Определение № 1393 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3783/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р. Р. Т. и на Т. Р. Т. срещу въззивно решение № 597 от 09.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 15/2022 г. на Пловдивския окръжен съд. Първият жалбоподател счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, а вторият жалбоподател го счита за недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 262162 от 04.08.2020 г., поправено с решение 262523 от 18.11.2021 г., постановени по гр. д. № 7565/2020 г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба на подробно описания в решението недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ 92 кв. м, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с избено помещение № 7 и съответните идеални части от общите части на сградата, както и на 9/48 ид. части от поземления имот с идентификатор *, между М. Д. К., Т. Р. Т. и Р. Р. Т. при квоти: по 1/4 ид. част за първите двама, и 2/4 ид. части за третия съделител.

По делото е установено, че първите двама съделители са бивши съпрузи, които са били в брак от 19.09.1998 г. до 19.04.2011 г., а третият съделител е брат на втория. С договор за покупко-продажба от 03.12.2008 г., обективиран в нот. акт № 96/2008 г., двамата братя са закупили от техния чичо Д. Т. Т. при равни права процесния имот за сумата 62 552 лв., която сума продавачите са заплатили на продавача напълно преди подписването на нотариалния акт. В представена по делото декларация /без дата/ от Т. Р. Т. същият е посочил, че сключената между него и чичо му сделка е дарение и в отношенията между страните не стоял въпросът за пари; изявлението в договора, че е платил цената, не отговаря на истината и е направено по молба на чичо му, който се опасявал, че ако подари имота, законният му наследник може да развали сделката след смъртта му. В подадена на 27.01.2009 г. декларация от Т. Р. Т. по чл. 14 ЗМДТ същият е посочил, че собственици на имота са той, брат му и съпругата му при права, съответно, от 1/4 ид. ч., 2/4 ид. ч. и 1/4 ид. ч. по силата на покупката с нот. акт № 96/2008 г. През 2021 г. ищцата е декларирала своята 1/4 ид. част от имота на същото основание.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че придобитата от Т. Р. Т. 1/2 ид. част от процесния имот по силата на сключения с нот. акт № 96/2008 г. договор за покупко-продажба е била съпружеска имуществена общност между него и бившата му съпруга по силата на чл. 21, ал. 1 СК, независимо от обстоятелството, че тя не е участвала в сделката, тъй като е придобита възмездно по време на брака им, а съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 3 СК съвместният принос се предполага до доказване на противното, каквото не е проведено. Посочено е, че след прекратяването на брака бившите съпрузи притежават равни права върху тази част от имота, поради което понастоящем същият е съсобствен между тримата съделители при посочените квоти. За недоказано е прието и възражението на ответниците в първоинстанционното производство, че сключеният от тях договор не е за покупко-продажба, а е договор за дарение, като са изложени съображения, че представената по делото декларация не е годно доказателство в подкрепа на тези твърдения и не представлява т. нар. „обратно писмо”, тъй като не е подписана от насрещната по сделката, респ. няма значението на „начало на писмено доказателство” и не е налице нито едно от посочените в чл. 165, ал. 2 ГПК изключения, при наличието на които са допустими свидетелски показания.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Р. Р. Т. сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 355/09.01.2012 г., по гр. д. № 430/2011 г. по въпроса: Трябва ли да има изразено в договор, с който се прехвърля възмездно вещно право на собственост, съгласие по неговите основни елементи – предмет и цена, за да се счита, че е настъпил вещнотранслативният ефект на договора в правната сфера на лице, което не е купувач по този договор, или вещнотранслативният ефект на договора преминава само и единствено в правната сфера на купувачите, страни по договора за покупко-продажба на вещно право на собственост.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Т. Р. Т. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Дължи ли в делбеното производство съдът да се произнесе съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК по допускане на делбата само по основанието, на което ищецът твърди, че е възникнала и съществува съсобственост между страните, и именно това основание се включва в предмета на делото, по който единствено съдът дължи произнасяне“;

