Определение № 393 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3761/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 714 от 17.05.2022 г., постановено по гр.д. № 1639/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след като е отменено решение № 261812 от 18.03.2020 г., постановено по гр.д. № 8117/2017 г. по описа на Софийски градски съд, на основание чл. 108 ЗС е признато за установено спрямо Прокуратурата на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи, че „Лизинг Финанс“ – ЕАД е собственик на лек автомобил- марка „Тойота“, модел „Л. К.“, с видим номер на рама: ...... и действителен номер на рама: ..... и ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху вещта.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и е необосновано. Твърди, че не е материалноправно легитимиран като ответник по иска по чл.108 ЗС, тъй като не владее автомобила и не претендира право на собственост върху него. Сочи, че фактическата власт върху вещта се осъществява от СДВР. Счита, че искът за собственост е недопустим поради липса на правен интерес, защото е налице спор за собственост между ищеца и собственика на автомобила и изводът на съда за липса на спор за собствеността не почива на доказателствата по делото. Твърди, че осъществяваното от СДВР държане на процесния автомобил е на правно основание- акт на прокурор в изпълнение на чл. 113 НПК. Счита, че по законосъобразността на актовете на прокуратурата може да се произнася само наказателният съд, а прокурорските постановления за отказ да се върне автомобила са правилни и съответстват на ТР №2 от 12.11.2014 г. по т.д. №2/2014 г.на ОСНК на ВКС. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Достатъчно ли е да са налице претенции на две или повече лица за връщането на вещта, за да се приеме, че е налице спор за право на собственост върху вещта? Сочи се противоречие на изводите на съда с приетото в ТР № 2 от 12.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г., както и с решение №10 от 04.03.2015 г. по гр.д. №4171/2014 г. на ВКС, 1-во г.о.

2. В производство по чл. 108 ЗС установяването на право на собственост на ищеца по отношение на ответника – Прокуратурата на Република България, води ли до разрешаване на спора между правоимащите по смисъла на чл. 113 НПК- ищеца и трето лице, поискало също връщане на вещта на основание чл.111, ал. 2 НПК?

3. В случай, че спорът за право по чл. 113 НПК не се разрешава, може ли ответникът- Прокуратурата на Република България в производство по чл. 108 ЗС, образувано по искова молба от едно от лицата, претендирали връщане по чл. 111, ал. 2 НПК, да бъде осъдена да върне вещта и по този начин задължението за пазене, докато решението на гражданския съд влезе в сила по чл. 113 НПК, престава ли да бъде противопоставимо основание по чл. 108 ЗС?

От ответника по касационната жалбата „Лизинг Финанс“ – ЕАД е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

За да уважи предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с писмен договор, без нотариална заверка на подписите, от 05.03.2008 г. ищецът е закупил от „К. К.-2007 г.“ Е. процесния автомобил, като владението върху автомобила е предадено в същия ден. На 13.08.2008 г. автомобилът е бил задържан от служители на Национална служба полиция заради данни за извършена интервенция върху рамата, което е потвърдено чрез трасологична експертиза. Образувано е досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК. С постановление от 30.01.2017 г на СРП е постановено автомобилът да бъде върнат на ищеца и фактически му е предаден с протокол от 20.02.2017 г., но без регистрационни табели. Ищецът предприел процедура пред ПП КАТ С. за регистрация на автомобила. При справка на ПП КАТ-СДВР в база данни на МВР и Ш. информационна система е констатирано, че автомобилът е обявен за издирване от властите в М., Испания, след което автомобилът отново бил задържан от МВР с протокол за доброволно предаване, подписан на 16.11.2017 г. На 29.01.2019 г. наказателното производство за престъплението по чл. 345а НК е прекратено на основание изтекъл абсолютен давностен срок, като е постановен отказ за връщане на автомобила поради наличие на спор относно вещта.

При така приетата за установена фактическа обстановка съдът е направил извод, че ищецът е доказал твърдяното от него придобивно основание по чл. 78, ал. 1 ЗС, според която разпоредба, който придобие по възмезден начин владението на движима вещ на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността. Посочено е, че не е налице изключението по чл. 78, ал. 2 ЗС, защото не е установено, че процесният автомобил е бил обект на престъпление против собствеността по образувано наказателно производство. Наред с това съдът е изложил мотиви, че дори и да се приеме обратното заради постъпилите през 2017 г. данни за издирване на автомобила като откраднат в Испания, то в предвидения тригодишен срок по чл. 78, ал. 2 ЗС от установяване на владението през 2008 г., сигнал за издирване на вещта поради обявяването й за открадната, не е бил подаден до български държавен орган, като отсъствието на такъв сигнал се установява и от прокурорското постановление от 30.01.2017 г., с което автомобилът е бил върнат на ищеца. Прието е, че няма постъпил сигнал и в срока по чл. 80, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е посочил, че с изземването на вещта от прокуратурата като веществено доказателство за престъпление по чл. 345а НК владението по чл.81 ЗС не е прекъснато, а българският държавен орган изпълнява функцията на пазач на вещта спрямо дружеството–ищец до установяване извършителя на престъплението по чл. 345а НК.

За да уважи иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, въззивният съд е посочил, че съгласно ТР № 2/12.11.2014 г по тълк. д. № 28/2014 г на ОСНК на ВКС спор за собственост по смисъла на чл. 113 НПК възниква, когато има повече от една претенция относно принадлежността на вещта, като разпоредбата на чл. 111, ал. 2 НПК предвижда, че претенцията за връщане следва да бъде заявена преди да е приключило наказателното производство. В случая не може да се приеме, че има гражданскоправен спор по смисъла на чл. 113 НПК, защото от приложените пред първата инстанция писма между българския и испански отдел "СИРЕНЕ" става ясно, че въпреки отправените поредица искания до испанските власти, няма постъпили претенции от заинтересовани лица. Съдът е приел също, че наличие на гражданско правен спор не би могло да се изведе и от представеното писмо от 18.11.2020 г., в което е посочено, че застрахователна компания MAPFRE е заинтересована от връщане на автомобила, без да са предприети каквито и да било правни действия.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Първият правен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Това е така, защото за да уважи иска въззивният съд не е приел, че наличието на две или повече претенции не сочи на спор за собственост, а изводът му е, че има само една претенция за връщане на вещта – тази на ищеца. Изложени са мотиви, че посоченото в разменената кореспонденция между българските и испанските власти, че застрахователна компания проявява интерес за връщане на автомобила, не е равнозначно на спор за собственост по смисъла на чл. 113 НК, тъй като искане за връщане на вещта, изхождащо от друго лице не е направено.

При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не следва да се извършва преценка относно наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По втория въпрос, поставен от касатора, също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като същият не е правен такъв по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Той няма каквато и да било връзка с предмета на делото, а е изцяло теоретичен и се отнася до последиците на въззивно решение и изобщо на решение по чл. 108 ЗС срещу Прокуратурата на Република България относно иззета като веществено доказателство вещ. По него въззивният съд не се е произнасял в мотивите си, а и не е бил и длъжен да се произнесе.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия правен въпрос, защото е без връзка със спора, по който се е произнесъл въззивният съд - касае хипотеза, при която Прокуратурата на Република България е ответник по иск по чл. 108 ЗС, предявен от едно от лицата, претендирали връщане на вещта по чл. 111, ал. 2 НПК, а настоящият случай не е такъв. Въззивният съд ясно е посочил, че производството по делото е образувано по искова молба на единственото лице, поискало връщане на автомобила, като не е установено, че има направено такова искане от друго лице.

Касаторът е поискал допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, мотивирайки се, че въззивното решение е очевидно неправилно, защото неправилно е прието, че по делото не е установен спор за собствеността и съответно съдът неправилно е приложил нормата на чл. 113 НПК.

Налице е смесване от касатора на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 и ал.2 предл. 3 ГПК и на касационните основания по чл. 293, ал.2 ГПК, но независимо от това настоящият състав намира, че следва да извърши проверка относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 и ал.2 предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, като формулирането на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора.Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение. В случая касаторът в изложението към касационната жалба не е формулирал правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и няма как да бъде направена преценката за наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Не се констатира и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, НПК и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касатора доводи за неправилно приложение на чл. 113 НПК са такива за неправилност на решението, каквато преценка обаче не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл. 108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден за заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение