Определение № 3998 от 11.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3884/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. И. Д., против решение № 265284 от 06.08.2021 г. по гр. дело № 11085/2019 г. на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 114852 от 14.05.2019 г. по гр. дело № 63518/2016 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от А. И. Д. против К. К. Б. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на собствеността му върху помещение - стая на първия етаж във вътрешната двуетажна жилищна сграда откъм северната страна на [улица], със застроена площ от 15.96 кв. м, заедно със 17/100 ид. части от общите части на сградата, както и малко мазе с размери 3.40 на 3.50 м, плюс 2 на 120 м и височина 2.60 м, находящо се в двуетажна сграда „А“ към [улица], които са построени в дворно място с идентификатор ***, съставляващо пл. № * в кв. 28 по плана на [населено място], м. „ГГЦ-*“, при съседи: [улица], имоти № *, * и *, на основание изтекла придобивна давност в периода от 18.04.1991 г. до 08.11.2016 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, тъй като съдът не е обсъдил в пълнота събраните по делото доказателства, а и от решение по гр. дело № 13168/2007 г. на СРС се установявала възникнала за ищеца фактическа власт върху процесния имот. Иска отмяна на въззивното решение. Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния правен въпрос: може ли въз основа на влязло в сила решение по установителен иск за собственост върху недвижим имот да се счита, че е налице възникнала фактическа власт върху същия този имот и спрямо трети, неучаствали в производството, лица, по който въпрос се навежда въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. дело № 1519/2010 г. на ВКС, II г. о., и решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. дело № 2760/2008 г. на ВКС, II г. о. Ответникът по касация - К. К. Б., оспорва наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване, а при евентуалност – неоснователност на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител, назначен въз основа на предоставена на страната на основание чл. 95 ГПК правна помощ (определение № 261228 от 17.02.2023 г. и определение № 261575 от 09.03.2023 г., постановени по гр. дело № 11085/2019 г. и приложени на л. 74 и 76 от настоящото дело), срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивното решение е постановено по производство, образувано по предявен от А. Д. против К. Б. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на собствеността му въз основа на придобивна давност на помещение – стая, във вътрешна двуетажна жилищна сграда откъм северната страна на [улица], на първия етаж, със застроена площ от 15.96 кв. м, заедно със 17/100 ид. части от общите части на сградата, и мазе с размери 3.40 на 3.50 м, плюс 2 на 120 м и височина 2.60 м, находящо се в двуетажна сграда „А“ към [улица], построени в дворно място с идентификатор *** по КККР на [населено място], съставляващо пл. № * в кв. 28 (правилно кв. 24 по заключението на основната експертиза) по плана на [населено място], м. „ГГЦ-*“. За обосноваване на искането ищецът е изложил в исковата молба и уточняваща я молба твърдения за придобиване на собствеността въз основа на осъществяване от него давностно владение върху помещението, което било годно да го направи жилище, заедно с прилежащото му мазе, от 1991 г., което владение не е било прекъсвано, дори и от действия на ответника К. Б.. Собствеността му била призната с влязло в сила решение от 15.07.2008 г. по гр. дело № 13168/2007 г. на СРС, адресно бил регистриран на имота и заплащал съответните местни данъци и такси към общината. Поддържа, че собственият му имот, представляващ процесното помещение, се намирал на първи етаж от жилищната сграда с идентификатор ****, за която ответникът бил признат за собственик с нотариален акт № 47 от 23.12.2014 г. също на основание давностно владение, заедно с 1/2 идеална част от поземления имот, целият с площ от 288 кв. м, като ответникът никога не е владял посочения имот и не е могъл да го придобие по давност, а е държал за кратък период от време само част от къщата въз основа на наемно правоотношение с други собственици на обекти в имота и съсобственици на дворното място, поради което е поискал и отмяна на нотариалния акт в частта за имота му. Ответникът К. Б., чрез процесуалния си представител, назначен след допускане на правна помощ с определение от 09.06.2017 г. на СРС, в законоустановения срок е оспорил иска, възразявайки че същият е недопустим, а по същество – неоснователен, тъй като процесните помещение (стая) и мазе не били самостоятелни обекти на собственост и не могли да бъдат придобити отделно от етажа на сградата нито чрез прехвърлителна сделка, нито чрез твърдяното давностно владение, каквото не е било и осъществявано от ищеца А. Д., до премахването през 2016 г. на другата сграда в имота, в която се намирало и мазето. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че решение по гр. дело № 13168/2007 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 02.12.2008 г., с което по предявен от ищеца А. Д. срещу И. Д. (баща на ищеца), П. Д. (майка на ищеца) и С. Б. иск, ищецът е признат за собственик на процесния имот въз основа на давностно владение, има обвързваща сила само между страните в приключилото производство, но няма сила на пресъдено нещо по отношение на ответника К. Б., който не е бил страна в това производство. Последният с нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 47 от 23.12.2014 г., том II, peг. № 10729, дело № 225 от 2014 г. на нотариус П. П. с peг. № 157 на НК, е признат за собственик на основание давностно владение на жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 54 кв. м, без строителни книжа, състояща се на първи етаж от три стаи и тоалетна, и на втори етаж от три стаи, баня и тоалетна и таван, построена в западната част на поземлен имот с идентификатор ***, заедно с 1/2 ид. част от поземления имот, целият с площ от 288 кв. м. Посочил е, че по решение № 1-50-99 от 07.12.2015 г. по гр. дело № 56033/2012 г. на СРС владението върху II-ри етаж и северна стая от I-ви етаж на вътрешната жилищна къща, находяща се в [населено място] [улица] представляваща сграда с идентификатор **** в имот с идентификатор ***, било отнето от ответника К. Б. от трети за производството лица, но това решение също нямало сила на пресъдено нещо относно ищеца, тъй като не е бил страна по съдебното производство. Обсъдил е представените скици за сгради и имот, заповед, заключения на основна и допълнителна съдебно-технически експертизи и събраните гласни доказателствени средства, чрез разпита на всички свидетели, и е посочил за установено, че в поземления имот с идентификатор *** са били построени две сгради – едната от които външна сграда на три етажа – два жилищни и тавански етаж, със застроена площ от 105.80 кв. м, с идентификатор ****, а другата - вътрешна двуетажна сграда, състояща се от партер с три стаи и тоалетна, и втори етаж с три стаи, баня, тоалетна, със застроена площ от 54 кв. м, с идентификатор ****. За външната сграда с идентификатор ****, със заповед № РД-20-10 от 24.01.2013 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“, направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община, поради нейното рисково състояние, било наредено премахването й, което се осъществило в периода между 23.02.2016 г. - 04.09.2016 г. Приел е за установено от експертните заключения, че процесното помещение - северна стая, с площ от 15.96 кв. м, е частично идентично с имота, описан в нотариален акт № 47 от 23.12.2014 г., и че същото представлявало северно помещение на първия етаж от сграда с идентификатор ****, което имало вход след входното антре на сградата. В процесното (северно) помещение имало обособена сервизна част, която се намирала в лошо състояние и се нуждаела от ремонт. До сервизното помещение (сервизна част) имало изграден водопровод, но вещото лице не е могло поради състоянието му да установи дали в него има канализация. След извършена преценка на събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите В. Н., В. М. и С. Б., ангажирани от ищеца, и свидетелите С. С., П. М. и М. Г., ангажирани от ответника, въззивният съд счел за установено, че ищецът, майка му П. Д., баща му И. Д. и други членове на семейството живеели на втория етаж във външната къща, построена в същия поземлен имот, състояща се от два етажа и един тавански етаж, до събарянето й през 2016 г., след което те се преместили да живеят във вътрешната къща на първи - партерен етаж. Ответникът К. Б. обитавал втория етаж от двуетажната вътрешна сграда в имота на [улица] от 2000 г. При така възприетите факти въззивният съд е приел, че не са спазени законовите изисквания на т. 30 от пар. 5 от ДР на ЗУТ и чл. 40, ал. 1 ЗУТ, въз основа на които процесните помещения - северна стая и мазе, находящи се на първия етаж от жилищната сграда, да се третират като самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост. С оглед на константната практика на ВС и ВКС по решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр. дело № 963/1992 г., І г. о., решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр. дело № 766/2009 г., І г. о.; решение № 532 от 25.05.2011 г. по гр. дело № 532/2010 г., І г. о., и решение № 3 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 759/2019 г., І г. о., е посочено, че е възможно придобиване по давност на идеална част от жилищен имот в рамките на владяна реална част, когато тази реална част не отговаря на изискванията за жилище и не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, като в този случай правото на собственост при доказване на фактическия състав на придобивната давност се придобива в обем на съотношението между реално владяната част и целия имот. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел, че не са се осъществили необходимите предпоставки за придобиване на процесните обекти по давност от ищеца А. Д.. Изложил е съображения, че едва през 2016 г. ищецът и семейството му са започнали да обитават първия етаж на вътрешната къща, на който се намират процесните помещения. Упражняването на фактическа власт върху тези помещения от ищеца А. Д. отпреди 2016 г. въззивният съд е посочил, че не се установява и от договора за наем от 10.01.2009 г., сключен между него и св. В. Н., тъй като само от посочения договор не можело да се направи извод свидетелят да е държал като наемател помещенията за ищеца А. Д. и при това в предвидения в закона 10-годишен период. Приел е за неустановено при пълно и главно доказване по делото, което има за предмет правото на собственост на ищеца А. Д., а не на ответника, ищецът (сега касатор) да е осъществявал давностно владение върху процесните помещения, като част от първия етаж на сградата, в изискуемия от закона 10-годишен период преди завеждане на иска на 08.11.2016 г., поради което предявеният от него иск се явявал неоснователен. При този извод въззивният съд е отхвърлил иска, без да пристъпва към разглеждане на правоизключващите възражения на ответника – дали той е собственик на помещенията. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззив-ният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Посоченият правен въпрос в изложението към касационната жалба, изведен от действието на влязлото в сила решение по установителния иск за собственост и възможността за установяване с него на упражнявана фактическа власт върху същия този имот и спрямо трети на производството, по което е постановено решението, лица, изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се отнася до включени в предмета на спора твърдения и доводи на страните и по него е налице произнасяне от въззивния съд при формиране на изводите му, обусловили изхода на спора. Но по него не се обосновава допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. От това следва, че пределите на силата на присъдено нещо на решението са обективни и субективни. Първите – обективните предели, визират предмета, за който се отнася силата на присъдено нещо. Този предмет е спорното материално право, което ищецът чрез иска си е въвел като предмет на делото и съдът е потвърдил или отрекъл. Субективните предели на силата на присъдено нещо определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното право. Силата на присъдено нещо важи поначало само между страните, тъй като само те са имали възможност да въздействат върху съдържанието на решението със своите процесуални действия, изрично посочено и в даденото разрешение в решение № 316 от 26.02.2015 г. по гр. дело № 1109/2012 г. на ВКС, IV г. о., с което въззивният съд се е съобразил. Самият законодател приема, че има хипотези, в които силата на пресъдено нещо се разпростира и върху правната сфера на субекти, които не са били страни в процеса - арг. чл. 216, ал. 2 ГПК. Въпросът за универсалните и частни правоприемници на страна, участник в процеса, е разрешен с разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК, с която изрично е установено, че влялото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В тази насока следва да се има предвид решение № 11 от 27.02.2015 г. по гр. дело № 4854/2014 г. на ВКС, I г. о., с което е прието, че разпоредбата на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК урежда изрично и изчерпателно адресатите на силата на присъдено нещо. С оглед на изложеното, въззивният съд съобразно константата практика на ВКС е приел, че в случая ответникът К. Б. по делото не е обвързан от постановеното съдебно решение по гр. дело № 13168/2007 г. на Софийски районен съд, с което по предявения от касатора срещу И. Д. (баща на ищеца), П. Д. (майка на ищеца) и С. Б., ищецът е признат за собственик на процесния имот. Ответникът нито е бил страна, нито е наследник, респ. правоприемник на някоя от страните по делото. Не е налице противоречие на въззивното решение и с посочената във връзка с поставения въпрос практика на ВКС – решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. дело № 1519/2010 г. на ВКС, II г. о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза, доколкото в случая не е установено започнало упражняване на фактическа власт от страна на ищеца върху процесните помещения преди 2016 г. Другото посочено в изложението към жалбата решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. дело № 2760/2008 г. на ВКС, II г. о., не е относимо към формулирания правен въпрос. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и разбираеми, логически последователни, отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правнорелевантни факти и обстоятелства, изведени от твърденията на ищеца и възраженията на ответника, тези мотиви не разкриват белези на очевидна неправилност по смисъла на това понятие. Спрямо изложените в мотивите твърдения и възраженията на страните и приети за установени факти е съобразен приложимият материален закон и съдебната практика по него. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд само по себе си не може да мотивира извод за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед на гореизложеното касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.