Определение № 82 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1806/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, ЕТ Галена Н. К., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „Деметра - А. Н. – Галена К.“, срещу решение № 21 от 20.03.2025 г. по т. д. № 130/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение № 28 от 14.03.2024 г. по т. д. № 57/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе по предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е признато за установено, че съществува вземане на „Банка ДСК” АД към ЕТ „Деметра - А. Н. - Галена К.“ по договор за кредит-овърдрафт № 77 от 07.09.2021 г. и анекс № 1 от 17.08.2022 г. към него на основание чл. 430 ТЗ за сумата 50 000 лв. – дължима главница по договора, ведно със законната лихва от 08.09.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, за които са издадени заповед за изпълнение № 3154 от 23.12.2022 г. въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 6505/2022 г. по описа на Районен съд –Русе.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно предвид постановяването му при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че са правилни фактическите изводи на двете съдебни инстанции, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не е била обявена надлежно предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит. Оспорва като противни на закона и тълкувателната практика на ВКС по т. 18 от ТР 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС правните изводи на въззивния съд, че за основателността на предявените искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК е от значение евентуално обявена в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита. Счита, че съдът не е сезиран с искане за присъждане на главници с настъпил падеж, поради което е неприложима съдебната практика по ТР 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Намира, че по делото не е доказано изявление на банката, с което да е упражнила надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем при предвидените в договора или закона предпоставки. Изтъква, че неясно остава какво се дължи по договора, като счита, че има осъществени плащания, които не са намерили отражение в постановеното съдебно решение. По тези доводи поддържа, че искът за сумата 50 000 лв. не е доказан нито по основание, нито по размер и моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Ако фактите по делото, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост по иск по чл. 422 ГПК, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането изискуемо ли е за заявения размер и на предявеното основание?

2. Счита ли се за изискуемо вземането за кредит по предявен иск по чл. 422 ГПК, ако кредиторът не е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на исковата молба и не е предявил осъдителен иск в процеса?

3. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем по време на висящо съдебно производство по чл. 422 ГПК релевантно ли е за уважаване на исковата претенция, ако не е предявен осъдителен иск за съвместно разглеждане в процеса?

Излага, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Банка ДСК“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че касаторът не е обосновал предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната част и за постановяването му в унисон с утвърдената съдебна практика.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК и като единствен ползващ се от този факт ищецът - кредитор следва да установи предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията си по сключен с ответника договор за кредит съгласно т. 18 от ТР № 1/2014 г. по тълк. дело № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, вкл. упражнено от него право за обявяване кредита за предсрочно изискуем с уведомяване на длъжника. Счел е, че относими в тази насока са дадените отговори на правни въпроси с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, с т. 9 и т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, и с практика на състави на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по дела с такъв предмет. Намерил е, че с последното цитирано тълкувателно решение е възприето, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес, а също и че предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Позовал се е на изложените в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Изтъкнал е, че при преценка основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Допълнил е, че хипотезата на обявена предсрочна изискуемост в хода на делото е разгледана в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 86 от 2017 г./ решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което е прието, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Посочил е, че изводът, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми, е възприет и с решение № 60009 от 02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Позовал се е на тълкувателните мотиви по Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, определящи основанието на иска като твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право, а предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит като относима към изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но нямаща за последица изменение на основанието, от което произтича вземането, като е обобщил, че вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. Заключил е, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а касае възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението.

При тези правни мотиви е счел, че в конкретния случай в отправеното от банката уведомление от 08.12.2022 г. липсва информация за броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, за общия размер на просрочената сума, за общия размер на непогасената част от общия размер на дължимата сума, включваща главница и непогасената договорена лихва и за размера на обезщетението за забава за просрочените плащания, но намерил, че такава информация се съдържа в извлечението от счетоводните книги, пресъздадена е в исковата молба и в приложената справка по чл. 366 ГПК към нея. Изтъкнал е, че в действащото законодателство няма правна норма, която да въвежда изисквания за необходимото съдържание на отправеното от банката-кредитор уведомление до длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, поради което е приел, че при липса на конкретна договорна клауза в тази насока, необходимо и достатъчно е в документа до длъжника банката-кредитор да е изразила ясно волята си, че поради забава в погашенията обявява кредита за предсрочно изискуем, което е счел, че е сторено с уведомлението от 08.12.2022 г. Посочил е, че ищецът, като заявител в заповедното производство, се е позовал на нарушение от длъжника на разпоредбата на чл. 17, б. „в” от договора за кредит, сочеща, че при неизпълнение от страна на кредитополучателя на задълженията по договора или по други, сключени с кредитора договори за кредит, или за издаване на банкови гаранции, кредиторът по своя преценка може да обяви кредита за предсрочно изискуем, без да е изложил конкретни факти във връзка с неизпълнението, каквито е въвел едва с допълнителната искова молба и поддържал във въззивната си жалба. Намерил е, че с оглед заявеното от кредитора, вкл. с исковата молба, а също и от представеното извлечение от счетоводни книги, може да бъде обоснован извод, че фактите, на които същият се е позовал като относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, са непогасени от длъжника в срок задължения по договора за овърдрафт. Счел е, че реалното предаване на кредитния ресурс от 50 000 лева се установява от допуснатата в първата инстанция ССчЕ, като с усвояването на заемната сума за длъжника е възникнало задължението да я върне в уговорения срок, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Подчертал е, че от приетото заключение на събраната по делото ССчЕ се установява, че длъжникът е погасявал задълженията си по този договор до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като е имал несъществени просрочия за дължимите лихви, които са заплатени преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което е приел, че твърденият от банката факт на просрочие на парично задължение по конкретния договор, на което основание банката е заявила, че обявява цялото задължение за предсрочно изискуемо, не се е осъществил преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Изтъкнал е, че крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл в хода на въззивното производство - на 07.09.2024 г., който факт е приел, че следва да бъде зачетен на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, и въз основа на същия счел, че вземането за главница от 50 000 лв. е изцяло изискуемо. Посочил е, че тази сума е включена в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, срещу която е възразено, и е предмет на спора. Позовал се е практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по т. д. № 3187/2013 г. и т. д. № 2349/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и подчертал, че съобразяването на факти, променящи момента на твърдяната от ищеца изискуемост, не предпоставят произнасяне на съда в противоречие с диспозитивното начало в процеса. Обобщил е, че в конкретния случай предсрочната изискуемост не се явява настъпила, съобразно твърдението на кредитора – към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, но подчертал, че предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията и съдът не е обвързан с твърденията на ищеца за момент на настъпила предсрочна изискуемост и може да приеме различна от посочената от него дата на настъпване на изискуемост с оглед въведените от ищеца твърдения и ангажираните в спора доказателства. По тези мотиви е намерил предявения иск по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, касаещ установяване на вземане за главница в размер на 50 000 лв., за доказан по основание – сключен договор за кредит-овърдрафт № 77/07.09.2021 г. и анекс № 1/17.08.2022 г. към него. По отношение на дължимия размер е счел, че следва да се съобразят разпоредбите на сключения между страните договор и да бъде кредитирано заключението по допуснатата пред въззивната инстанция ССчЕ, установяващо размера на падежиралата след 07.09.2024 г. и усвоена преди това главница в размер на 50 000 лв. Посочил е, че върху главницата се дължи обезщетение за забава от деня, следващ настъпването на падежа й, който следващ ден е 08.09.2024 г., и до нейното окончателно изплащане.

Допълнил е, че ответникът е надлежна страна по предявения иск, с мотиви, че при продължаване на дейността на търговеца от негов наследник, правата и задълженията на предприятието на починалия едноличен търговец преминават към наследника, поел предприятието, считано от момента на откриване на наследството, т. е. от момента на смъртта на наследодателя.

В отговор на поддържаните от ответника възражения е добавил, че не е налице хипотезата на чл. 306, ал. 1 ТЗ за наличие на непреодолима сила, която освобождава длъжника по търговска сделка от последиците от неизпълнението, тъй като по делото не са представени доказателства за обстоятелства, които да обосновават непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора, което е в причинна връзка с невъзможността за изпълнение на паричното задължение на длъжника, като е подчертал, че настъпилата смърт на едноличния търговец и поемането на предприятието от негов наследник са предвидени в закона и няма законови пречки наследникът да поеме управлението на предприятието и преди вписване на това обстоятелство в ТР и да извършва плащания за погасяване на задълженията му.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора въпроси са обсъдени от въззивния съд при обосноваване на извода му за настъпила изискуемост на цялото вземане за дължима по договора за кредит главница, предвид настъпилия в хода на делото краен срок, в който кредитът по сключения договор за овърдрафт следва да бъде върнат, но касаторът не обосновава сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Налице е утвърдена съдебна практика, намерила отражение в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 60048/20.08.2021 г. по т. д. № 2122/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО; решение № 50292/20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО; решение № 50067/30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2717/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 182/31.10.2024 г. по т. д. № 2575/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО; решение № 199/02.12.2024 г. по т. д. № 1700/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 118/19.07.2024 г. по т. д. № 1580/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която се приема, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Счетено е, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Подчертано е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство и настъпилата изискуемост на претендираните вземания представляват правнорелевантни факти, който трябва да бъдат съобразени от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.

Въззивното решение е постановено в унисон с горецитираната утвърдена практика на Върховния касационен съд, поради което не е осъществена сочената от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва допускането на касационно обжалване и по сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да бъде добавено, че крайният решаващ извод на въззивния съд, е основан на приетата за настъпила в хода на делото изискуемост на вземането за главница, предвид изтичане на уговорения срок, в който кредитът следва да бъде върнат, и е съответен на дадените указания със задължителната практика по Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е направил искане за присъждане на разноски, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение