Определение № 50435 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1065/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Перузе А. Н., Е. С. С., Ф. С. С. и М. Н. Р., представлявани от адв. М. и адв. Д., срещу решение № 31 от 28.01.2022г. по в.т.д. № 591/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260035 от 15.07.2021г. по т.д. № 6/2019г. на Окръжен съд – Търговище в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против „ОЗК Застраховане” ЗАД искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на С. А., настъпила при ПТП на 29.09.2018г., като искът на Перузе А. Н. е отхвърлен за разликата над 120 000 лева до 200 000 лева, исковете на Е. С. С. и Ф. С. С. са отхвърлени за разликата над 90 000 лева до 200 000 лева, а искът на М. Н. Р. е отхвърлен изцяло.

Касаторите излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд неправилно е приложил установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и е определил обезщетения, които не отразяват действителната тежест на претърпените от тях болки и страдния. Намират, че при определяне на размера на обезщетенията въззивният съд не е взел предвид и конкретните икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Твърдят, че в отклонение от задължителната практика на ВКС въззивният съд е приел, че между ищеца Микаеле Р. и починалия му дядо не е съществувала особено силна връзка, като е неглижирал факта, че той е отгледан от дядо си още от ранна детска възраст и търпи значителни неимуществени вреди. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност, противно на ППВС № 4/1968г. и трайната съдебна практика? Касаторите твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 221 от 15.04.2002г. по гр.д. № 677/2001г. на ВКС, I г.о., определение № 26 от 19.01.2009г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, I г.о., решение № 281 от 13.04.2004г. по гр.д. № 888/2006г. на ВКС, I г.о.

2. Трябва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, за да бъде то справедливо, да се съобрази със съдебната практика по аналогични случаи? Твърди се, че по въпроса е налице противоречие с решение № 422 от 22.12.2015г. по гр.д. № 2407/2015г. на ВКС, IV г.о.

3. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, за да бъде то справедливо, и следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968г., и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?

4. Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по КЗ, които съставляват законово отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието? Касаторите твърдят, че последните два въпроса са решени в противоречие с решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 233 от 20.12.2016г. по т.д. № 3586/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 18.07.2019г. по т.д. № 3030/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 100 от 20.06.2019г. по т.д. № 2384/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 14.07.2017г. по т.д. № 60364/2016г. на ВКС, I г.о. и решение № 93 от 29.06.2017г. по гр.д. № 60355/2016г. на ВКС, I г.о.

5. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл.493а, ал.4 КЗ с предявен иск по чл.432 КЗ е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето?

6. При предявен иск по чл.432 КЗ от лице по чл.493а, ал.4 КЗ в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?

7. Кои са критериите, включени в понятието “само по изключение”, визирано в ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСНГТК на ВКС относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди? Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях? Наличието на особено близка привързаност между внук и дядо, връзките помежду им, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обитаването на едно и също жилище, отглеждането на внучето от дядото поради обстоятелството, че няма баща, а майката работи в чужбина, покриват ли изведените в т.1 от ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии за изключителност като предпоставка за признаване правото на внука да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликта смърт на дядо му? Твърди се, че последните три въпроса са решени в противоречие с определение № 186 от 02.04.2020г. и решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 372 от 14.01.2019г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, II т.о. и определение № 665 от 02.12.2020г. по т.д. № 80/2020г. на ВКС, II т.о.

Ответникът ЗАД „ОЗК - Застраховане” АД, представляван от адв. Т. Т., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорни във въззивната инстанция предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина (влязла в законна сила Присъда № 260002 от 19.02. 2021 г. по НОХД № 169/ 2020 г. по описа на ОС - Търговище); наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Посочил е, че въззивните възражения са сведени единствено до активната материалноправна легитимация на част от ищците, до размера и наличието на съпричиняване, както и до размера на дължимата обезвреда за претърпените неимуществени вреди.

Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия. Посочил е, че основното възражение на въззивника – застраховател е сведено до това, че пешеходецът е нарушил задълженията си, предвидени в чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, т.2 от ЗДв.П, които повеляват пресичането на платното за движение да се извършва на пешеходна пътека, като преди да навлязат на платното за движение, пешеходците следва да се съобразят с приближаващите пътни превозни средства, а възражение за съпричинявяне, основано на тежка степен на алкохолно опиянение на пешеходеца, не е наведено в преклузивния срок по чл. 367, ал.1 ГПК. Обсъдил е заключението на САТЕ, ведно с устните обяснения на вещото лице в открито с.з., както и показанията на водача, и е приел за установено, че водачът на МПС е имал достатъчна видимост, можел е да съобрази наличието на пешеходец на платното, вкл. да намали скоростта и да спре; че пешеходецът не е пресичал в опасната зона на спиране, можел е да съобрази приближаващото МПС, но не и да предвиди, че водачът няма да го възприеме и да намали скоростта, още повече, че на минимално разстояние е била налице и пешеходна пътека; че по делото няма данни пешеходецът да е навлязъл внезапно на пътното платно и да е проявил каквато и да е неадекватна реакция, вкл. и вследствие на алкохолното опиянение.

По исковете на Перузе А. Н., Е. С. С., Ф. С. С. въззивният съд е посочил, че за ориентир при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъдат отчетени конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния момент за определяне на обезщетението – настъпилото ПТП. Взел е предвид, че починалият е бил на 62 години към датата на инцидента; работел е като пастир за период от около 6 месеца през годината в близкото [населено място], където пасял овце, а в останалото време работел в строителството; семейството правело впечатление на останалите жители на селото, че е осигурено материално; пострадалият С. бил работлив човек, финансов стълб на цялото семейство, проявявал се като грижовен съпруг, баща и дядо. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата Перузе Н. е била в дългогодишно фактическо съжителство с починалия, при което създали две деца и внуци, и свидетелите ги описват като сплотено и задружно семейство; че след смъртта на С. 57-годишната Перузе променила коренно начина си на живот, зависейки от помощта на близки; че плачела постоянно, затворила се, не можела да преодолее мъката. Посочил е, че свидетелите безпротиворечиво описват видимите, физически признаци на дълбоко страдание и отчаяние. Отчитайки дългогодишното фактическо съжителство, добрите семейни взаимоотношения и събраните доказателства за изразена скръб от смъртта на С., въззивният съд е намерил, че определеното обезщетение следва да бъде завишено до размер на 120 000 лева. Посочил е, че ищците Е. С. С. и Ф. С. С. са деца на починалия и са били съответно на 37 год. и 31 год. към датата на инцидента; че всички живеели в едно домакинство, а взаимоотношенията им били основани на уважение и разбирателство; че ищците били разстроени след смъртта на баща си, затворили се. Взел е предвид показанията на свидетелката Б. С., която описва състоянието на Ф. като „изпаднала в дупка“ и свидетелства, че Е. бил объркан, в безпътица. Въззивният съд е намерил, че определеното обезщетение на двете пълнолетни деца следва да бъде завишено до размер на 90 000 лева за всеки поотделно, като е поставил акцент въху факта, че двамата ищци са съжителствали с починалия в общо домакинство, в условията на разбирателство и уважение, но същевременно, че същите са пълнолетни. Въззивният съд е отчел и факта, че основният акцент в показанията на разпитаните свидетели е мъката и скръбта на майката и нейните проявления, като липсват събрани доказателства за интензитет на преживени болки и страдания за децата, обосноваващи присъждане на обезщетение в по-висок размер. Изтъкнал е, че така определеното обезщетение отговаря и на икономическа обстановка в страната към датата на деликта, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., така и нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка "Гражданска отговорност" /макар последните да се явяват само помощен критерий/.

Във връзка с активната материалноправна легитимация на ищеца М. Н. Р. – внук на пострадалия, въззивният съд е съобразил, че съгласно даденото разрешение в ТР № 1/2016 год. по т.д. №1/2016 год. на ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление No 4 от 25.V.1961 г. и Постановление No 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Взел е предвид, че според мотивите на ТР в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, вкл. и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления No 4/61 г. и No 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт, право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд е приел, че от посочените разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертани в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение, като предпоставките за прилагане на това изключение са: 1/ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2/ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Намерил е, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства сочи единствено, че между починалия и въззивникът М. Н. Р. на 14 години е съществувала традиционна обич, подкрепа, духовна и емоционална близост и не се установява наличието на конкретни житейски обстоятелства, обуславящи привързаност, респ. болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Посочил е, че детето е живяло в едно домакинство с починалия, като дядото бил особено привързан към внуците, помагал активно в отглеждането им, извеждал ги, купувал им сладко; че децата го „боготворели“; че Микаеле нямал баща и дядото запълвал тази липса; че в случаите на отсъствие на родителите бабата и дядото гледали децата за по 2-3 месеца; че двамата внуци скърбели за дядо си, плачели, настоявали да ходят на гробищата, станали мълчаливи. Въззивният съд е изложил съображения, че в традиционните за българското общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците са част от най-близкия родствен и семеен кръг, като такива са били и взаимотношенията в семейството на ищеца – отношения на традиционна грижа, обич и привързаност. Приел е, че смъртта на С. е довела до нормални психологични преживявания на тъга, мъка и скръб у внука му, които не излизат от границите на нормалните чувства в подобна житейска ситуация, както и че не се установява наличието на конкретни житейски обстоятелства, обуславящи привързаност, респ. болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Поради това е достигнал до извод, че ищецът не е установил по реда на дължимото главно и пълно доказване активната си материалноправна легитимация по спора.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният в изложението първи процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. По същество твърденията на касаторите са в контекста на несъгласието им с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразно възприетите по приложението на чл.52 ЗЗД критерии, което не може да обоснове допускане на касационен контрол по поставения въпрос.

Поставените от касаторите втори, трети и четвърти въпроси са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС, в това число посочените от касаторите и служебно известните на настоящия състав решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, IIт.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, IIт.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, Iт.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. При определяне на справедливия размер на обезщетението следва да бъде съобразено и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с така формираната практика, като при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил емоционалната връзка между ищците и починалия техен близък – фактически съпруг и баща, интензитета на претърпените емоционални болки и страдания от загубата му, както и конкретните икономически условия. Несъгласието на касаторите с тези изводи представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените последни три въпроса се свеждат до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, че ищецът М. Н. Р. не е активно материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на дядо му, причинена при процесното ПТП, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна, емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. Концепцията на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е доразвита в решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60070 от 29.06.2021г. по т.д. № 904/2020г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 33 от 12.04.2022г. по т.д. № 377/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, в които са обсъдени различни житейски ситуации, обусловили особено силна привързаност между внуци и баби/дядовци, тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката родител – дете, или отглеждането и възпитанието на внук от баба/дядо поради болест, смърт, дезинтересиране от детето, работа на родителя/родителите в чужбина или друга обективна пречка за родителите са изградили връзка, също наподобяваща тази родител – дете. Акцентирано е, че независимо от спецификата на отношенията, присъждането на обезщетение в полза на бабата/дядото и внука е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване на критериите, възприети в цитираното Тълкувателно решение – наличие на особена близка духовна и емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на претендиращия обезщетение, чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между баби/дядовци и внуци морални болки и страдания. В настоящия случай дадените разрешения са съобразени изцяло от въззивния съд, като преценката за недоказана материалноправна легитимация на ищеца е резултат от обсъждане на събраните гласни доказателства и установяване наличието на обичайни отношения между дядо и внук и крайният извод за неоснователност на предявения иск е обусловен от липсата на доказани от ищеца обстоятелства, относими към възприетия в постоянната съдебна практика критерий „изключителност“, съответно даващи му право да получи претендираното обезщетение за неимуществени вреди.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение