Определение № 4735 от 21.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 218/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. К.-Б., чрез адвокат Н. И. от АК-София, срещу решение № 4788/13.09.2023г. по в.гр.д.№ 1143/2022г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 01.10.2021г. по гр.д.№ 30754/2020 г. на Софийски районен съд и е уважен иск на Б. Б. против И. К.-Б., на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, за сумата 15 053,21 лева, представляваща половината от направените разходи за издръжка и погребение на общия наследодател Н. Б., ведно със законната лихва от 14.07.2020 г. до изплащане на сумата и разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е процесуално недопустимо поради липса на компетентност на българския съд и неправилно, тъй като претенцията е недоказана. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Компетентен ли е българският съд да разгледа спор между чуждестранни граждани след като е оспорена компетентността на българския съд?“. Според касатора въпросът е обуславящ, но е разрешен в противоречие с решение № 301/07.10.2013г. по гр.д.№ 2578/2013 г., ІV г.о., определение № 217 от 07.04.2015г. по ч.гр.д.№ 522/2015г., ІІІ г.о. и определение № 357/01.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 1082/2015г., ІV г.о. От Б. Б., чрез адвокат Б. Е., е подаден отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че е неоснователна и липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване. За да постанови решението, въззивният съд приема, че компетентността на съдилищата се определя от вида на търсената защита. Предявеният от ищеца иск е за половината от разходите за издръжка на общия наследодател Н. П. Б. /поч.на 15.12.2019г./, с които ответницата се е обогатила за негова сметка. Според мотивите на съда, в разглеждания случай следва да се приложи Регламент (ЕС) № 1215/2012г., тъй като компетентността на сезирания съд на държавата-членка се определя от това пред кой съд ответникът се явява и осъществява „първо защитно действие“ срещу исковата молба. Подаването на писмен отговор на исковата молба от ответницата, в който липсва оспорване, представлява приемане легитимността на юрисдикцията и непротивопоставяне на българския съд да разгледа делото. Възражение срещу компетентността на българския съд, в случая, се прави едва в третото по ред съдебно заседание от ответницата, с оглед на което следва да се приеме, че е преклудирано поради мълчалива пророгация на компетентност /по арг.от чл.26 на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г./ Според въззивния съд, през исковия период от м.септември 2018г. до м.декември 2019г., ищецът доказва извършването на разходи за издръжка и обгрижване на наследодателя приживе, чрез възлагане на дейности на трето лице и не е налице изпълнение на нравствен дълг, поради което претенцията следва да бъде уважена изцяло, като се присъдят сторените разноски по делото. При тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора въпрос е обуславящ, но не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със съдебната практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първото цитирано от касатора решение № 301/07.10.2013г. по гр.д.№ 2578/2013 г. на ВКС, IV г.о., не представлява относима съдебна практика, тъй като в него се дава отговор на въпроса за компетентността на българския съд по иск за изменение размера на издръжката, определена от съд на друга държава-членка на ЕС, когато обичайното местопребиваване на правоимащия не е променено. Въпросът за компетентността на българския съд да разгледа делото, когато страните по него са чуждестранни лица, не е разрешен и в противоречие с определение № 217/07.04.2015г. по ч.гр.д. № 522/2015г., ІІІ г.о. и определение № 357/01.06.2015г. по ч.гр.д.№ 1082/2015г., ІV г.о., постановени с оглед приложението на чл.24 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г., за учредяване на мълчалива компетентност на съда на държавата-членка, пред който е предявен иска. Възприетите в тях разрешения следва да се приемат за валидни при действието на чл.26 от Регламент (ЕС) № 1215/2012г., чиято разпоредба пресъздава дословно чл.24 от Регламент (ЕО) № 44/2001г. и принципните положения относно компетентността на съдилищата при разглеждане на граждански и търговски дела. В цитираната съдебна практика се посочва, че приложението на чл.24 от Регламент (ЕО) № 44/2001 г. е особено проявление на автономията на волята на страните в рамките на международния граждански процес, която е ограничена само от правилата на изключителна международна компетентност на съдилищата на държавите-членки по граждански и търговски дела с международен елемент /презгранични последици/. Другите правила за определяне на международната компетентност не представляват ограничение за мълчаливото учредяване на компетентност и за спазването им съдът не следи служебно. Ако ответникът по делото с международен елемент не оспори своевременно компетентността на съда на държавата-членка, която не следва от регламента, се приема, че е формирана воля за учредяване на международна компетентност с мълчаливия избор на страните, т.е. спорът следва да бъде разгледан от сезирания съд на държавата-членка. Даденото разрешение на процесуалноправния въпрос с обжалваното решение е в същия смисъл /така пар.59 от решение на Съда на ЕС по преюдициално запитване, дело C-242/20, че исковете за неоснователно обогатяване попадат в обхвата на компетентност на съдилищата на държавата-членка по местоживеенето на ответника в съответствие с общото правило, предвидено в член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001 – сега чл.4, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г., в който случай намира приложение установеният в чл.26 институт на „мълчаливата“ пророгация на компетентност/, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение