Определение № 3266 от 19.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 99/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. О. Б. срещу въззивно решение № 114/22.10.2024 г. по в. т. д. № 102/2024 г., поправено с решение № 84/16.07.2025 г. по същото дело на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която съдът не е уважил претенцията му с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 10 000 лв. до 45 000 лв. – обезщетение за причинени в резултат на ПТП неимуществени вреди.

В касационната жалба се релевират основанията за неправилност, регламентирани от чл. 281, т. 3 ГПК. Заявяват се оплаквания срещу несъобразяване на обстоятелството, че застрахователят по гражданската отговорност на единия от съизвършителите на деликта не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – т. е. за всички вреди за целия им размер, като отговорността му е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка. Поради това, при съпричиняване по чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите. В жалбата се изтъква, че в случая част от вредите, причинени на пострадалия, са възмездени и съдът е игнорирал обстоятелството, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на един от съпричинителите на вредата е приел застрахованият при него водач да е допринесъл с Ѕ за настъпилия общ вредоносен резултат и е изплатил застрахователно обезщетение съобразно този процент. Именно затова е сключено споразумение само за част от търпените от пострадалия неимуществени вреди, съобразно приноса на единия от водачите. При определяне конкретния размер на присъденото обезщетение въззивният съд не е съобразил социално-икономическите условия в страната, като е следвало да се позове на жизнения стандарт в страната към 2017 г. Въззивният съд е следвало да вземе предвид, че застрахователните лимити към този момент са били 1 000 000 лв. за едно пострадало лице, а за повече – 7 000 000 лв. Въззивният състав не е отчел в достатъчна степен и конкретно причинените вреди - контузия на главата и обща контузия на тялото, мозъчно сътресение, травматични счупвания на 5-ти кръстен (лумбален) прешлен на гръбначния стълб, фрактура на дясна лакътна кост и увреждане на лакътния нерв.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се релевират хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1.„Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност?“

2.„Може ли съдът да обоснове своите изводи без да анализира приноса на всеки един от причинителите на увреждането при вреда, причинена от неколцина /двама/ при условията на независимо съизвършителство, при предявен иск срещу двамата застрахователи на виновните участници?“

3. „Следва ли определеният по реда на чл. 52 ЗЗД размер на застрахователно обезщетение да бъде съобразен с размера на конкретния принос на всеки един причинител, когато искът е предявен в условията на разделност срещу застрахователи по застраховка ГО на съизвършителите?“

4. „При съпричиняване на вреда от няколко делинквента и предявяване на иск за обезщетение към техните застрахователи по ГО, следва ли да е изследван конкретния принос на всеки от участниците и вредите, които той конкретно е причинил?“

5. „При съпричиняване на вреда от няколко делинквента и предявяване на иск за обещетение към техните застрахователи по ГО, в случай на сключване на споразумение с един от застрахователите, и изплащане на обезщетение съобразно приноса на неговия застрахован, при осъдително решение срещу другия застраховател по ГО, следва ли съдът в решението си да изложи конкретни аргументи за начина на определяне на размера срещу втория застраховател и да определи приноса на неговия застрахован в дял и/или процентно съотношение спрямо другия участник?“

6. „При съпричиняване на вреда от няколко делинквента и предявяване на иск за обезщетение към техните застрахователи по ГО, в случай на сключване на споразумение с един от застрахователите, следва ли съдът при осъдително решение срещу другия застраховател да вземе предвид определения размер и принос, определен в споразумението, с оглед приноса на всеки от участниците?“

7. „За определяне справедлив размер на застрахователно обезщетение следва ли да се вземат предвид социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на непозволеното увреждане, с оглед лимитите на застрахователно покритие и следва ли да бъдат отчетени реалните икономически условия, имащи значение за приложението на чл. 52 ЗЗД?“

8. „Съобразена ли е присъдената сума със задължителната практика на ВС и ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди и понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“

Цитирана е практика на ВКС, от която се твърди, че въззивният съд се е отклонил – 1) по въпроса за задълженията на въззивня съд - решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008г, I г.о.; решение № 589/29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г., I г.о.; решение № 221/15.04.2002 г. по гр. д. № 677/2001 г., I г.о.; решение № 281/13.04.2004 г. по гр. д. № 888/2006 г., решение № 222/06.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 425/2015 г., II т.о; решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г., II т.о; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г., II т.о; решение № 147/31.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1715/2017 г., II т.о; решение №145/05.08.2021 г. по дело № 1178/2020 г., решение по гр. д. № 1609/14 на ІV г.о, решение по т. д. № 823/10 на ІІ т.о., решение по гр.д. № 826/09 на ІV г.о., решение № 67/16.06.2020 г. по № 882/2019, решение № 207/2021 г., постановено по гр. д. № 165/2020 г. IV г.о., ППВС № 1/53 г., решение № 217/11 г. на IV г.о., решение № 24/2010 г. на I г.о., решение № 226/11 г. на IV г.о., решение № 235/11 г. на IV г.о.; 2) по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС № 4/1968 г., решение № 83/2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1/2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66/2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23/2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о., решение № 157/2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о., решение № 242/2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о.

При изложените твърдения се прави искане за постановяване на акт, с който да бъде допуснато касационно обжалване и атакуваното решение да бъде отменено, а вместо него постановено друго такова, с което да бъде доприсъдена сума в размер на още 35 000 лв., както и разноски пред касационната инстанция, включително възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв.

От ответника по касация „ЗД “Бул Инс““ АД е подаден отговор в срока по чл. 287 ГПК, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Заявява се становище за липса на основания да бъде допуснат контрол по същество на делото, евентуално се изразява становище за правилност на въззивното решение, което ответникът моли да бъде оставено в сила с присъждане на разноски. В евентуалност се заявява възражение за прекомерност на уговореното от касатора адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по претенции на Х. Б. против „ЗД „Бул Инс““ АД за заплащане на сума в размер 45 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деликт, причинен от К. И., чиято гражданска отговорност към датата на инцидента /28.05.2017 г./ е била застрахована при ответника. Кумулативно съединена с тази претенция е предявена и друга с цена 547, 40 лв. – обезщетение за причинени от същия деликт имуществени вреди.

За да постанови своето решение, въззивната инстанция е отделила като безспорни по делото фактите относно наличие на валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП, произтичащо от застрахователна полица № BG/02/116002624877 по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответното застрахователно дружество за управлявания от К. И. И. лек автомобил „БМВ 525“ с рег. [рег.номер на МПС]; относно образувана пред застрахователя щета, по която липсва плащане на обезщетение; относно механизма на ПТП - на 28.05.2017 г., около 08.15 часа, ПП I-4 /София-В./, на 68+600 км, реализиран сблъсък между л.а. „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. Л. И. и застрахован при ЗАД „Булстрад ВИГ“, и л.а. „БМВ 525“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от К. И. И. и застрахован при ответното дружество, при което пострадал е ищецът.

След анализ на установените по делото факти съдът е отчел правилото на чл. 53 ЗЗД и това на чл. 122 ЗЗД, според които при съпричиняване на вреда от няколко делинквента те отговарят солидарно пред увредения за цялото задължение. Това не изключва възможността кредиторът да търси разделна отговорност от длъжниците и да упражни това свое право последователно срещу всеки един от солидарните длъжници, докато удовлетвори вземането си. Само при пълно изпълнение на дълга от солидарно отговорен длъжник се погасява отговорността на останалите длъжници /чл. 127, ал. 1 ЗЗД/. Посочил е, че приносът на всеки от причинителите на увреждането е от значение единствено при регресните претенции на платилия обезщетението, съответно при уреждане на вътрешните отношения между съделинквентите. Отчел е, че в съответствие с подписано между ищеца и „Булстрад-Виена Иншурънс Груп“ АД той е заявил отказ от иска срещу соченото дружество, съответно е поискал продължаване на производството по отношение на втория ответник, намиращ се в застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ със съпричинителя на вредите - делинквента К. И. И.. Счел е за неправилен извода на първостепенния съд, че с плащане на договорената по споразумението сума претенциите на ищеца са били изцяло удовлетворени, съответно е приел, че е налице частично предявена претенция за обезщетяване на вредите. Доколкото ищецът не е декларирал пълно удовлетворение на причинените му вследствие процесното ПТП вреди, което да погасява прякото му или деликтно право от съпричинителя К. И. И., въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 10 000 лв. при отчитане на получените телесни увреждания /контузия на главата и обща контузия на тялото, лекостепенна черепно-мозъчна травма, фрактура на пети поясен прешлен и на дясна лакътна кост, травматична увреда на десния лакътен нерв/, които не са възстановени към датата на прегледа, осъществен от вещото лице /установена умерено изразена перонеална пареза на дясното ходило с намалена чувствителност и леко затруднение в походката на десния крак – затруднение при сгъване на ходилото назад/. Възприел е експертното заключение, според което последиците от получените увреждания имат траен и невъзстановим характер. Съобразил е възрастта на пострадалия към релевантния момент /32 г./, интензитетът и продължителността на търпените болки, психологическото състояние на пострадалия след инцидента, икономическите условия в страната, както и съответните нива на застрахователно покритие. Приел е за неоснователно противопоставеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване.

В частта за присъденото обезщетение за претърпени имуществени вреди въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.

Липсват основания за селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол.

Основанието за директна селекция по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено от касатора. Липсва обосновка на този порок с посочване на негови конкретни проявни форми. За касационната инстанция липсва задължение служебно да извежда наличието на тази квалифицирана форма на неправилност, а това е в задължение на касатора. В противен случай съдът тежко би нарушил принципа на диспозитивното начало, регламентиран от чл. 6, ал. 2 ГПК.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт.

Първият поставен въпрос не носи характеристиката правен, разяснена с цитираното по-горе решение, тъй като не кореспондира с конкретно оплакване в касационната жалба. Касаторът не е заявил кое точно доказателство въззивният съд е игнорирал, и, ако беше обсъдил, би достигнал до различен от обективирания в решението извод.

Втори, трети, четвърти, пети и шести въпроси също не покриват общия критерий за достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да са обуславящи произнасянето на въззивния съд и по-конкретно да са свързани с решаващите мотиви, изложени в обжалваното решение. В случая съставът на Апелативен съд Велико Търново изрично е посочил, че конкретният принос на всеки от делинквентите има значение само и единствено в техните вътрешни отношения съобразно правилото на чл. 127 ЗЗД. Съдът е изложил съображения, че при реализиране на вреда от няколко делинквента те отговарят солидарно пред увредения за цялото задължение. Поради тази причина съдът не е коментирал и не е изследвал приноса на всеки от съделинквентите за осъществяване на общия вредоносен резултат. Следва да бъде изяснено и, че постановеното решение е съобразено с обстоятелството, че, след депозирания от страна на ищеца отказ от иска спрямо първия ответник, производството е останало висящо само спрямо „ЗД „Бул Инс““ АД, който не може да бъде осъден да заплати повече от общоопределеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в размер на 45 000 лв., като съставът в случая е отчел и извършеното вече плащане от страна на „Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД в размер на 35 000 лв., макар последното дружество да се явява солидарно задължено с ответника – чл. 499, ал. 7 КЗ /ред. преди изменението с ДВ, бр. 63 от 2025 г./. Следователно, въпросите са поставени вън от конкретиката на казуса, поради което не могат да обосноват касационно обжалване.

Седмият въпрос също не може да послужи като основание за достъп до касационен контрол, тъй като, макар да покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, той не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика. Въззивният състав не е отрекъл задължението си да определи справедливия размер на дължимото обезщетение за причинени на пострадалия от ПТП неимущсетвени вреди, като вземе предвид социално-икономическите условия в страната и лимитите на застрахователно покритие. Вярно е точно обратното – съдът изрично ги е отчел като обуславящи спомагателни критерии за определяне конкретния размер на определеното от него застрахователно обезщетение. Дали тази сума е съобразена с установените по делото факти е въпрос, който не може да бъде разрешен в производството по селекция, тъй като изисква проверка по същество относно правилността на въззивното решение.

Последният въпрос е изцяло хипотетично поставен, поради което по отношение на него отсъства характеристиката правен, съответно е негоден да обоснове селекция на въззивното решение по смисъла на чл. 288 ГПК.

Релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само декларативно посочено без да е надлежно обосновано. Касаторът не е изложил съображения съгласно разясненията, дадени с т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, коя правна норма счита за неясна, противоречива, непълна и нуждаеща се от тълкуване. Не е посочил наличие на неправилна поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито поддържа теза за настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващата съдебна практика. Касационната инстанция няма задължение да извлича от жалбата или текста на изложението обосновка на релевирано от касатора основание за достъп до касационна проверка. В допълнение следва да бъде отбелязано, че цитираната от касатора изобилна практика, с която е аргументирано наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изключва приложението на сочения допълнителен селективен критерий.

Изложеното мотивира съда да откаже достъп до касационен контрол на заявените от касатора основания.

С оглед горните съображения и в приложение на чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС