Определение № 219 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4254/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение № 264500 от 07.07.2021 г. по в.гр. д. № 5440/2021 г. на Софийския градски съд, с което са уважени частично искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ, за вреди причинени от незаконно обвинение. Жалбоподателят - Прокуратурата на Република България, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване.. Ответникът Г. Ц. Н., чрез процесуалния си представител е депозирал отговор, в който са изложени съображения за неоснователността на касационната жалба. С определение от 08.11.2021г. по ч.гр.д.№4253/2021г. ВКС е присъединил производството по частна жалба с вх.№34781/21.09.2021г. срещу определение от 07.09.2021г. по гр.д.№5440/2021г. за общо разглеждане с гр.д.№4254/2021г. по описа на ВКС. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение, осъдил Прокуратура на РБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 и т.4 ЗОДОВ да заплати на Г. Н. сумата в размер на 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 3500 лв. обезщетение за имуществени вреди причинени от незаконно обвинение, по което е оправдан с влязла в сила присъда по в.н.ч.д.№1198/18 г на САС. На основание чл.280, ал.3 ГПК касационната жалба следва да се остави без разглеждане относно въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. Н. сумата 3500лева обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване-заплатено адвокатско възнаграждение в наказателния процес. Прието е, че с постановление от 08.05.2014 г е образувано ДП №24/14 г на ОСлО в ОП-Монтана за престъпление по чл.202 ал.1 т.2 НК, във вр.чл.311 ал.1 и др.НК, по което ищецът Н. е привлечен като обвиняем, а с постановление от 10.09.2015 г. му е определена мярка за неотклонение „подписка“, след което на 23.09.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем и е разпитан в това му качество. Посочва се, че ищецът е участвал в множество процесуални действия в досъдебното производство. Установено е, че с постановление от 04.10.2016 г на РП-Монтана е прекратено частично наказателното производство за длъжностно присвояване и е останало обвинението по чл.311 ал.1 НК, след което разследването е предявено на 06.12.2016 г и на 16.01.2017 г и е изготвен обвинителен акт. След прекратяване на съдебното производство и извършване на нови процесуални действия е внесен и нов обвинителен акт на 09.05.2017 г., като е образувано н.о.х.д.№730/17 г на РС-Монтана, по което са проведени четири открити съдебни заседания и едно е отложено. Констатирано е, че с присъда от 20.11.2017 г ищецът е признат за виновен. Установено е, че ищецът е обжалвал присъдата на РС-Монтана и след две отложени и едно провело се окртито съдебно заседание по в.н.о.х.д.№139/17 г на ОС-Монтана, с решение от 19.06.2018 г. присъдата на РС-Монтана е била изменена, като ищецът е осъден на лишаване от свобода за 8 месеца /условно/и е постановено лишаване от право да заема длъжността директор на държавно и общинско училище за срок от 1 година. Установено е, че ищецът е инициирал производство по възобновяване на наказателното производство и с решение от 19.12.2018 г по в.н.ч.д.№1198/18 г на САС са отменени присъдите на РС-Монтана и ОС-Монтана и ищецът е оправдан. Въззивният съд е приел, че ищецът търпял сериозни негативни изживявания от водене на наказателното производство, а безспорно за преживените негативни изживявания е допринесло качеството му на дългогодишен учител и на директор на училище в малък град. Взети са предвид и показанията на свидетелите за това, че наказателното производство е опозорило ищеца пред съгражданите му, а уволнението му като директор няма как да не е станало широко известно в целия град и малката община Бойчиновци. Съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ е доказан с с оглед притето по делото за продължителността на наказателното производство и за засягане на личността на ищеца вкл.и според свидетелските показания. Прието е, че сумата от 6000 лева е на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване е справедлив, като е отчетен и факта че ищецът е заемал обществено значима длъжност/директор на училище в малък град /, както и че ищецът е бил осъден на две инстанции и е имал влязла в сила присъда за близо 8 месеца. Отделно, ищецът е бил уволнен и е прекъсната кариерата му като директор на училище, като това няма как да не е станало публично достояние. Въззивния съд е приел, че в случая Прокуратурата отговаря за вредите, причинени на ищцата от незаконното наказателно преследване. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят- Прокуратура на РБ, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението, в частта му с която е уважен иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ и е присъдено обзщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвана се вземат предвид при определяне на същото. Позовава се на ППВС4/68 г., ТР № 1/2001 г. и представя множество решения по положението на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси относно правомощията на второинстанционният съд с оглед задълженията си по чл. 12 ГПК, чл. 272 ГПК и и чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08.11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. и др., съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и е приел, че e налице фактическия състав на чл. 2 ,ал. 1, т. 3, т.4 ЗОДОВ и на ищеца следва да бъде заплатено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в следствие на повдигнатото му обвинение. Не следва да се допуска касационно обжалване и поставеният от жалбоподателят въпрос касаещ определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. На тези въпроси съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в даденото тълкуване в ППВС № 4/1968 г., т. 11, и според същата обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС/. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл като е разграничил последните от наведените от ищеца обстоятелства, които не са установени при условията на пълно и главно доказване или които не се намират в непосредствена обусловеност с увреждащите действия на прокуратурата. В приложената практика се разкриват фактически обстоятелства, които се различават от възприетите по настоящото дело, поради което цитираната от касатора практика не може да бъде направен извод, че въззивното решение ѝ противоречи. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По частна жалба вх. № 349781 от 21.09.2021 г. против определение от 07.09.2021 г. по в.гр. д. № 5440/2021 г. на Софийски градски съд. С определение от 07.09.2021 г. по в.гр. д. № 5440/2021 г. Софийски градски съд е оставил без уважение молба на Прокуратурата на Република България за изменение на решение от 07.07.2021 г. по същото гражданско дело в частта за разноските. За да постанови обжалваното определение съдът е приел, че е неоснователно възражението на молителя, че искането за присъждане на разноски е направено от процесуалния представител на жалбоподател, а не лично от последния. Съставът на въззивния съд е посочил, че искането за присъждане на разноски от страна на ищеца – жалбоподател е направено отговора на въззивната жалба и е повторено в откритото съдебно заседание, следователно същите следва да бъдат присъдено, доколкото е доказано, че същите са реално направени. В частната си жалба пред ВКС жалбоподателя поддържат, че съдът неправилно присъдил поисканите от процесуалния представител на въззиваемия. Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.81, вр. чл. 78 ГПК във всеки акт с който делото приключва съдът се произнася по искането за разноски. В случая с решение от 07.07.2021 г. по в.гр.д.№ 5440/2021г. по описа на СГС съдът се е произнесъл по разноските и такива са били присъдени на възиваемия. Съобразно задължителните разяснения обективирани в т.1 от Тълкувателно Решение по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Посочено е, че в договора за правна защита и съдействие следва да е вписан начина на плащане, когато уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено в брой то вписването на направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка. В случая видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 06.07.2021 г. е, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 820 лв. е заплатено, както е уговорено – в брой, следователно същото е доказано по размер. Правилно въззивният съд не е редуцирал размера на присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, тъй като представителя на Прокуратурата не е извършил това съдопроизводствено действие навременно - при разглеждане на делото в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция. Ето защо обжалваното определение следва да се потвърди. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 в тежест на жалбоподателя, следва да се поставят разноските, направени от ответника в настоящото производство, представляващи заплатеното от него адвокатско възнаграждение в размер на 820лева. Предвид изложените съображения, съдът