Определение № 449 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 353/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стан – 1“ ЕООД, подадена чрез адв. М. В., срещу Решение №240 от 23.10.2019 г. на Добрички окръжен съд (Д.), постановено по в. гр. д. №551/2019 г. С това решение Д. е потвърдил Решение №23 от 28.02.2019г. на районен съд Генерал Т. (ГТРС), постановено по гр.д.№ 324/2018г. и е осъдил „Стан – 1“ ЕООД да заплати на Р. Т. Т. 1000лв. деловодни разноски. С потвърденото първоинстанционно решение „Стан – 1“ ЕООД е осъдено да заплати на Р. Т. Т.: на основание чл.59 ЗЗД - сумата 5999лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за стопанската 2015-2916г. на имоти №0190043 с площ от 16.666дка, №019044 с площ от 16.666 дка, №028034 с площ от 8.333 дка и имот №015055 с площ 24.998 дка, ведно със законната лихва от 20.06.2018г.до окончателното изплащане на главницата; на основание чл.8 от ЗАЗ – сумата 2 250 лв.,представляваща дължима,незаплатена рента за стопанската 2015/2016г. по сключен Договор за аренда от 19.11.2008г. за имот №030033, с площ от 25.00дка, в землището на [населено място], общ. Г.Т.; на основание чл.8 от ЗАЗ – сумата 2250лв., представляваща дължима,незаплатена рента за стопанската 2016/2017г. по Договор за аренда от 19.11.2008г. за имот №030033, с площ от 25.00 дка в землището на [населено място], общ. Г.Т.; както и сторените съдебно деловодни разноски в размер 1675,28лв. В касационната жалба се релевират доводи за нищожност на решението поради неясна воля на съда, тъй като не може да се разбере от мотивите въз основа на какви доказателства е формиран решаващият извод, приета ли е експертизата или не, кое е наложило приложение на нормата на чл.161 ГПК; за недопустимост на решението като постановено по неедовна искова молба; за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, тъй като не са обсъдени всички доказателства, доводи и възражения на страните, оплаквания по въззивното жалба и са допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на експертизата; за очевидна неправилност и незаконосъобразност на решението, тъй като е постановено при неизяснена фактическа обстановка, при неправилна правна квалификация, предубеденост на първоинстанционния съд, нарушение на материалния закон и процесуалните и конституционни правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора материално- правни и процесуално-правни въпроси в противоречие със задължителната практика и с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл.280 т.1 ГПК. Като такива сочи въпросите, обобщени и уточнени от съда: 1/ за правната квалификация на предявените искове, за задължението на съда да я определи според фактическите твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита, и за правните последици от произнасянето на съда при неправилна правна квалификация – във връзка с които се позовава на Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 516/2009 г., II т. о., Решение №65/27.04.2016 по дело №3693/2015 на ВКС, ГК.;Решение 3/10.08.2015 по дело №4073/2013 на ВКС, ТК; 2/ Издаването на фактура без договор или с договор, но без договорено възнаграждение с него, удостоверява ли, че фактура е издадена преди датата на данъчното събитие и не удостоверява наличието на последното към датата на нейното издаване – във връзка с който се позовава на тълкувателно решение №2 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012г., ОСГТК на ВКС; 3/ за правните последици от неподаден отговор на искова молба – във връзка с който твърди противоречие с решение №67/06.07.2010г. по т.д.№898/2009г. на I ТО на ВКС,Решение №509 от 18.06.2010г. по т.д.№21068/2009г. на I ТО на ВКС,Решение №2111/08.10.2010г. по т.д.№ 1068/2009г. на 1-во ТО на ВКС,Решение №285/19.07.2011г. по т.д.№26 8 2/2010г., II ТО на ВКС,ТР1/17.07.2001г. по т.д .№ 1/2001г. на ОСГКна ВКС,Определение№751/17.08.2010г. по гр..д.№ 2022/2009г. на IГО на ВКС; 4/ по приложението на чл. 161 от ГПК – във възка с който се позовава на противоречие с Решение №34/31.03.2005г. по гр. д.№»415/2004г. на II ГО на ВКС, Решение №°399/30.06,2005г. по гр.д.№400/2004г. на IIГО на ВКС,Определение №2117/24.02.2010г. по т.д.№2324/2010г. на I ТО на ВКС,Решение №3/04.02.19802. по гр.д.№ 3118/1979г. на IIГО на ВКС, Постановление №1/10.11.1985г. на Пленума на ВС, Решение № 81 от 01.07.2009 г. по т. д. № 708/2008 г., Т. К., IIТ. О. на ВКС;5/ Изложеното становище и представени доказателства за издадена заповед за търговска тайна на предприятието, задължава ли съда да вземе мерки за опазване на търговската тайна на предприятието и спазването на ЗЗЛД? Изискването на информация за изпълнение по други договори, сключени между ответника и трети неучастващи в процеса лица при различни условия, води ли до нарушаване на ЗЗЛД, накърняване на търговската тайна на дружеството - ответник, изменение предмета на делото? Ползването от вещото лице на ведомостта на начислени и изплатени ренти на множество аренодатели при индивидуални договори с различни условия може ли да се приеме, че е единствен критерии, единствен способ, при който вещото лице може да определи размера на дължимото арендно възнаграждение на ищеца от ответника по посочения начин от съда: „ Показвате колко плащате на другите, изчислявате сумата по декарите и какъв е проблема „, потвърдено и от вещото лице ? Това противоречи ли на договорната свобода при сключването на договор на ответното дружество с всеки свой аренодцател/наемател и по този посочен начин от съда за изчисляване на арендно възнаглаждение има ли нужда от договор и какъв е смисъла от индивидуални договори? – във връзка с които касаторът не се позовава на конкетни съдебни актове от практиката и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие. Във връзка с изложените по-горе въпроси, обобщени в точки от 1 до 5, касаторът сочи и това, че се разрешават противоречиво от съдилищата, поради което е налице основание за допускане на обжалването. Във връзка с тези въпроси поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развититето на правото. Не излага обосновка за това поддържано основание. На следващо място в изложението си касаторът подържа основанието по чл.280 т.2 ГПК, тъй като въпросите: „Нарушено ли е равенството на страните пред закона?“ и „Длъжен ли съдът да спазва основните начала на ГПК- и така поставените въпроси по другите точки удостоверяват ли изпълнение то им?“ са решени в противоречие с актовете на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС. Не се позовава на конкретни актове на Конституционния съд на РБ и на Съда на ЕС, нито обосновава в какво конкретно се състои твъдяното противоречие. Касаторът твърди в изложението си и това, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.2 ГПК - вероятна нищожност и недопустимост на решението. За да обоснове това основание поставя два въпроса: „Ясна ли е волята на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение, което е обосновано единствено и само на изводите на първоинстанционния съд, който е изградил правния си извод с приложение на разпоредбата на чл. 161 от ГПК при липса на изесняване на факти, които ще се доказват с указаното задължение и при липса на възпрепятстване на процеса, като на вещото лице са представени доказателства, достатъчни за изготвянето на съдебно счетоводната експертиза Опорочен ли е съдебният акт до степен на нищожтност или недопустимост.“ и „ Изготвеното заключение на вещото лице, прието от съда опровергавали приложението на чл. 161 от ГПК и при неприлагане на разпоредбата на чл. 161 от ГПК при тази фактическа обстановка били било същия резултат с крайния съдебен акт?“ Ответната страна Р. Т. Т. в представен писмен отговор чрез адв. З., взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето по двете искови претенции по чл.8 от ЗАЗ е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството в тази част да се прекрати. Съгласно нормата на чл.280 ал.3, т.1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела. В процесния случай и двете искови претенции са с цена 2250лв. или под определения минимален праг от 5000лв., което изключва касационния контрол на решението в тази част. Касационната жалба в останалата част, насочена срещу въззивното решение в частта на произнасянето по иска с правно основание чл.59 ЗЗД с цена 5999лв., е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Предявен е от Р. Т. Т. против „Стан – 1“ ЕООД иск за присъждане на сумата 5999лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за стопанската 2015-2916г. на собствените й имоти №0190043 с площ от 16.666дка, №019044 с площ от 16.666 дка, №028034 с площ от 8.333 дка и имот №015055 с площ 24.998 дка, ведно със законната лихва от 20.06.2018г.до окончателното изплащане на главницата. В исковата си молба ищцата е поддъжала, че е собственик на процесните имоти, че сключените с ответника арендни договори за тях са прекратени с изтичане на договорения срок през стопанската 2014-2015г., че въпреки това ответникът е продължил ползването им без основание и през стопанската 2015-2016г., като за целта е подал заявление ,съгласно чл.70 ППЗСПЗЗ; че за процесния период от време й дължи обезщетение за лишаването й от ползване в размер 5999лв.; за да обоснове претендирания размер е посочила,че за стопанската 2015-2016г. средният размер наемна цена е била по 90лв. за декар в района. Ответникът в законоустановения срок не е подал отговор на исковата молба, а в първото по делото заседание процесуалният му представител е заявил единствено оспорване по размер на претенцията. Първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията като такава по чл.59 ЗЗД. Въз основа на представените нотариални актове и договори за аренда е приел за безспорно установено, че ищцата е собственик на процесните четири имота, че сключените с ответника арендни договори са прекратени с изтичане на договорения десетодишен срок през стопанската 2014-2015г., че безспорно е установено и това, че ответникът е ползвал имотите и през стопанската 2015-2016г., за което е подал заявление съгласно чл.70 ППЗСПЗЗ. За установяване размера на претендираното обезщетение за лишаване от ползване на тези четири имота по искане на ищеца съдът е назначил съдебна експертиза. Във връзка с тази искова претенция са поставени на експерта два въпроса под №5 и № 6 в заключението, а именно – да посочи какъв е средния размер на изплащаните наеми за земеделска земя в района на [населено място] за стопанската 2015-2016г. за един декар и съобразно отговора на този въпрос да изчисли размера на дължимото обезщетение. В депозираното заключение вещото лице във връзка с тези въпроси е посочило, че за стопанските 2015-2016г. и 2016/2017г. в представените от ответника документи и в НАП не фигурира името на ищцата за изплащани ренти; че на сайта на НСИ за процесната стопанска година няма данни за района на [населено място]; че на база данните за средните цени за наем на декар земеделска земя в района за 2017г. и на средните цени за декар за времето от 2010 г.до 2017г. дава средна наемна цена за процесната стопанска година в размер 85лв. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че за да даде обективно и точно заключение по тези два въпроса следва да види ведомостите при ответника за изплащани от него през процесната стопанска година наеми по арендни договори за земеделска земя в района, в който се намират и процесните имоти. По искане на ищеца е поставена допълнителна задача на вещото лице да даде отовор на въпросите след запознаване с ведомостите при ответника. Поради отказ на ответника да предостави документацията с мотив, че същата представлява търговска тайна, съдът е указал на ответника, че изчисляването на средните наемни цени по тези ведомости не е търговска тайна, че информацията е необходима за нуждите на съда за произнасяне по спора, че вещото лице е подписало декларация за конфиденциалност, приложена по делото.Указал е също, че при непредставяне на нужните доказателства на експерта, ще приложи последиците на чл.161 ГПК и ще приеме за доказани твъденията на ищеца, а именно, че средната наемна цена на декар за периода е била 90лв. Тъй като ответникът не е предоставил ведомостите, вещото лице в допълнителното заключение не е дало отговор на въпросите и е посоило като причина поведението на ответника, а с нарочно определение съдът е приел на основание чл.161 ГПК, че средната наемна цена на декар за процесната стопанска година е 90лв. Така е обосновал извод, че претенцията по чл.59 ЗЗД е основателна за пълния предявен размер. Въззивният съд,за да потвърди това решение, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че следи служебно за нищожността и допустимостта на постановеното съдебно решение, а за правилността му е ограничен от посоченото в жалбата-чл.269 от ГПК; че обжалваното решение не страда от порок,водещ до неговата нищожност.То е постановено от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, подписано е и ясно и разбираемо е мотивирано. Посочил е, че наличието на предубеденост на съдебния състав, считано от ответника за основание за отвод на състава, не влияе върху действителността на решението, а върху неговата правилност, а в случая се касае до субективно убеждение на процесуалния представител на ответната страна за наличие на предубеденост на състава на съда.Обосновал е и извод, че решението е допустимо; че оплакванията за недопустимост на решението са с естеството на оплаквания срещу неговата необоснованост и нарушение на съдопроизводствени правила, че решението е постановено от родово и местно компетентния съд, при наличие на редовна искова молба и всички процесуални предпоставки за допустимост на правото на иск. Във връзка с проверка правилността на решението съдът е посочил, че правната квалификация на иска е чл.59 ЗЗД, че елементите от фактическия състав на иска са установени, като поради неподаване отовор на исковата молба, релевираните от ответника въззивник възражения във въззивната жалба, включително за това, че част от земеделските земи не са обработвани от него, се явяват преклудирани, че основният спорен въпрос е за приложението на чл.161 ГПК. Посочил е, че за нуждите на вещото лице при изготвяне на поставената му от страна на ищеца задача към икономическата експертиза са били необходими ведомостите за изплатени арендни възнаграждения по арендни договори в процесния период от страна на ответното дружество и това е необходимо за изчисление на средния размер на изплащаната на арендодателите при ответника рента за двете спорни стопански години; че доколко това искане е относимо към предмета на спора, е преценка на решаващия съд, който при мотивиране на решението си следва да прецени относимостта на така поставената от ищеца задача към основателността и доказаността на исковата претенция; че ведомостите не са предоставени с довода, че данните по тях представляват търговска тайна, макар съдът изрично да е предупредил ответното дружество за последиците от създаване на затруднения при събирането на доказателства, релевантни за правния спор; че видно от Заповед №01-19-03/21.01.2019г. на управителя на „Стан І“ООД, със същата се забранява предоставянето на информация, представляваща търговска тайна по смисъла на чл.52 от ТЗ на трети лица. Приел е, че понятието „търговска тайна“ е дефинирано в пар .1 т.9 от З., а именно факти, информация, решения и данни, свързани със стопанската дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимашите,за което те са взели необходимите мерки; че съгласно чл.2 от приетия на 05.04.2019г. Закон за защита на търговската тайна, същият не се прилага по отношение на разкриването на търговска тайна от нейния притежател, когато съгласно правото на ЕС или българското законодателство,такова разкриване е от обществен интерес или е необходимо за упражняване на правомощията на държавни органи, а съдът, като държавен орган има право на достъп до търговската тайна на всяка страна по делото, когато това се налага за изясняване на правнорелевантните факти по спора; че и вещото лице по делото е подписало декларация от 23.11.2018г.,че няма да предоставя делото на трети лица и личните данни на страните по съдебните дела по описа на РС Г.Т., които ще използва само във връзка с поставените от съда задачи; че съгласно чл.6 ал.3 от Наредба №2 /29.06.2015г.за вписването,квалификацията и възнагражденията на вещите лица,вещото лице има право да иска от юридически лица и граждани материали,необходими за изготвяне на експертизата и те са длъжни да му осигурят достъп до тези материали и да оказват необходимото съдействие за изготвяне на експертизата,а съгласно чл.33 от посочената наредба вещото лице има задължение да не разпространява информация за обстоятелствата,фактите и документите,които са му станали известни в хода на извършване на експертизата. По тези съображения е обосновал извод, че няма основания за отказ на ответника по делото за предоставяне на вещото лице и съда на данни от исканата счетоводна документация. След като е констатирал,че ответникът е създал затруднения за доказването на определени факти и обстоятелства, твърдени в исковата молба, е обосновал извод, че на основание чл.161 от ГПК е доказана претенцията на ищеца по размер и предявеният иск е изцяло основателен и доказан. При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3, пр.1 и пр.2 ГПК. Съображенията за това са следните: За валидността на решението и за допустимостта му в обжалваната част съдът следи служебно и при наличие на вероятност от наличие на такъв порок е длъжен да допусне касационното обжалване дори и касаторът да не е релевирал доводи в тази насока. В процесният случай касаторът изрично е въвел доводи за нищожност и недопустимост на решението. Тези доводи са необосновани и при извършената служебна проверка съдът не констатира такива пороци на решението. Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Към настоящия момент вече е дадено и задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в множество решения /пр. решение №355/03.10.2012г. на ВКС, І го, по гр.д.№35/2012г. и решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009 г./. Според същата съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение. При извършената служебна проверка настоящият състав не констатира такъв порок на решението, а доводите, релевирани от касатора, за нищожност на акта поради неясна воля на съда, тъй като не може да се разбере от мотивите въз основа на какви доказателства е формиран решаващият извод, приета ли е експертизата или не, кое е наложило приложение на нормата на чл.161 ГПК, са относими към оплакването му за неправилност на решението, което подлежи на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. Липсата на ясни мотиви не обуславя и недопустимост на съдебното решение. Недопустимо е решението когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран - когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Излагането на мотиви на съдебното решение не е процесуална предпоставка за съществуването или надлежното упражняване на иска и няма отношение към допустимостта на исковото производство, съответно допустимостта на съдебния акт. Липсата на мотиви на съдебното решение е нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, но само по себе си не е основание нито за отмяна, още по-малко, за обезсилване на решението. Следва да се посочи и това, че в случая касаторът навежда твърдение за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба. Това твърдение е необосновано – ясно са изложени фактическите основания на ищеца и заявения петитум, без несъответствия, неясноти и противоречия, и съдът се е произнесъл съобразно тях. По отношение на изложените доводи за произнасяне от предубеден съдебен състав на първоинстанциония съд, следва да се посочи, че същите не обуславят нищожност или недопустимост на постановения съдебен акт, а са относими към преценката за правилност на решението, която е извън обсега на фазата по селекция на касационната жалба. Не се обосновава извод за наличие на общо основание във връзка с въпроси с номера 1, 2 и 5. Както бе посочено и по-горе в определението, въпросът за правната квалификация е относим към преценката за правилност на съдебния акт, която е извън обсега на производството по чл.288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касационият съд многократно е посочвал в актовете си, че за квалификацията на иска меродавно е не посоченото като цифрово изражение от ищеца основание, а определеното от съда въз основа на фактическите обстоятелства изложени и поддържани от ищеца, въз основа на които и същият обосновава претенциите си и заявява искането си. В случая, ищецът е поддържал, че след прекратяване на арендните договори ответната страна е подължила да ползва без основание имотите и по този начин го е лишила от ползването на собствените си имоти. С оглед на това е претендирал обезщетение за лишаването от това ползване за исковия период от време. Така изложените фактически обстоятелства и искането на ищеца обосновават извод, че заявената претенция е с правно основание чл.59 ЗЗД, както са приели и двете инстанции по същество на спора. Въззивният съд изобщо не е давал правно разрешение на въпроса под №3. Същият е поставен от касатора в контекста на поддържаното от него твърдение за неправилост и необоснованост на въззивното решение в частта за разноските. Такива възражения не са били релевирани от касатора в процеса и не са били предмет на преценка от съда.Същевременно проверка на правилността на решението, в това исло и в частта за разноските, касационният съд извършва във втората фаза на производството, ако обжалването бъде допуснато. Поради това с поставянето му касаторът не обосновава наличието на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не са общо основание и въпросите, концентрирани в т.5. Същите са формулирани общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разсъждения на съда. Така поставените въпроси не са правно разрешени от съда и не обуславят крайните решаващи изводи по спора. Същевременно са и фактически, доколкото отговорът им предполага и преценка на установени в процеса факти, което не може да се извърши във фазата по допускане. По изложените съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване във връзка с тези въпроси, като при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по въпоса налице ли са или не поддържаните допълнителни такива. Поставеният под номер 3 въпрос е правно разрешен от съда, доколкото касае процесуалните действия на съда при неподаден писмен отговор от ответника по иска. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. Съгласно чл. 133 вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти - т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. ОСГТК ВКС. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения; посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване; кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника; след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада; след като съдът е указвал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 от ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В този смисъл са решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на IV г. о.; решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о; решение № 172 от 31.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6229/2013 г., IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Същите правни разрешения се съдържат в една или друга степен и в посочените от касатора съдебни актове. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Поради това не е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК. Доколкото по въпоса е налице трайна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, а относимите процесуални норми са ясни и непротивореиви, не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с въпроса за приложението на чл.161 ГПК – въпрос 4. Разпоредбата на чл. 161 от ГПК предвижда процесуална възможност за съда с оглед на конкретните обстоятелства по делото да приеме за доказани определени факти, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Прилагането на неблагоприятните последици по чл. 161 от ГПК предпоставя процесуални действия или бездействия на страната, в резултат на които делото не може да бъде попълнено с относими доказателства, необходими за установяване на релевантни за правния спор факти. Преценката на съда да приложи или не последиците на чл. 161 от ГПК произтича от преценката на конкретните обстоятелства по делото в рамките на предоставената му от процесуалния закон правораздавателна власт. Правилността на тази преценка подлежи на проверка в производството по чл. 290 и сл. от ГПК, но не може да бъде ревизирана по повод на основанията за допускане на касационно обжалване, каквато цел преследва касаторът с поставянето на разглеждания процесуалноправен въпрос. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК и е неотносим към приложното поле на касационното обжалване. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по наведените от касатора допълнителни основания. Липсва основание за достъп да касация и във връзка с въпросите, касаещи спазването на основните начала на ГПК и принципа за равенство на страните. И тези два въпроса са некоретно и общотеоретично формулирани и привързани не към решаващите изводи на съда, а към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението, които като основания по чл.281 ГПК подлежат на преценка само ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция. По естеството си и тези въпроси са фактически, доколкото отговорът им предполага преценка на установените по делото факти, което отново е извън производството по чл.280 ГПК. Въпроси, свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Същевременно не се установява и наличие на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.2 ГПК, тъй като касаторът не се позовава на конкретни актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС и не обосновава твърдението си за противоречие с такива. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводите по касационната жалба за необоснованост на решението и допуснати от съда процесуални нарушения, състоящи се в необсъждане на всички релевантни обстоятелства и формиране на грешни според касатора крайни изводи. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е представила доказателства за реализирани такива в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,