2. „Допустимо ли е при иск за делба, който се основава на следните обстоятелства: по време на брака, на 03.12.2008 г., доверителката ми и първият ответник придобили чрез покупко - продажба, в режим на СИО 1/2 идеална част, а вторият ответник Р. Р. Т. придобил другата 1/2 идеална част, да бъде уважен от въззивната инстанция по фактическия състав на чл. 21, ал. 1 СК, не само без поискано изменение на иска по правилата на чл. 216 ГПК пред първоинстанционния съд и без оплакване пред въззивната инстанция от страна на ищцата, но и при пълно отричане от страна на процесуалния представител на ищцата в първото по делото заседание приносът, който реализират съпрузи по време на брак да има значение към правата на доверителката й, защото имаме „покупко - продажба в нотариален акт“, отрича да има правно значение по доводите на ответника към претендираните от доверителката й права в съсобствеността, факта на заплащане на цената, за която твърди, че действително платената е тази посочена в договора за „покупко - продажба в нотариален акт“ и е без правно значение дали е платена със „семейни средства“, „неплащането на цената по сделката не я прави недействителна“, „няма значение дали цената е платена“, „ирелевантни и неподкрепени от закона“; Какво включва правото на защита, поискано от ищцата и включват ли се в предмета на делото всички реплики/дуплики, направени от процесуален представител на страна срещу въведеното от ответника възражение за лично придобиване на вещното право, направени в първото по делото заседание, включително и „плащането на данъци няма никакво значение за правото на собственост“ в контекста, че защитата на ответника срещу иска се определя именно от основанието, въведено от ищеца, репликите/дупликите на ищеца“;

3. „Когато съдът разглежда пред себе си фактическия състав на чл. 21, ал. 1 СК, може ли да се приеме, че съвместният принос, който реализират съпрузите по време на брака си, е доказан от волеизявлението на съпруга, сключил договора, без да е доказано, че волеизявлението, направено пред нотариуса е вярно, цената по договора в размер на 31 276 лв. е заплатена реално на продавача и със семейни средства, с които съпрузите са разполагали към 03.12.2008 г. - датата на сключване на договора, и преминава ли вещно-транслативният ефект на сключения от съпруга договор в правната сфера и на неучаствалия съпруг, ако той не само не е доказал, че придобитото от другия съпруг вещно право е придобито в резултат на съвместен принос, но и отрича съвместно реализираният принос на съпрузите да има значение към претендираните в съсобствеността права; Или вещно-транслативният ефект, настъпил в правната сфера на съпруга, сключил договора, преминава и в правната сфера на ищцата от единственото доказателство, което е представила ищцата пред съда и което счита, че я прави съсобственик върху 1/4 ид. част от имота“;

4. „Нарушава ли въззивната инстанция диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК когато се произнася в решението си по фактически състав на норма, който не е въведен в основанието на иска; Задължена ли е от процесуалните норми въззивната инстанция да се произнесе в решението си само в рамките на предмета на делото и обема на дължимата защита, определена от изложените обстоятелства, на които се основава иска и по въведените от ответниците възражения, доводи, реплики, дуплики на страните, които се включват в предмета на разглеждания пред него правен спор; Може ли въззивната инстанция да се произнася служебно по факти и обстоятелства, които не са въведени в предмета на делото нито от ищеца, нито от ответника, като се самосезира не само по невъведени, но и по отричани от ищцата факти и обстоятелства; Нарушава ли въззивната инстанция задължението си да разреши спора съобразно действителната правна квалификация на предявения иск и защитаваните от ответника права, като разгледа и доводите, възраженията, репликите/ дупликите на страните и даде вярната правна квалификация на претендираните от ответника права“;

5. „Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички обстоятелства по делото: всички факти, в т. ч. относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК; Тези факти определят ли се от твърденията на насрещните страни и следва ли да им бъде дадена правилната правна квалификация, както и на всички права, претендирани от ищеца и насрещните права и възражения на ответника съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК и от отговорите на въпросите и указанията по чл. 145 ГПК, ал. 1 и 2 ГПК; Когато е направено обосновано оплакване от страна във въззивната жалба, че е дадена грешна правна квалификация на претендираните по възражението й права и доказателствена тежест по възраженията на ответника не е указана, какви са задълженията на въззивната инстанция; За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивната инстанция трябва ли да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; Следва ли въззивната инстанция да обсъди също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, а така също и направеното признание за неизгоден факт от страна на процесуалния представител на ищцата“; 6. „Възможно ли е при правилно прилагане на материалния закон - правилата и принципите на ЗЗД, във вр. с чл. 77 ЗС и правилата и принципите на СК за възникване на съпружеска имуществена общност, както и установените в ГПК императивни норми - чл. 146, ал. 1, т. 1 и т. 5, чл. 154 ГПК, правилното приложение на процесуалните забрани в чл. 164 и сл. ГПК към спор, който се разглежда по реда на СК и спор, който се разглежда на облигационно основание и без да излиза от рамките на доклада на първоинстационния съд и очертаната в него доказателствена тежест и при правилно прилагане на правилата на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, въззивната инстанция да потвърди първоинстанционно решение, като двете инстанции да признаят права на чуждо за договор лице единствено по силата на доказана брачна връзка към момента на сключване на договора на 03.12.2008 г. и да бъде позволено едно чуждо за договора лице да се възползва от формата на договора, сключен от съпруга - нотариален акт, която форма е задължителна по чл. 18 ЗЗД само и единствено за страните, които са го сключили, както и да се възползва от изявлението на съпруга, сключил договора за платена цена, без да е твърдяло и съответно доказало, че към момента на сключване на договора на 03.12.2008 г., съпрузите са разполагали със семейни средства в размер на 31 276 лева, каквато сума твърди ищцата, че е заплатената по договора“;

7. „Допустимо ли е, когато пред съда се повдига спор от чуждо за договора лице, съдът да приеме, че направеното изявление на страна по договора за заплатена цена е признание, за което не е доказано, да е вярно заявено пред нотариуса, съдът да приеме, че придобитото от страната по договора вещно право е в режим на съпружеска имуществена общност, защото договорът е в нотариална форма; Или изявленията на страните по договора са частен свидетелстващ документ за знание и не се обхващат от официалната сила на нотариалните удостоверявания (чл. 179, ал. 1 ГПК) и в тази част договорът има характер на частен документ за факти, които могат да бъдат верни или неверни като направеното изявление на страна е оттегляемо и формата на договора и нотариуса не удостоверява, че плащане е извършено, нито дали изявление е вярно или невярно, тъй като не е направено пред нотариуса и не попада под удостоверителните функции, които са възложени на нотариуса по закон, а и изявленията за плащане и получаване на цена преди подписване на договора от страните пред него не са и направени пред нотариуса, удостоверил сделката; Може ли страна по договор да оспори направеното изявление за плащане на цена по договор с всички доказателствени средства“;

8. „Когато изследва дали придобитото от единия съпруг е лична негова собственост, следва ли съдът да изследва въпроса за начина на придобиване на вещното право по възражението на ответника: безвъзмездно придобиване на вещно право по дарение между близки роднини и допустими ли са всички предвидени в закона доказатествени средства, включително и гласни по възражението на ответника с дадена правна квалификация по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и съдът му е възложил в доказателствена тежест „да докаже симулация на 1/2 ид. част“ и без страната да разполага с „обратно писмо“ и без да разполага с т. нар. начало на писмено доказателство от праводателя си, когато то е задължително за допустимостта на свидетелски показания, ако пред съда спорят страните, или свидетелските показания на общо основание са допустими, когато симулацията се противопоставя на трето - чуждо за договора лице, което не оспорва прикрития договор - дарение, сключен от страните като действителен, а твърди, че има един действителен договор „покупко - продажба в нотариален акт“, поради което нормата на чл. 165, ал. 2 ГПК не намира приложение“;

9. „Има ли задължение, като решаващ съд, въззивната инстанция да установи съответно и провери верността на фактите, въз основа на които постановява своето решение“;

10. „Как следва да се възприемат направените признания за неизгодни за страната факти, че „неплащането на цената по сделката не я прави недействителна“, „няма значение дали цената е платена“ и следва ли това признание да бъде обсъдено от съда при формиране на правните му изводи“;

11. „По правилата на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК) как следваше въззивната инстанция да приложи към останалия недоказан в производството факт за верността на изявлението на съпруга, че към момента на сключване на договора - 03.12.2008 г., е платил сумата от 31 276 лева за придобиване на вещното право по договора като действително уговорената и платена от него срещу придобиване на вещното право по време на брака по твърденията на ищцата, макар процесуалният представител на ищцата да е отрекла в първото по делото заседание този факт да е релевантен към придобивното основание на доверителката й, защото тя разполага с договор за „покупко-продажба в нотариален акт“ и поради това да не е нужно да доказва тези факти“;

12. „При спор между съпрузи, когато изследва дали придобитото от единия съпруг е лична негова собственост, или попада в режим на съпружеска имуществена общност, допустими ли са всички предвидени в закона доказателствени средства, включително и гласни и при правна квалификация на заявеното по възражението на ответника по чл. 22, ал. 1, вр. с чл. 21, ал. 3 СК за доказване на безвъзмездно придобитото от него вещното право по действителен договор за дарение между близки роднини при спор, повдигнат от другия съпруг, необходимо ли е на съпруга, сключил договора отново да представя т.нар. „начало на писмено доказателство“ от праводателя си, или за доказване на всички обстоятелства, изложени в отговора на подадената искова молба, забрана в чл. 164, ал. 1 ГПК няма“;

13. „Длъжна ли е въззивната инстанция да допусне поискани своевременно още с отговора на исковата молба допустими и относими към възраженията на ответника гласни доказателствени средства, при направено оплакване от страната за допуснато съществено процесуално нарушение от първата инстанция, или отново следва да застави страната да представи т.нар. „обратно писмо“ при спор между бивши съпрузи дали придобитото е само лично за единия съпруг“;

14. „Може ли да приеме, че съпругът, подал данъчна декларация месец след сключване на договора, с която е вписал името на другия съпруг, когато още е бил и при действието на СК от 1985 година, е признал недвусмислено, че вещното право, което е придобил с договора от 03.12.2008 г. принадлежи общо на двамата съпрузи или с подаването от съпруга на данъчната декларация е изпълнил съвестно административното си задължение и обещанието дадено на прехвърлителя като в продължение на 12 години е заплащал единствен той данъка на имота за придобитата от него, макар и по време на брак 1/2 идеална част от имота; Доказала ли е ищцата, че придобитото от съпруга вещно право на 03.12.2008 година принадлежи общо на двамата съпрузи с еднократното заплащане на данък на имота направено след 12 години от подадената от съпруга данъчна декларация, и то едва след като е предявила иск за делба на 30.06.2020 година, по време на първоинстанционното производство (представя я във второто по делото заседание пред първата инстанция, а не както е приел въззивния съд, че това е станало преди завеждане на иска) или писмените декларации пред държавни финансови органи нямат никаква стойност към правото на собственост“;

15. „По правилата на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, как следваше въззивната инстанция да приложи към останалия недоказан в производството по възражението на ответника за придобито на лично основание вещно право факта за реално заплатена към момента на сключване на договора 03.12.2008 г. продажна цена в размер на 31 257 лв., платена за придобиване на вещното право по договора по твърденията на ищцата и при недоказан факт от ищцата, че тази цена е платена в резултат на общ, материален принос на съпрузите по време на брака им, независимо, че процесуалният й представител да отрича плащането на цената и произходът на средствата, с която е заплатена да имат правно значение за правата на доверителката й в собствеността, защото доверителката й разполага с договор за „покупно- продажба в нотариален акт“ и тези факти са без правно значение за възникване на съсобствеността между страните“.

Ответницата по жалбите М. Д. К. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбите. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният в изложението на касатора Р. Т. правен въпрос не е решен в противоречие със соченото решение № 355 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., тъй като и с него, както и с обжалваното решение, е прието, че правата и задълженията по договора за покупко-продажба възникват за участниците по сделката, но ако по силата на възмездния договор се придобиват вещи или вещни права по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното, то вещноправният ефект се разпростира в патримониума и на неучастващия в сделката съпруг по силата на законовата презумпция (чл.19, ал.3 СК от 1985 г./отм./) и приложимия законов режим на съпружеската имуществена общност. Ето защо релевираното основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос не налице.

Първият поставен въпрос в изложението на касатора Т. Т. също не е решен в противоречие с решение № 628 от 05.10.2010 г. по гр. д. № 1684/2009 г. на ВКС, І г. о., с което е прието, че при липсата на направено в предвидения в закона срок и допуснато от съда изменение на основанието на иска, съдът е длъжен да се произнесе по допускане на делбата само въз основа на предявеното основание, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието с него. В случая съдът се е произнесъл по иска за делба на имота именно на предявеното основание – придобита от бившия съпруг на ищцата идеална част от процесния имот по време на брака по силата на възмезден договор за покупко-продажба.

Поддържаното противоречие с решение № 891 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 1638/2009 г. на ВКС, І г. о., без отново да се сочи в какво се изразява то, по следващите два въпроса /т.2 от изложението/ също не е налице, тъй като със същото е разгледан въпросът за доказателствената тежест и не се отнася до тях. Освен това тези въпроси са неясно формулирани според твърденията на касатора и нямат отношение към съображенията на съда за постановяване на решението, респ. към въведения от страните предмет на спора.

Третата група въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като въззивният съд не е приел, че ищцата е придобила права върху имота поради това, че е станала страна по сключения от бившия й съпруг договор, а е посочил, че те са придобити по силата закона на основание установения в чл. 21, ал. 1 СК режим на съпружеска имуществена общност. По този въпрос липсва и соченият допълнителен селективен критерий, тъй като липсва противоречие и с посочената във връзка с тях практика на ВКС.

Посочените в т. 4 на изложението три свързани въпроса са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на данните по делото и приетото от съда, който е квалифицирал предявения иск за делба като такъв по чл. 34 ЗС и се е произнесъл именно по него. Липсва противоречие по тези въпроси с дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения и с посочената в изложението многобройна практика на ВКС във връзка с дадена погрешна правна квалификация на предявен иск, като и самият касатор не сочи коя според него е вярната правна квалификация на предявения иск за делба.

Поставените въпроси в т. 5 на изложението, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касатора, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Следващата група въпроси са формулирани според тезата на касатора, че бившата му съпруга не е придобила права по договора за покупко-продажба, тъй като не е била страна по него, която теза, както се посочи по-горе, не съответства на установената практика на ВКС по приложението на чл. 21 СК, поради което и тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.

В съответствие с тази практика въззивният съд е отказал да допусне събирането на гласни доказателства за установяването на привидността на договора за покупко-продажба на основание разпоредбата чл. 165, ал. 2 ГПК, изискваща наличие на изходящи от другата страна по договора писмени доказателства или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно, като е посочил, че изготвената от касатора декларация не представлява такова доказателство. Липсва противоречие по този въпрос с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, както и с посочената многобройна казуална практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези.

Останалите въпроси също са формулирани според твърденията и тезите на касатора за наличие на признание от пълномощника на ищцата на неизгоден за нея факт, че в нейна тежест е било да установи плащането на цената по договора за покупко-продажба, респ. че има принос в придобиването на имота, както и че свидетелските показания за разкриване на твърдяната симулация са допустими. Във връзка с тях следва да се отбележи, че заявеното в първото заседание по делото от пълномощника на ищцата, че дори неплащането на цена по сделката не я прави недействителна, не представлява признание на такъв факт. Според практиката на ВКС по приложението на чл. 154 ГПК при наличие на направено в договора изявление, че уговорената цена на имота е платена преди неговото сключване, както е в случая, и при наличието на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК ищцата не е имала задължението да доказва плащането, респ. че е налице принос от нейна страна при придобиването, нито такова задължение й е било вменено от съда. Ето защо тези въпроси също не могат да предпоставят допустимостта на касационото обжалване. Същото се отнася и за въпроса относно подадената от касатора данъчна декларация, тъй като същият е свързан с един съпътстващ, а не решаващ мотив на въззивния съд, и сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение.

Обжалваното решение не страда и от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сумата 1320 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,