Определение № 3094 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 688/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7198/23.09.2022г., подадена от адв.А. Р. М. в качеството му на синдик на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност), срещу решение № 131/26.07.2022г. по в.гр.д. № 383/2021г. на Апелативен съд-П., 1-ви граждански състав в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено, като частично са уважени предявените срещу дружеството искове, а именно: -„БМД-М“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал.2 ЗС на В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“ сумата от 3431.70 лв. обезщетение за ползването на собствените на ищеца идеални части от 10.141% от поземлен имот с идентификатор №....... с площ от 1200 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, номер по предходен план: 1295, кв. 167, парцел V-търговско-общ. дейности, за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане; -„БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на В. К. Ф., действащ като едноличен търговец с фирма „Д.-77-В. Ф.“, сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №....... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №....... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане; -„БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ сумата от 3431.70 лв. обезщетение за ползването на собствените на ищеца идеални части от 10.141% от поземлен имот с идентификатор №....... с площ от 1200 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, номер по предходен план: 1295, кв. 167, парцел V-търговско-общ. дейности, за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане; -„БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) е осъдено да заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на А. А. В., действаща като едноличен търговец „Вида-А. В.“ сумата от 618.04 лв. обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №....... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №....... с площ 1200 кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба (29.03.2018г.) до окончателното й изплащане. В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК В. К. Ф., действащ като ЕТ “Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ “Вида-А. В.“ са подали насрещна касационна жалба срещу решение №131 от 26.07.2022г., постановено по в.гр.д.№383/2021г. на Апелативен съд-П., 1-ви въззивен състав, в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд присъдените в тяхна полза суми са намалени като: -е отхвърлен предявеният от В. К. Ф., действащ като ЕТ “Д.-77-В. Ф.“ иск за осъждане на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) да заплати сумата над размера от 3431.70 лв. до размера от 5490.72 лв., представляваща обезщетение за ползването на собствените на ищеца идеални части от 10.141% от поземлен имот с идентификатор №....... с площ от 1200 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, номер по предходен план: 1295, кв. 167, парцел V-търговско-общ. дейности, за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г.; -е отхвърлен предявеният от А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ иск за осъждане на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) да заплати сумата над размера от 3431.70 лв. до размера от 5490.72 лв., представляваща обезщетение за ползването на собствените на ищеца идеални части от 10.141% от поземлен имот с идентификатор №....... с площ от 1200 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и с начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, номер по предходен план: 1295, кв. 167, парцел V-търговско-общ. дейности, за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г.; -е отхвърлен иска на В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ за осъждане на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) да заплати сумата над размера от 618.04 лв. до размера от 24 686.40 лв., обезщетение за ползването на собствената на ищеца Ѕ идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №....... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №....... с площ 1200кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г.; -е отхвърлен иска на А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ за осъждане на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) да заплати сумата над размера от 618.04 лв. до размера от 24 686.40 лв., обезщетение за ползването на собствената на ищеца 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., подобрение към сграда с идентификатор №....... със застроена площ от 268 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор №....... с площ 1200кв.м. за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г. В подадената от „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) касационна жалба и в изложението към нея се поддържа на първо място, че в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявените искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навес-сенник в частта по допуснатото от съда увеличение на тези искове за сумата от по 25001.00 лв. за всеки един от ищците, т.е. над първоначално заявения размер от по 4800 лв. за всеки един от ищците, обжалваното решение е недопустимо, тъй като за увеличената част от исковете не са представени доказателства да са били предявени пред съда по несъстоятелността в предвидените в ТЗ срокове и без да е дадена възможност на останалите кредитори в производството по несъстоятелност да направят възраженията си по чл. 690 ТЗ, т.е. без да са налице специалните процесуални предпоставки, отсъствието на които прави според касатора недопустимо увеличението на исковете. Поддържа, че от справка в Търговския регистър по партидата на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) е видно, че ищците не са предявявали вземанията си в увеличените размери в производството по несъстоятелност и увеличените размери не са включени нито в списъците на приетите вземания, нито в списъка на неприетите вземания. В тази връзка поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроси, касаещи процесуалните предпоставки, при наличието на които следва да бъде възобновено и/или разгледано исковото производство по чл. 637, ал. 1 ТЗ, както следва: 1.Обвързан ли е съдът от посочения от кредитора размер на вземането, предявено пред синдика в производството по несъстоятелност по реда на чл. 685 ТЗ и чл. 688 ТЗ и предявеният в исковата молба по чл. 694 ТЗ, респективно чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ размер на установяваното по съдебен ред вземане и ще се стигне ли до несъвпадане между вземанията, ако кредиторът увеличи размера на вземането си в производството по чл. 694, респ. чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ без да променя неговите правопораждащи факти и период, при положение, че не е предявил увеличения размер на вземането си пред синдика и преклузивните срокове за предявяване са изтекли? 2.Допустимо ли е продължаване (възобновяване) на спряното исково производство по чл. 637, ал. 3, т. 1 и сл. ТЗ при положение, че ищецът не е предявил в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ целия размер на вземанията пред синдика в производството по несъстоятелност на ответното дружество, за което е открито производство по несъстоятелност по реда на ТЗ? 3.Допустимо ли е увеличение по чл. 214 ГПК на размера на предявен иск при възобновено исково производство по чл. 637, ал. 3, т. 1 и сл. ТЗ при положение, че ищецът не е предявил в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ увеличения размер на предявения иск, т.е. цялото си вземане, пред синдика в производството по несъстоятелност на ответното дружество, за което е открито производство по несъстоятелност по реда на ТЗ и че след така направеното увеличение вече няма да има идентичност между размера на двете вземания? 4.В производство по чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ приложима ли е нормата на чл. 214, ал. 1 ГПК за увеличение на размера на първоначално предявения иск при положение, че кредиторът не е предявил пред синдика (съда по несъстоятелност) увеличения размер на вземането си в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ и не е налице идентичност в размерите на предявеното вземане в двете производства? 5.Следва ли да се спази предвидената в ТЗ процедура по отношение на предявяването на увеличен размер на вземане на кредитор, който първоначално е предявил по-малък размер вземане, в сроковете по чл. 685 и чл. 688 ТЗ и следва ли да бъде дадена възможност на кредиторите да направят своите възражения за увеличения размер по чл. 690 ТЗ и нарушават ли се правата на останалите кредитори, които не участват и не са знаели за увеличения размер на иска (вземането) в производствата по чл. 694 ТЗ, респективно чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ? 6.Отпада ли правният интерес и погасява ли се правото на иск на кредитор по отношение на претендирания по-висок размер на вземане в производството по установяването му по чл. 694 ТЗ, респ. чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ при положение, че увеличеният размер на вземането в исковото производство по реда на чл. 214 ГПК кредиторът не е предявил в предвидените в ТЗ преклузивни срокове пред синдика (съда по несъстоятелността) и след увеличението няма идентичност на предявените размери на вземането? Поддържа, че така поставените въпроси са относими към допустимостта на исковото производство, тъй като продължаването му е предпоставено от приложението на специалните процесуални норми на ТЗ, от спазването на които зависи дали кредиторът ще може да ползва исковата защита за установяване на вземането си за увеличената му част или правото му на защита ще бъде погасено по аргумент от чл. 739 ТЗ, като счита, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №97 от 05.02.2010г. по ч.т.д.№742/2009г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №91 от 15.07.2009г. по т.д.№19/2009г. на І т.о. на ВКС; решение №195 от 26.11.2010г. по т.д.№199/2010г. на ІІ т.о. на ВКС; определение №706 от 23.07.2012г. по ч.т.д.№453/2012г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №178 от 22.01.2016г. по т.д.№1889/2013г. на І т.о. на ВКС; решение №3170 от 16.07.2015г. по т.д.№3170/2013г. на І т.о. на ВКС; решение №185 от 10.12.2014г. по т.д.№3199/2013г. на І т.о. на ВКС; ТР №2 от 13.07.2020г. по тълк.д.№2/2018г. на ОСТК на ВКС. Според дружеството-касатор при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по следните правни въпроси, относими към правилността на обжалваното решение: 7.Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвените от него мотиви на въззивния съдебен акт? 8.Длъжен ли е съдът да базира своето решение на цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност? 9.Задължен ли е съдът да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните? По така поставените въпроси (обозначени в настоящето определение като 7, 8 и 9) касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС-решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС; решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на І т.о. на ВКС; решение №422 от 18.07.1997г. по гр.д.№250/1997г. на 5 състав на ВКС; решение №189 от 14.07.2005г. по гр.д.№2219/2003г. на ІV г.о. на ВКС; ППВС №1/1953г.; ТР №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР №1 от 17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №157 от 08.11.2011г. по т.д.№823/2010г на ІІ т.о. на ВКС; решение №411 от 27.10.2011г. по гр.д.№1857/2010г. на ІV г.о. на ВКС; решение №324 от 22.04.2010г. по гр.д.№1413/2009г. на ІV г.о. на ВКС; решение №990 от 24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №134 от 30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на ІІ т.о. на ВКС; решение от 16.09.2004г. по гр.д.№660/2003г. на ІV г.о. на ВКС. Поддържа, че съдът изцяло е игнорирал, т.е. нито е споменал, нито е осъдил допуснатата и приета на 21.03.2022г. СТЕ, изготвена от в.л. В. А. Г.; игнорирал е възражението на дружеството, че за процесния период като собственик на сградите, построени в съсобствения имот, дружеството на основание чл. 64 ЗС не следва да дължи обезщетение за ползването на терена по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като няма свободни площи, оставащи извън обхвата на чл. 64 ЗС, което е установено и от изслушаната по делото СТЕ. В тази връзка поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №20 от 15.04.2020г. по гр.д.№1934/2019г. на І г.о. на ВКС; решение №112 от 19.01.2021г. по гр.д.№726/2020г. на І г.о. на ВКС; решение №252 от 25.11.2015г. по гр.д.№933/2014г. на І г.о. на ВКС; решение №2 от 18.03.2016г. по гр.д.№3267/2015г. на І г.о. на ВКС; решение №42 от 08.06.2020г. по гр.д.№3841/2019г. на І г.о. на ВКС; решение №24 от 01.06.2016г. по гр.д.№2968/2015г. на ІV г.о. на ВКС; решение №33 от 30.03.2021г. по гр.д.№2389/2020г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №264 от 24.04.2009г. по гр.д.№5514/2007г. на ІV г.о. на ВКС; решение №94 от 28.03.2012г. по гр.д.№897/2012г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №51 от 07.05.2013г. по гр.д.№764/2012г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №99 от 23.05.2013г. по гр.д.№509/2012г. на ІІ г.о. на ВКС) и по въпроси относно приложимостта на чл. 64 и чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: 10.Съставлява ли нормата на чл. 64 ЗС специално правило, което да дерогира приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато се поставя въпрос за дължимостта на обезщетение за пропуснати ползи от страна на собственик на идеални части от даден поземлен имот, в който имот другият съсобственик е изключителен собственик на построените в съсобствения имот сгради, при положение, че след определяне на прилежащите части за сградите, т.е. площите от съсобствения имот, които са нужни за ползването на сградите по предназначение и за осигуряване на достъп до тях, не остават свободни площи за ползване от съсобствениците на недвижимия имот,които да са предмет на разпределение по чл. 32, ал. 2 ЗС и дали с така определените площи за ползването на сградите се изключва произтичащото от чл. 31, ал. 2 ЗС правомощие на останалите съсобственици да си служат с тези площи? 11.Собственикът на постройката дължи ли на собственика на терена обезщетение за ползване, ако се позове на чл. 64 ЗС? В изложението към подадената от „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) се поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №173 от 26.06.2013г. по гр.д.№1273/2013г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №137 от 17.08.2010г. по гр.д.№3954/2008г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №61 от 13.02.2012г. по гр.д.№291/2011г. на І г.о. на ВКС; решение №275 от 30.10.2012г. по гр.д.№444/2012г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №192 от 26.09.2014г. по гр.д.№409/2012г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №42 от 08.06.2020г. по гр.д.№3841/2019г. на І г.о. на ВКС; решение №778 от 16.01.2010г. по гр.д.№1096/2009г. на І г.о. на ВКС) и по въпроси относно приложимостта на чл. 92 ЗС и чл. 97 ЗС, а именно: 12.Чия собственост е изграденото над обема на учреденото право на строеж-на собственика на земята, съгласно чл. 92 ЗС или на притежателя на правото на строеж, съгласно чл. 97 ЗС, при положение, че изграденото представлява „навес-сенник“, който функционално е прикрепен към сграда (ресторант), собственост на притежателя на правото на строеж и за който „навес-сенник“ е установено, че няма характер на самостоятелен обект на вещното право? 13.Дължи ли се обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС на собственика на земята за преместваема постройка („навес-сенник“), при положение, че същата няма характер на самостоятелен обект на вещното право, но е функционално и конструктивно прикрепена към сграда в имота, чийто собственик съответно е различен от собственика на земята? Според дружеството-касатор е налице основание за допускане на касационното обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 14.Какво е приложното поле на общото исково производство, включително и за увеличаване на исковете по чл. 214 ГПК спрямо специалните процесуални норми при търговската несъстоятелност? Поддържа, че е налице необходимост от тълкуване на чл. 637, ал. 1 във връзка с чл. 637, ал. 3 ТЗ във връзка с чл. 685 и чл. 688 ТЗ. Според дружеството-касатор е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК поради неправилното прилагане на нормите на чл. 64 ЗС във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС, както и на чл. 92 ЗС във връзка с чл. 97 ЗС и на чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ във връзка с чл. 214 ГПК и чл. 685 и чл. 688 ТЗ. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК адв. А. П. като процесуален представител по пълномощие на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност), изразява становище, че са налице поддържаните от синдика на дружеството основания за допускане на касационното обжалване.ответникът по касационна жалба Д. Г. И. чрез процесуалния се представител адвокат П. Б. Ш. от САК изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В изложението към подадената от В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ насрещна касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, като правните въпроси от значение за изхода на делото, разрешени в обжалваното решение са следните: 1.Когато общата вещ се ползва лично от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване, както се посочва в чл. 31, ал. 2 ЗС и в случая писменото поискване е направено още през 2007г. с нотариална покана от 20.07.2007г., която е представена като доказателство по делото. Поддържат, че според практиката на ВКС (ТР №7 от 02.11.2012г. по тълк.д.№7/2012г. на ОСГК на ВКС) веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето, докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Считат, че въззивният съд не се е съобразил с тази практика на ВКС, като твърдят, че допълнителната покана, изпратена през 2015г., е била с оглед да не се стига до нова съдебна процедура и в търсене на доброволно уреждане на спора, поради което няма основание да бъде изключван периода от 28.01.2014г. до 07.07.2015г. 2.Съдът е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност всички, събрани по делото доказателства и такова задължение има и въззивната инстанция като съд по съществото на спора, в какъвто смисъл е трайно установената практика на ВКС (решение №30 от 12.06.2018г. по гр.д.№5036/2016г. на І г.о. на ВКС) Поддържат, че в конкретния случай въззивната инстанция е пропуснала да обсъди нотариалната покана от 2007г., представена като доказателство по делото с исковата молба и така е достигнала до неправилен извод за намаляване на периода, за който са поискани обезщетенията. 3.По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във вр. с чл.131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът и други участващи лица в процеса да противопоставят възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти (ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Поддържат, че в конкретния случай ответното дружество не е депозирало писмен отговор в срока по чл. 131,, ал. 2 ГПК, което изрично е констатирано от първоинстанционния съд в определение №957 от 28.06.2018г. по гр.д.№796/2018г. Считат, че с оглед на това направените пред въззивния съд възражения от дружеството и искания за събиране на доказателства са били прекрудирани и необосновано и незаконосъобразно тези доказателства са били допуснати, а впоследствие и обсъждани и като краен резултат послужили за постановяване на решението по същество. Поддържат също така, че в обжалваната то тях част въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като в резултат на нарушаване на правилата на формалната логика от страна на въззивния съд е допусната явна необоснованост като е пропуснато да бъдат обсъдени приети от първоинстанционния съд доказателства, които доказват своевременно отправеното искане за заплащане на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, както и съществуването и ползването на навеса-сенник и неговия статут, като сградата е построена със строителни книжа и разрешения. В срока по чл. 287, ал. 3 ГПК адв. А. П. като процесуален представител по пълномощие на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) и адв. А. Р. М. като синдик на дружеството, са подали отговори на насрещната касационна жалба, в които изразяват становище за нейната недопустимост, като излагат и съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Редовна и процесуално допустима е и подадената от В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ насрещна касационна жалба - същата е подадена в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице чрез надлежно упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Неоснователни са доводите на процесуалните представители на „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност), че насрещната касационна жалба е недопустима, тъй като посочените в нея части от въззивното решение не са били обжалвани в срок от нито една от страните и в тези части решението е влязло в сила. При подадена от едната страна касационна жалба несрещната страна в срока за отговор може да подаде насрещна касационна жалба като процесуалният закон не съдържа изискване насрещната касационна жалба да бъде подадена срещу вече обжалваните части от въззивното решение. Законодателят в разпоредбите на чл. 287, ал. 2 и ал. 3 ГПК приравнява предпоставките за упражняване правото на насрещна касационна жалба с тези на касационната жалба, като наред с това съществуват и особени предпоставки за допустимост - обжалваемо въззивно решение, подадена редовна и допустима първоначална касационна жалба от насрещната страна и погасено право на самостоятелно обжалване. Подаването на насрещна касационна жалба, на основание чл. 287, ал. 2 ГПК, може да се извърши само при неупражнено право на касационна жалба, в срок. То е корективно право на страната, да сезира съда, с насрещна касационна жалба срещу решението в частите, които я засягат (в този смисъл определение №3 от 06.01.2023г. по ч.т.д.№2725/2022г. на ІІ т.о. на ВКС). От тук следва изводът, че когато насрещната касационна жалба е редовна и допустима, тя поражда суспензивен и деволутивен ефект, като възстановява висящността на производството относно онази част от спора, която би приключила с влязло в сила решение, което е неизгодно за подалото насрещната касационна жалба лице, и която не е предмет на първоначалната жалба. Законодателят не е въвел изискване за идентичност в предмета на първоначалната и насрещната жалби и липсва законово основание такова изискване да бъде изведено от друго процесуално правило. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: На първо място следва да бъде взето предвид обстоятелството, че В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ са предявили срещу „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) два обективно съединени иска всеки един от тях - иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на поземлен имот и иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на изграден в същия имот навес-сенник. Поради това наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване следва да бъде преценявано поотделно за частите от въззивното решение, с които съдът се е произнесъл след подадена въззивна жалба по всеки един от така предявените искове, както по подадената касационна жалба, така и по подадената насрещна жалба и то при условията на чл. 287, ал. 4 ГПК. Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че фактическите твърдения в исковата молба по двата иска са различни - по отношение на терена предявилите иска лица поддържат, че е съсобствен между страните, докато по отношение на навеса-сенник поддържат, че е тяхна собственост, както и че върху този обект дружеството не притежава права. За да постанови обжалвания резултат по предявения иск за лишаване от ползването на съответните идеални части от поземлен имот с идентификатор №....... въззивният съд е взел предвид, че всеки един от ищците претендира заплащане на сумата от 12000лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствените му 10.141 % от имота, като исковете са уважени от първоинстанционния съд до размер на 5490.72 лв. за всеки един от ищците. Прието е, че ПИ 56784.530.64 е съсобствен между страните при дялове: по 10.141 % за всеки един от ищците и 79.717 % за „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност), което обстоятелство не е спорно по делото и се установява от събраните доказателства. Взето е предвид, че в исковата молба се поддържа, че за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г. дружеството е лишило предявилите иска лица от ползването на собствените им идеални части от този имот, като според показанията на св. М. Й. от 2014г. и до сега (30.11.2020г.-датата на разпита) предявилите иска лица не са допускани и не са ползвали дворното място. Посочено е, че в писмено становище пред първоинстанционния съд процесуалният представител на дружеството е заявил, че процесният имот се ползва фактически от Б. Б. по силата на договор за наем от 13.04.2013г., като този договор е приет като доказателство по делото с определение от 17.02.2020г., но е съобразено, че договорът е представен след изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК. С оглед на това е прието, че доколкото неподаването на писмен отговор води до последиците по чл. 133 ГПК, то този договор не следва да бъде ценен в рамките на производството по делото, вкл. и пред въззивния съд. Взето е предвид, че дружеството е едноличен собственик на сградите, построени в ПИ 56784.530.64, както и че за обслужването на сградите са необходими площи по смисъла на чл. 64 ЗС, но е прието, че това не означава, че единият от съсобствениците, макар и едноличен собственик на построените сгради, може да препятства ползването на другите съсобственици съобразно техните права. Поради това е прието, че предявените искове са доказани по основание. Взето е предвид, че съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Съобразено е при това, че с исковата молба е поискано заплащане на обезщетение за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г. с позоваване на нотариална покана, връчена на ответника на 07.07.2015г. Поради това е прието, че обезщетение се дължи от момента на получаване на това писмено поискване, а именно от 07.07.2015г., до крайната претендирана дата - 28.01.2018г. като дължимият размер на обезщетението, за който искът е приет за основателен, е определен въз основа заключението на в.л. Т. М. на 3432.00 лв. за всяко едно от предявилите иска лица. По поставените от касатора „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) въпроси, относими към онази част от въззивното решение, с която решението на първоинстанционния съд в частта с която дружеството е осъдено да заплати обезщетение за лишаване от ползването на ПИ с идентификатор №....... е потвърдено, а именно по въпроси 7, 8, 9, 10 и 11: На първо място следва да се отбележи, че всички въпроси, които касаторът поставя, обосновавайки искането си за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част, касаят поддържаната от него теза, че доколкото сградите в имота са негова изключителна собственост, тъй като са му прехвърлени ведно с правото на строеж, и незастроената част от терена като цяло се покрива с прилежащата площ, необходима за ползването на сградите по смисъла на чл. 64 ЗС, то не остават свободни площи за ползване за останалите съсобственици и такива площи нито биха могли да бъдат предмет на разпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, нито се дължи заплащане на обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС. Действително въззивният съд при постановяване на обжалваното решение от една страна е приел, че дружеството е едноличен собственик на сградите, построени в ПИ 56784.530.64, както и че за обслужването на сградите са необходими площи по смисъла на чл. 64 ЗС, но наред с това е изложил съображения, че това не означава, че единият от съсобствениците на терена, макар и едноличен собственик на построените сгради, може да препятства ползването на другите съсобственици съобразно с техните права. При това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че страните, както и съдът, са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението, с което именно по искане на дружеството незастроената част от терена е разпределена за ползване между всички съсобственици, т.е. и на предявилите иска лица е определена съответна реална част, която имат правото да ползват, а ако са лишени от тази призната с влязло в сила съдебно решение възможност, да искат да им бъде заплатено обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС. Това обстоятелство не може да бъде игнорирано, след като влязлото в сила решение е представено по делото и прието като доказателство при наличие на позоваване на неговите правни последици. С оглед на тази особеност на настоящия случай следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпроси, посочени по-горе. Още повече като се вземе предвид, че хипотезите, разгледани в посочените в изложението решения на ВКС, са съвършено различни и дори не са сходни с настоящата. И тъй като разглеждането на насрещната касационна жалба е поставено в зависимост от изхода по касационната жалба на дружеството и с оглед липсата на основания за допускането на касационното обжалване по подадената от „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) касационна жалба срещу решението на въззивния съд, съдържащо произнасяне по иска за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на ПИ с идентификатор 56784.530.64, съдът, съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК, не следва да разглежда насрещната касационна жалба срещу решението на въззивния съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение предявените от В. К. Ф., действащ като ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В., действаща като ЕТ „Вида-А. В.“ искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на ПИ 56784.530.64 са отхвърлени за разликата над 3431.70 лв. до размера от 5490.72 лв. За да постанови обжалвания резултат по предявения иск за лишаване от ползването на съответните идеални части от навес-сенник с площ от 139 кв.м. въззивният съд е взел предвид, че всеки един от ищците първоначално са предявили иска за сумата от по 4800 лв. всеки един от тях за периода от 28.01.2014г. до 28.01.2018г., с твърдението, че този обект е съсобствен помежду им, но в него дружеството не притежава права. Посочено е, че с решение от 22.06.2018г., постановено по дело по несъстоятелност №1/2018г. по описа на ОС-Хасково е обявена неплатежоспособността на „БМД-М“ ЕООД и е открито производство по несъстоятелност, като вземането за 4800 лв. (както и вземането за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на ПИ 56784.530.64) е релевирано в производството по несъстоятелност и не е било прието. Взето е предвид, че в производството пред първоинстанционния съд след изслушване на експертизата на вещото лице Т. М. в съдебно заседание на 29.06.2020г. ищците са направили увеличение на своите искове и са поискали заплащане на сумата от по 25001 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за ползването на собствената на всеки един от тях 1/2 идеална част от навеса-сенник, подобрение към сграда с идентификатор №....... и това изменение е било допуснато, като поради промяна на цената на исковете делото е било изпратено на ОС-Хасково по подсъдност и този съд се е произнесъл по увеличените размери. Съобразено е също така, че предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта, с която така предявените искове за заплащане на обезщетение за ползване на навес-сенник са уважени и на всеки ищец е присъдена сумата от 24 686.40 лв. Посочено е, че „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) е въвело възражение за недопустимост на решението на първоинстанционния съд в частта за разликата между първоначално предявения размер и увеличения такъв, доколкото увеличените размери не са били предмет на разглеждане в производството по несъстоятелност и срокът за предявяване на увеличените размери е изтекъл. Възражението е прието за неоснователно като на първо място е взето предвид, че исковото производство е започнало преди производството по несъстоятелност, а на второ място поради това, че се касае за производства с различна правна природа. Посочено е, че исковото производство е самостоятелно и има за цел да установи по безспорен начин действителните размери на претенциите на ищците, които произтичат от твърдяните факти и се подчинява на общите правила и тъй като няма специални разпоредби, всички процесуални способи за защита, включително и увеличението на исковите претенции, са напълно допустими. Изложени са съображения, че производството по несъстоятелност е един особен процес, който включва не само установяване на вземания към определен момент, но и тяхното реализиране чрез специфични изпълнителни способи, като съществуването на производство по несъстоятелност нито блокира, нито изключва установяването на действителните отношения между кредиторите и задълженото лице, но поставя условия за осъществяването на тези права. Посочено е, че производството по несъстоятелност се прекратява на основанията, посочени в чл. 632 и чл. 735 ТЗ, но прекратяването на това производство не винаги води до заличаване на юридическото лице. Прието е, че ако юридическото лице продължава да съществува (в хипотезата на чл. 735, ал. 1, т. 1 ТЗ) то вземането и в увеличения размер може да бъде реализирано в самостоятелен изпълнителен процес. По тези искове въззивният съд на първо място е взел предвид, че в исковата молба се твърди, че ищците са съсобственици на по 1/2 идеална част от навес-сенник от общо 139 кв.м., представляващ подобрение към сграда с идентификатор №....... Съобразено е също така, че според показанията на свидетеля В. М. през 2014г. процесният навес бил паднал, без покрив, в състояние, което го прави напълно негоден за каквото и да било ползване и свидетелят го изградил отново с по-малка площ, на половината от това, което е заварил. Взето е предвид също така, че според двете допълнителни заключения на вещото лице Р. навесът е с площ от 52.92 кв.м. и представлява постройка - метална конструкция, състояща се от стоманени стълбове, закрепени върху терена с анкерни болтове, като покривната му конструкция е от метални ферми и ребра, върху които е поставена ламарина, а отворите от север и запад са с монтирани преместваеми найлонови тенти. При тези данни въззивният съд е приел, че процесният навес е погинал през 2014г. и построен отново, но с друга площ, като сегашната конструкция има характер на преместваем обект. Посочено е, че по делото не са представени никакви годни доказателства, че този навес има характер на самостоятелен обект на вещно право, нито за основание, на което ищците биха били изключителни собственици на този обект. Прието е, че навесът е приращение към терена по смисъла на чл. 92 ЗС, доколкото не е конструктивно прикрепен към сграда с идентификатор №....... и поради това е съсобствен между съсобствениците на терена при съответните идеални части, т.е. ищците имат по 10.141 % идеални части за всеки от площта на навеса. Въз основа на данните по допълнителната техническа експертиза на вещото лице Р. въззивният съд е приел, че за период от 30 месеца на всеки един от ищците при посочената квота от 10.141 % от съсобствеността се дължи обезщетение за неползването на съответните части от навеса в размер от по 618.04 лв. При тези данни и като бъде взето предвид, че доводите за недопустимост на въззивното решение, съдържащи се в подадената от „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) касационна жалба касаят само произнасянето по исковете за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навеса (които са били увеличени по размер в производството пред първоинстанционния съд), както и обстоятелството, че този касатор обжалва въззивното решение в частта, с която предявените срещу него искове са били уважени за суми, попадащи в обхвата на първоначално посочената цена, настоящият състав приема, че по тези доводи следва да се произнесе само ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване по подадената насрещна жалба. Именно с тази жалба се иска допускане до касационно обжалване на онази част от решението на въззивния съд, която съдържа произнасяне досежно основателността на претенцията в размер, попадащ в обхвата на допуснатото увеличение на цената на предявените искове. По поставените от касатора „БМД-М“ ЕООД (в несъстоятелност) въпроси, относими към онази част от въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд в частта по предявените искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навеса-сенник е потвърдено (с изключение на въпросите, касаещи допустимостта на поисканото увеличение на иска, както вече беше отбелязано), а именно по въпроси 12 и 13: С оглед изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. На първо място по причина, че поставените въпроси касаят хипотеза, при която обектът, за който следва да бъде извършена преценка кому принадлежи, е функционално и конструктивно прикрепен към сграда, чийто собственик е различен от собственика на земята, т.е. към сграда, която е изградена въз основа на надлежно учредено право на строеж. Именно в такава хипотеза ВКС последователно и непротиворечиво приема, че изграденото в повече от учредения обем на правото на строеж е собственост собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, ако представлява самостоятелен обект на право на собственост, а когато не е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Становище в този смисъл е изразено във всички, посочени в изложението решения на тричленни състави на ГК на ВКС и в този смисъл практиката на ВКС по поставените въпроси е константна и непротиворечива. В обжалваното решение обаче въззивният съд е приел, че процесният навес не е конструктивно прикрепен към сграда с идентификатор №........ При тази фактическа констатация следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въпрос, свързан с начина, по който въззивният съд е достигнал до тази констатация в изложението не се поставя. При извършването на преценка дали в тази част въззивното решеине да бъде допуснато до касационно обжалване следва да бъде взето предвид също така, че за да достигне до извода, че дружеството следва да заплати обезщетение за лишаване от ползването на навеса-сенник, въззивният съд е приел на първо място, че сегашната конструкция на навеса има характера на преместваем обект, а от друга, че същият представлява приращение към терена по смисъла на чл. 92 ЗС. Към този извод посочената от касатора практика на ВКС е неотносима, тъй като в посочените в изложението решения тричленните състави на ГК на ВКС са разглеждали хипотези, при които построеното извън обема на надлежно учредено право на строеж представлява трайно прикрепен към земята обект, който е собственост собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, ако представлява самостоятелен обект на право на собственост, а когато не е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Въззивното решение обаче следва да бъде допуснато до касационно обжалване с цел проверка правилността на извода на съда, че преместваем обект може да има характера на приращение към земята на основание чл. 92 ЗС. По поставените в насрещната касационна жалба въпроси, относими към онази част от въззивното решение, с което решението на първоинстанционния съд в частта по предявените искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на навеса-сенник, е отменено и вместо това предавените искове са отхвърлени: Единственият от поставените в насрещната касационна жалба въпроси, който може да бъде свързан с оплакванията, касаещи тази част от въззивното решение, е въпросът за възможността въззивният съд да допуска и съответно да обсъжда доказателства, чието събиране е било поискано след изтичането на срока за отговор на исковата молба. По така поставения въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като твърденията, с които се обосновава това основание не съответстват на данните по делото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил данните, съдържащи се в показанията на разпитания пред него свидетел, както и на изслушаната пред въззивния съд експертиза, които доказателства са били събрани по искане на дружеството. Но тези доказателствени искания са били приети за допустими, тъй като свидетелят е бил допуснат от първоначално сезирания районен съд с оглед принципа на равнопоставеност по причина, че и на предявилите иска лица е допуснат свидетел за установяване на релевантни за спора факти, но този съд не е провел разпита на свидетелите. Изслушването на експертиза пък е било допуснато от въззивния съд, тъй като при приемане на заключението на вещото лице от първоинстанционния съд синдикът М. е направил възражение за приемането му по т. 2 по съображения, че вещото лице не е отговорило на поставения въпрос. Съобразено е, че първоначално сезираният районен съд е отложил произнасянето по искането за повторна СТЕ, след което е допуснато увеличение на иска и делото е изпратено на окръжния съд, който е разпитал свидетеля на ищците, но е оставил без уважение исканията за допускане на свидетел на дружеството, както и за назначаване на повторна и допълнителна СТЕ. С оглед допуснатите от съда процесуални нарушения въззивният съд е приел, че тези доказателства трябва да бъдат допуснати, доколкото дружеството е поискало допускане на свидетел за опровергаване на показанията на разпитания свидетел на ищците и своевременно процесуалният му представител е оспорил първоначално даденото заключение. Така направените от дружеството доказателствени искания не попадат в приложното поле на чл. 133 ГПК, както се поддържа в насрещната касационна жалба. И тъй като по поставения в насрещната касационна жалба правен въпрос по така предявените искове касационно обжалване не следва да се допуска, настоящият състав не следва да се произнася и по съдържащите се в касационна жалба доводи за наличие на основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в тази му част с цел проверка на неговата допустимост. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение