Определение № 3197 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1115/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Х. С., чрез пълномощник адв М. Ч. от АК - Кюстендил, против въззивно решение № 318/13.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 546/2024 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 408/09.08.2024 г., /поправено в производство по чл. 247 ГПК с решение № 464/30.09.2024 г./, постановено по гр.д. № 1129/2024 г. по описа на Районен съд- Дупница, с което са отхвърлени предявените от Н. Х. С. против [община] обективно съединени искове с правно основание по чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда: за признаване на прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата с ответника за незаконно и неговата отмяна; за възстановяването на ищцата на заеманата от нея преди уволнението длъжност „Главен специалист „ГРАО и Архив“, както и за присъждането на обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното й уволнение за периода от 10.04.2024 г. до 10.10.2024 г., в размер на 6900 лв. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Сочи се, че в исковата молба, въз основа на която е образувано производството по делото, ищцата е навела твърдения за факти, които без съмнение могат да обосноват извод за недобросъвестно поведение от страна на работодателя и злоупотреба с право от негова страна. Поради това касаторът счита, че изводът, обективиран в мотивите на въззивното решение, че основанието злоупотреба с право от страна на работодателя е направено едва в писмената защита и въззивната жалба е неправилен. Твърди се, че въз основа на този неправилен извод, въззивният съд приел, че искането за разглеждането на злоупотребата с право, като основание за незаконосъобразност на уволнителната заповед е преклудирано и отказал да го разгледа. Според касатора при наличието на довод за злоупотреба с право в процесния случай съдът е следвало да извърши проверка, дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и в този смисъл, дали работодателят е действал добросъвестно, в съответствие с чл. 8 ал. 1 КТ, което обуславяло преценката за законност на уволнението. Сочи се също, че в обжалвания съдебен акт, почти отсъства обсъждане на доказателствата по повод направените възражения и наведените доводи за незаконосъобразност на уволнението в исковата молба, поради което било неясно въз основа на кои от тях е формиран извода, че искът за отмяната му следва да бъде отхвърлен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „Длъжен ли е ищецът в производството по оспорване на законността на уволнението да формулира възраженията си за злоупотреба с право и нарушение на принципа за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ от страна на работодателя по юридически издържан начин и със съответната правна терминология или е достатъчно да го изрази чрез житейски възприетите изрази?“ и 2. „При промяна на изискването за образование за заемане на определена длъжност, следва ли работодателят да посочи съответната специалност, която изисква или е достатъчно да установи само образователно - квалификационната степен?“. По тези въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: решение № 83 от 08.04.2021 г. по гр. д. № 2947/2020 г. на IV г.о; решение № 216 от 23.06.2015 г. по гр. д. № 6331/2014 г. на IV г.о; решение № 371 от 30.04.2015 г. по гр. д. № 7153/2013 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата [община] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение от фактическа страна въззивния съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищцата е работила при ответника на длъжност „Главен специалист ГРАО и архив“, въз основа на сключен между страните трудов договор № РД-01-09-72/04.08.2021 г. и Допълнително споразумение към него № РД-01-05-41/27.01.2023 г. Със Заповед от 31.07.2023 г. й било възложено да изпълнява и функциите на длъжността „Главен специалист икономически и стопански политики“. В представената длъжностна характеристика от 04.01.2022 г. за длъжността „Главен специалист „ГРАО и архив“, като изискване за заемане на длъжността е посочена образователна степен - средно образование. С решение № 43 на Общински съвет - Бобошево, прието по Протокол № 9/28.03.2024 г., в сила от 01.04.2024 г., била одобрена общата численост и структура на Общинска администрация- [населено място]. Въз основа на посоченото решение, кметът на Общината утвърдил ново разписание на длъжностите със Заповед № 01-04-94/01.04.2024 г. в сила от 01.04.2024 г. В него длъжността „Главен специалист „ГРАО и архив“ била определена да се заема от лице с минимална степен на образование висше - професионален бакалавър. В новата длъжностна характеристика изготвена въз основа на това длъжностно разписание /и връчена на С. на 10.04.2024 г., при условията на отказ да я получи, удостоверен с подписите на двама свидетели/, като изискване за заемане на длъжността също било посочено минимално изискуема образователна степен висше образование - професионален бакалавър. Не било спорно, а и от представените по делото дипломи за завършено образование, било установено, че ищцата е със средно специално образование. С процесната Заповед № РД-01-05-191/10.04.2024 г. трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.6 от КТ, поради това, че С. не притежава необходимото минимално образование за изпълняваната длъжност, а именно висше образование- професионален бакалавър. От показанията на разпитаните свидетели К. Н.- бивш служител на Община Бобошево, изпълнявала длъжността „Директор на Дирекция „Устройство на територията, общинска собственост, икономически и стопански политики“ и И. И. К., изпълняваща длъжността „Старши експерт „Човешки ресурси“ в общината, било установено, че при извършени проверки на ищцата не са установявани нарушения, тя изпълнявала в срок задълженията си, спазвала трудовата дисциплина и минавала успешно всички провеждани й атестации във връзка с работата /св. Н./. Свидетелката К., присъствала на връчване на новата длъжностна характеристика посочила, че след отпуск на 10.04. на ищцата била връчена длъжностната характеристика, но тя отказала да я подпише, поради което свидетелката и още една служителка се подписали като свидетели на отказа. Посочено е, че показанията на тази свидетелка не са в противоречие с доказателствата по делото, предвид че и ищцата не оспорва, че е отказала да подпише новата длъжностна характеристика. За да приеме, че искът за признаване на уволнението на ищцата е неоснователен, съдът е посочил, че в хода на действие на трудовото правоотношение между страните е настъпила промяна във въведеното от работодателя изисквания за образование за заемане на длъжността, на което ново изискване служителят не е отговарял. Прието е за неоснователно възражението във въззивната жалба, че нивото на образование и професионален опит на ищцата съответства на изискванията към длъжността главен специалист, заложени в т. 305 на Класификатор на длъжностите в администрацията, с мотив, че работодателят разполага с правото да въведе по-високи изисквания за заемане на длъжността от тези, определени в Класификатора, където били посочени минималните такива. Като неоснователен е отхвърлен и довода, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била издадена преди влизане в сила на решението на ОбС – Бобошево, тъй като последното влязло в сила на 04.04.2024 г., а уволнителната заповед била издадена на 10.04.2024 г. Във въззивното решение е прието, че ищцата е оспорила уволнителната заповед посочвайки в исковата си молба фактически твърдения, сред които не е въведено като основание за незаконност на заповедта, наличие на злоупотреба с право от страна на работодателя. Според въззивният състав съображения в този смисъл били изложени едва в представената в първоинстанционното производство писмена защита, а след това във въззивната жалба. Предвид изложеното е направен е извод, че доколкото основанието злоупотреба с право от страна на работодателя не е направено с исковата молба, искането на С. за разглеждането му като основание за незаконосъобразност на уволнителната заповед е преклудирано и не следва да се разглежда в производството. По изложените съображения, предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 КТ са отхвърлени като неоснователни. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по уточнения от съда въпрос: за начина по който ищецът в производството по оспорване на законността на уволнението следва да формулира твърденията си за злоупотреба с право и нарушение на принципа за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ от страна на работодателя, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС. Вторият въпрос поставен от касатора е обусловен от отговора на горепосочения въпрос, и по същия съдът ще се произнесе с решението си, като го разгледа ведно с касационните основания, с които е пряко свързан. Жалбоподателят, на осн. чл.83 ал.1 т.1 ГПК е освободен от внасяне на държавни такси в производството. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.