Определение № 1647 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2517/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 30017 от 11.03.2025 г., подадена от М. А. С., С. И. С. и А. И. С. чрез адв. В. Ц. против решение № 241 от 14.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 6659/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 3819 от 14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 30918/2022 г. по описа на СРС за признаване на установено спрямо касаторите, че ищцата П. С. Н. е собственик на 5/6 идеални части от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-19/29.03.2010 г. на ИД на АГКК, с адрес: [населено място], р-н О. к., кв. С., [улица], целият с площ от 1050 кв. м., ведно с 5/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** с площ от 75 кв. м., с адрес: [населено място], кв. С., [улица], вх. A, ет. 1, който се намира на ет. № 1 в сграда с идентификатор № ****, разположена в поземления имот, от които 1/6 идеална част придобита въз основа на наследствено правоприемство от С. Т. С., починал на 21.11.2003 г., и 4/6 идеални части, придобити чрез договор за покупко-продажба от 20.12.2021 г., обективиран в нот. акт № 16, том V, дело № 713/2021 г. на нотариус В. Г., както и за осъждането на касаторите да предадат на ищцата владението на 5/6 идеални части от имотите. В касационната жалба се застъпват оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да следи служебно за приложението на императивни правни норми и не е отчел, че първият етаж от построената в имота еднофамилна жилищна сграда няма характеристиките на самостоятелен обект на вещни права. Сочи се също, че в противоречие с процесуалните правила не е назначена СТЕ, необходима за изясняване на статута на процесния недвижим имот, както и че неправилно не било зачетено своевременно въведеното в процеса възражение за нищожност на договора за покупко-продажба на имота, от който ищцата черпи част от своите права. Релевират се оплаквания и за неправилна преценка по въпроса дали дворното място представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Формулирани са следните правни въпроси: 1/ Може ли да бъде признато право на собственост на ищеца по отношение на етаж от сграда, без да е бил изследван въпросът дали този етаж представлява самостоятелно обособен обект към момента на сключване на договора за прехвърлянето му? 2/ Императивни ли са разпоредбите за характеристиката на отделните видове обекти, съответно - въззивният съд следи ли служебно за спазването им? 3/ Когато страна по делото се легитимира като собственик на част от сграда въз основа на договор, за да зачете вещните права, въззивният съд има ли задължение да изясни дали прехвърлената част отговаря на изискванията на самостоятелен обект, независимо от доводите в жалбата, като назначи служебно техническа експертиза? 4/ Ако дворното място е станало обща част на създадената етажна собственост, прехвърлените идеални части от него акцесориум ли са към прехвърлените идеални части от самостоятелния обект или обратното - придобитите идеални части от самостоятелния обект са акцесориум към придобитите идеални части от дворното място? В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация и ищец в производството П. С. Н. възразява, че касационната жалба е неоснователна и не са налице предпоставки за допускане на решението до касационна проверка. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лица, имащи правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел от фактическа страна, че С. С. и Ц. С. са били собственици на процесните имоти в режим на съпружеска имуществена общност, като след смъртта на С. С., настъпила на 21.11.2003 г., негови законни наследници останали съпругата му, ищцата – негова дъщеря и И. С. – негов син. Последният е починал на 21.12.2007 г., а ответниците са негови наследници (съпруга и двама сина). От горното извел, че по този начин Ц. С. е станала собственик на 4/6 ид. ч. от имотите – по силата на прекратената съпружеска имуществена общност и на наследственото правоприемство, а И. С. и П. С. Н. – на по 1/6 ид. ч., на основание наследствено правоприемство. На 20.12.2021 г. Ц. С. се е разпоредила в полза на дъщеря си П. Н. с правата, които притежавала върху процесните имоти по силата на прекратената СИО и на наследственото правоприемство, а именно 4/6 ид. ч. Приел също, че Ц. С. е живеела на първия етаж от процесната къща, като в един момент е напуснала имота и се е установила при дъщеря си – ищцата в настоящото производство, а ответниците, които са живеели на втория етаж, са започнали да ползват и първия етаж след изнасянето й. Според различните свидетелски показания това станало през 2010 г. или през 2017 г. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че е осъществен фактическият състав на иска по чл. 108 ЗС. Счел, че възражението на нищожност на договора за покупко-продажба от 20.12.2021 г. поради невъзможен предмет в частта за прехвърляне от Ц. С. на П. Н. на 4/6 идеални части от процесното жилище с идентификатор № *****, което се намира на ет. № 1 в сграда с идентификатор № ****, разположена в процесния поземлен имот, не е своевременно релевирано с отговора на исковата молба, а е въведено за пръв път едва във въззивната жалба, поради което е преклудирано. Независимо от това същото се явявало и неоснователно, доколкото от самия договор не можело да се изведе нито фактическа, нито правна невъзможност на предмета му. Освен това в самата въззивна жалба се съдържало и признание, че процесната вещ представлява самостоятелен обект на вещни права, което било доказателствено средство за този неизгоден за страната факт. Въззивният съд счел за неоснователни и наведените във въззивната жалба оплаквания за невъзможност за прехвърлянето на идеални части от дворното място, което представлявало обща част, тъй като е възникнала етажна собственост в процесната сграда. В тази връзка обосновал, че дори и да се приеме в настоящия случай, че дворното място представлява обща част, доколкото при етажна собственост общите части не могат да се делят, нито прехвърлят отделно от обектите, към които принадлежат, то идеалните части от дворното място, съответстващи на всеки от самостоятелните обекти, се прехвърляли заедно със собствеността върху тези обекти. Транслацията на собствеността за тези части настъпвала по разпореждане на закона заедно с прехвърлянето на самостоятелния обект, към който те са акцесориум. Като отчел, че в настоящия случай съсобствеността е възникнала в резултат на прекратена СИО и на наследяване, като при такава хипотеза не възниквала смесена съсобственост, както и че през 2019 г. бил предявен иск за делба на процесните имоти от П. Н. и Ц. С., производството по който все още било висящо, въззивният съд приел от една страна, че ответниците не са преобърнали държането на чуждите идеални части във владение, а от друга - че давността е спряла да тече и към 2019 г. десетгодишният давностен срок за придобиване на имотите по давност все още не е изтекъл, без значение на коя група свидетели ще се даде вяра за момента на установяване фактическата власт на касаторите – 2010 г. или 2017 г. В този смисъл въззивният съд постановил крайния си акт. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното съдебно решение до касационен контрол. Първите три въпроса се свеждат до задължението на въззивния съд да следи служебно за приложението на императивни правни норми в контекста на възможността да бъде признато право на собственост на ищеца по отношение на етаж от сграда, без да се изследва въпросът дали този етаж представлява самостоятелно обособен обект към момента на сключване на договора за прехвърлянето му. Същият покрива общия, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касаторите решение № 50122 от 18.01.2023 г., постановено по гр.д. № 109/2022 г. по описа на ВКС, I г.о., е даден отговор на поставения въпрос като е прието, че обект на правото на собственост и на ограничените вещни права може да бъде вещ, която отговаря на минималните признаци за самостоятелност, според изискванията на съответните устройствени закони и подзаконовите нормативни актове за съответния вид обект. Възможността част от една сграда или етаж от сграда да бъде обект на собственост се определя от действащите към момента на построяването й строителни правила и норми, а при прехвърляне на част от сграда, самостоятелността на съответния обект се определя към момента на сделката. Тъй като разпоредбите за характеристиката на отделните видове обекти са императивни, съдът следи служебно за спазването им /ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК/. Когато страна по делото се легитимира като собственик на част от сграда въз основа на договор, за да зачете вещните права, съдът, включително и въззивният има задължение да изясни дали прехвърлената реална част отговаря на изискванията на самостоятелен обект, независимо от доводите в жалбата. В настоящия случай, въззивният съд се е съобразил с така дадения отговор при изследването на въпроса за нищножността на договора за покупко-продажба, с който ищцата е придобила част от своите права. Съобразявайки се с всички представени писмени и гласни доказателства досежно статута на процесния имот, въззивният съд е приел, че процесното жилище представлява самостоятелен обект на собственост по смисъла на чл. 40 ЗУТ вр. пар. 1 от ЗКИР и в този смисъл представлява годен предмет на прехвърлителни сделки. Това изключва тезата на касаторите, че въпросът е останал неизследван. Четвъртият въпрос не е разрешен от въззивния съд, поради което е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е основан на поддържаното от касаторите възражение, че въззивният съд не е съобразил, че в диспозитива на първоинстанционното решение първият етаж е описан като принадлежност към земята, а не обратното. Предмет на касационна проверка е въззивното, а не първоинстанционното решение. В мотивите на своя акт въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме в настоящия случай, че дворното място представлява обща част, съгласно трайната практика на ВКС, тъй като при етажна собственост общите части не могат да се делят, нито прехвърлят отделно от обектите, към които принадлежат - аргумент от чл. 38, ал. 3 ЗС, то следователно дворното място е обща част на етажната собственост по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, а идеалните части от него, съответстващи на всеки от самостоятелните обекти, се прехвърлят заедно със собствеността върху тези обекти. Транслацията на собствеността за тези части настъпва по разпореждане на закона заедно с прехвърлянето на самостоятелния обект, към който те са акцесориум. Въззивният съд е обосновал становище, че идеалните части от земята са принадлежност към самостоятелния обект и е формирал мотиви именно в тази посока. В обобщение, нито един от поставените въпроси не може да обоснове допускането на решението до касационна проверка. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение