Определение № 50017 от 17.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2707/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Армеец” АД, представлявано от юрисконсулт Л. М. – Л., срещу решение № 1023 от 11.10.2021г. по в.гр.д. № 1257/2021г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е потвърдено решение № 260366 от 18.01.2021г. по гр.д. № 9371/2018г. на СГС, I ГО, 7 състав в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на Т. Ж. П. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ сумата 20 0000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 13.05.2014г. ПТП, при което е причинена смъртта на нейния брат Ж. Ж. А., ведно със законната лихва, считано от 10.07.2015 до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за незаконосъобразност на извода, че ищцата е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат ѝ, като твърди, че създадената между двамата връзка не надхвърля по съдържание обичайната привързаност между брат и сестра. Поддържа още, че процесното ПТП е настъпило преди приемане на ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Намира за неправилен и извода на въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на пар.96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт на близки лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.

2. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл.493а, ал.4 КЗ с предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, респ. чл.432 КЗ, е изградило с починалия особено близка трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето и чия е доказателствената тежест за установяване наличието на същите?

3. При предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, респ. чл.432 КЗ, от лице по чл.493а, ал.1 КЗ, в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?

4. Материално легитимирани ли са да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък лицата, посочени в Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС за случаите, когато смъртта на близкия е настъпила преди 21.06.2018г.

5. Даденото с т.1 на ТР№ 1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС разрешение следва ли да се прилага при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., когато смъртта на техния близък е настъпила преди 21.06.2018г.

6. При постановяване на решение по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице извън кръга на лица, очертан чрез ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., съдът длъжен ли е да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната връзка от семеен, роднински и приятелски характер?

7. Длъжен ли е съдът в този случай също така да изследва дали смъртта на близкия/родственик/приятел на ищеца е станала причина последният да претърпи значителни болки и страдания, които следва да бъдат справедливо овъзмездени?

8. От какъв характер следва да са онези житейски обстоятелства и ситуации, които да станат причина в патримониума на лице извън най-близките, очертани чрез ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., да се породи право на вземане за застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на близък?

9. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?

Касаторът твърди, че по първи, втори, трети, шести, седми, осми и девети въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, а четвърти и пети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа още, че въззивното решение е очевидно неправилно с оглед разпоредбата на пар.96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ и чл.6 ЗМДВИП.

Ответницата по касация Т. Ж. П., представлявана от адв. С. С., представя отговор, с който оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивниясрок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че при настъпило на 13.05.2014 г. ПТП е загинал братът на ищцата – Ж. Ж. А.. Възприел е следния механизъм на настъпване на произшествието: Ж. Ж. е управлявал микробус „Ситроен Джъмпър“ в посока от [населено място] към [населено място], а в същото време в срещуположната посока със скорост около 107 км/ч. се движел микробус „Пежо Боксер“, управляван от водач А. А.. Когато разстоянието между двата автомобила било около 135 м., автомобилът „Пежо“ се отклонил в ляво и навлязъл в лентата за движение на автомобила „Ситроен“. Водачът Ж. възприел опасността и предприел аварийно спиране, но за него ударът бил непредотвратим. Водачът на насрещния автомобил най-вероятно не е предприел действия за спиране и предотвратяване на удара. Последвал удар между двата автомобила – челен, кос ексцентричен. Телата на двамата водачи политнали силно напред и леко наляво и получили тежки увреждания, несъвместими с живота.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля В. В. –братовчед на ищцата, въз основа на които е приел за установени отношенията на обич и привързаност между ищцата и нейния загинал брат, които надвишават обичайните между брат и сестра. Взел е предвид, че според показанията на свидетеля съпругът на ищцата починал преди много години и тя останала сама с двете си деца; синът ѝ също починал, а дъщеря й е с увреждане; пострадалият Ж. Ж., който бил по-млад от сестра си, бил нейната дясна ръка и помагал за „мъжката част“ от поддръжката на дома й; двамата били много близки, споделяли си, помагали си; въпреки че не живеели в едно домакинство, братът през няколко дни посещавал сестра си, като ищцата също помагала на брат си, понеже била медицинска сестра; както ищцата, така и дъщеря й много зле преживели смъртта на пострадалия, ищцата изпаднала в шок, още не може да се стабилизира, видимо се променила – остаряла, уплашена, отчаяна е, разболяла се е, продължава да има здравословни проблеми, а се тревожи и за дъщеря си; брат ѝ бил тяхната подкрепата, съветвал ги, подпомагал ги финансово и след като вече не може да разчита на брат си, ищцата тотално се сринала. С оглед на това въззивният съд е заключил, че Ж. Ж. не само е помагал на сестра си, но поради факта, че същата е останала вдовица преди много години, той е замествал мъжа в семейството. Намерил е, че загубата на неговата подкрепа е причинила на ищцата неимуществени вреди, надвишаващи обичайните такива. Поради това е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на основание за приложение на изключението, посочено в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г., постановено по т. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Намерил е, че определеният размер на обезщетението е справедлив, тъй като е съобразена тежестта на нематериалните вреди, които ищцата е претърпяла и продължава да търпи от внезапната смърт на своя брат.

Въззивният съд е споделил и извода за недоказаност на възражението за съпричиняване на увреждането. Приел е, че според вещото лице доц. Г. загиналият Ж. Ж. е пътувал с поставен предпазен колан, а според доц. А., с оглед изкъртването на автомобила от страната на водача и навлизане на части от интериора, които са причинили тежките увреждания, обезопасителен колан не би могъл да предотврати травмите.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора първи, втори, трети, шести, седми и осми въпроси се свеждат до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък.Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на брайт ѝ, причинена при процесното ПТП, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна, емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /напр., относимо към връзката между братя и сестри, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/.

В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод за доказана трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейния брат. Установил е, че починалият не само е помагал на сестра си, но поради факта, че същата е останала вдовица преди много години, той е замествал мъжа в семейството, с оглед на което загубата на неговата подкрепа е причинила на ищцата неимуществени вреди, надвишаващи обичайните такива. Проверката на обосноваността на тези изводи предполага обсъждане на събраните по делото доказателства и не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство. Предвид изложеното следва да се приеме, че въззивният съд не се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с формирана постоянна практика на ВКС.

Поставеният от касатора девети въпрос е свързан с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и следователно е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС –решение № 205 от 16.11.2010г. по т.д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, IIт.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, IIт.о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, Iт.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.,решение № 182 от 31.01.2018г. по т.д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, който при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил емоционалната връзка между ищцата и брат ѝ, интензитета на претърпените емоционални болки и страдания от загубата на близкия ѝ човек с оглед лишаването ѝ от очакваната духовна, материална подкрепа, грижи и внимание, както и конкретните икономически условия, поради което е приел за неоснователни оплакванията на ответника относно размера на определеното обезщетение. Несъгласието на касатора с тези изводи представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените четвърти и пети въпроси са свързани с действието на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС във времето. Доколкото въззивният съд се е позовал на неговите задължителни разяснения, въпросите са обуславящи за изхода на спора. С решение № 170 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2382/2017г. на ВКС, ТК, IV г.о. е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни постановления на Пленума на ВС и тълкувателни решения, те имат обратно действие, като даденото с тях тълкуване важи от момента на влизане в сила на тълкуваната правна норма и се счита, че същата е имала възприетото в тълкувателния акт съдържание още при приемането й. Когато след издаване на съответния тълкувателен акт е настъпила промяна в тълкуваната правна норма или в други, свързани с нея норми, и даденото вече тълкуване е неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото по – рано тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратно действие и от момента на постановяване на новия тълкувателен акт, който се състои от две части – в първата се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за изгубил сила предшестващият тълкувателен акт, престава да се прилага предходният тълкувателен акт. От този момент даденото с новото тълкувателно решение тълкуване на конкретната правна норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаи от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване от тях след приемане на новото тълкувателно решение или по случаи, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на ТР №1/ 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на ТР относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. С тълкувателното решение не е отменено даденото с предходния акт тълкуване на правната норма, а единствено е разширен кръгът на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди. Въззивното решение е в съответствие и с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Формираната практика на ВКС дава отговор на поставените въпроси, поради което не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно от това, твърденията на касатора, с които обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение, са свързани с неприлагане на пар.96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ и чл.6 от ЗМДВИП, във връзка с които разпоредби въззивният съд не е излагал съображения. Липсата на такова произнасяне, евентуално неправилното прилагане на посочените разпоредби представляват нарушение на съдопроизводствените правила и незаконосъобразност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на касационното обжалване.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение