Определение № 3631 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2362/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 259 от 19.06.2024 г. по в. т. д. № 242/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 260101 от 07.09.2022 г., постановено по т. д. № 67/2017 г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „Пътстрой“ ООД – в несъстоятелност и „Девня Трейд“ ООД (съдружници в ДЗЗД „Созопол СЗВ 2012“) искове при условията на евентуалност за солидарно заплащане на сумата 417 636.51 лв., ведно със законната лихва за времето от предявяване на иска в съда на 31.01.2017 г. до окончателното плащане, представляваща неприспадната и неподлежаща на усвояване от ответниците част от аванс по Договор № 8-58/05.02.2013 г., равняваща се на разликата между преведения по договора аванс в размер на 1 559 757.76 лв. и усвоения такъв в размер на 1 142 121.24 лв., като получена на отпаднало основание по прекратен договор за обществена поръчка, съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД; евентуално - като получена на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД; евентуално - като обезщетение на претърпяната от [община] загуба в резултат на заплащане на исковата сума по договора и неизвършване на дължимите СМР по същия, на основание чл. 79 ЗЗД; евентуално – като сума, с която следва да се намали договорната цена поради изпълнение на възложената работа от страна на ответниците с недостатъци и в отклонение от поръчката, на основание чл. 265, ал. 1, предл. последно ЗЗД; както и на сумата 72 878.50 лв. - законна лихва върху главницата от 417 636.51 лв. за периода от датата на писмената покана на 16.05.2015 г. до предявяване на иска на 31.01.2017 г. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Недопустимостта на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, е обоснована с твърдение за служебно извършено от въззивния съд прихващане на вземането на ищеца, предмет на този иск, с насрещно вземане на ответниците, прието от съда за доказано в размер на 573 056.78 лв., до размера на по-малкото от тях, каквото възражение от страна на ответниците не е било заявявано, нито квалифицирано от първостепенния или от въззивния съд, а претенцията за заплащане на извършени от изпълнителя по договора непредвидени разходи за изпълнени СМР е била предмет на насрещния иск на ответника „Пътстрой“ ООД, но постановеното по този иск решение е било обезсилено от въззивната инстанция, а производството в тази част - прекратено. Като неправилен се оспорва изводът на въззивния съд за наличие на основание ответниците да задържат исковата сума по съображения, че основанието за плащане от страна на [община] на неусвоената част от аванса не е за непредвидени разходи по предвидени и изпълнени по договора СМР, а за онези СМР, които са предвидени по проект и които са останали неизпълнени; а изследването от съда на въпроса за извършена от изпълнителя работа по договора или във връзка с него, от която възложителят се е възползвал, сочи на подвеждане от страна на съда на фактите по делото под хипотезата на водене на чужда работа без пълномощие, каквато правна квалификация не е определяна и обявявана на страните. Твърди се и неправилно приложение на чл. 20 ЗЗД, изразяващо се в прилагане на клаузата на чл. 2, ал. 7 от Договора, без да се установи точният ѝ смисъл и вложената в нея действителна воля на страните при тълкуването ѝ във връзка с останалото съдържание на Договора, в съответствие с неговите цели и характерните му особености като договор за обществена поръчка. Според касатора, в хода на целия процес е бил налице спор относно действителното съдържание на тази уговорка, като [община] е поддържала, че с нея не се установява задължение за заплащане на извършени от изпълнителя непредвидени разходи, а се предвижда правна възможност такова заплащане да бъде извършено при изпълнение на определени условия, каквито в случая не са налице, докато въззивният съд е възприел разбирането на ответниците за смисъла на уговорката, без да я подложи на съответно тълкуване и без да вземе предвид останалите относими клаузи (а именно чл. 1, чл. 2, ал. 5, б. „а“ от Договора и тези, предвиждащи условията за приспадане, респ. – усвояване на аванса). Релевира се и неправилно приложение от въззивната инстанция на чл. 86 ЗЗД, чл. 103 ЗЗД, чл. 104 ЗЗД и чл. 298, ал. 4 ГПК относно предпоставките за извършване на съдебно прихващане на насрещни вземания и относно момента на настъпване на погасителния му ефект. Допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила са аргументирани с доводи за постановяване на решението при превратно тълкуване на факти и доказателства по делото (констативния протокол от 03.07.2013 г. и КСС от същата дата); необсъждане, неправилна и едностранна оценка на релевантни за спора, относими и необходими доказателства (свидетелските показания; заключението на тройната съдебно-техническата експертиза; счетоводните записвания на [община], на ДЗЗД „Созопол СЗВ 2012“ и на „Пътстрой“ ООД и др.); необсъждане на всички въведени доводи на ищеца – въззивник, игнориране на съдебно-икономическата експертиза). Моли се за обезсилване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, и за неговата отмяна в останалите обжалвани части, евентуално – за отмяна на въззивното решение във всички обжалвани части и за постановяване на друго, с което исковите претенции за присъждане на главницата и обезщетението за забава да бъдат уважени, с присъждане на разноските за касационното производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните правни въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. При възникнал спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора следва ли съдът да ги подложи на тълкуване и какви са критериите и способите за тълкуване на спорни между страните уговорки?; 2. Какви са предпоставките за извършване на съдебно прихващане на насрещни вземания и кога настъпва погасителният му ефект? и 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него, и то в съвкупност, в тяхната взаимна връзка, както и да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи кои правнорелевантни факти счита за установени? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 38 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 103 от 06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г., I т. о., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о. и решение от 10.08.2025 г. по т. д. № 901/2003 г., II т. о. – по въпрос № 1, решение № 35 от 25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г., I т. о., решение № 330 от 11.02.2019 г. по т. д. № 2839/2017 г., II т. о. и решение № 156 от 15.11.2019 г. по т. д. № 2875/2018 г., II т. о. – по въпрос № 2 и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г., I г. о. и решение № 160 от 07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г., I т. о. – по въпрос № 3. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, поради извършено от въззивния съд служебно прихващане на вземането на ищеца, предмет на иска по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – „Пътстрой“ ООД (н.), чрез синдика на дружеството, е подал отговор, с който изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Ответникът по касация „Девня Трейд“ ООД, както и третото лице – помагач на касатора „Сиат“ EООД не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат по спора, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: на 05.02.2013 г. след изпълнение на процедура по ЗОП между [община], в качеството ѝ на възложител, и ДЗЗД „Созопол СЗВ 2012“ със съдружници - ответниците „Пътстрой“ ООД и „Девня Трейд“ ООД, е сключен договор за изпълнение на обществена поръчка № 8-58 с предмет „Строителство на канални помпени станции (КПСт), напорни тръбопроводи и колектори в рамките на проект „Интегриран проект за воден цикъл на Созопол – І етап“ с подобект 1 - строителство на „Канални помпени станции (КПСт) „Пристанище“ и напорни тръбопроводи до изливна шахта и обект „КПСт „Хармани“ и напорни тръбопроводи до изливна шахта“; подобект 2 - строителство на „Колектор „Крайбрежен“ (от СРШ (ОК8)) на [улица]до КПСт „Пристанище) и Колектор „Провлака“ (от съществуващ канал (ОК205) на [улица]до КПСт „Пристанище“); подобект 3 - строителство на „Довеждащ колектор „Созопол““ (от изливна шахта на напорни тръбопроводи от КПСт „Пристанище“ и КПСт „Хармани“ до ПСОВ „Созопол“); общата стойност на възложените СМР била в размер на 6 498 990.63 лв. без ДДС (7 798 788.82 лв. с ДДС); В изпълнение на постигната в чл. 2, ал. 5, б. „а“ на Договора уговорка възложителят превел на 12.02.2013 г. на изпълнителя сума в размер на 1 299 798.13 лв. (1 559 757.76 лв. с ДДС), представляваща аванс в размер на 20 % от общата стойност на строителството, по фактура № 1/12.02.2013 г.; От страна на възложителя са извършвани междинни плащания по издадени от изпълнителя 13 на брой фактури за изпълнени СМР на база подписани от страните актове обр. 19, като при тях от стойността на фактурираните СМР без ДДС се е приспадала пропорционална част (20 %) с оглед платения аванс и реално се е заплащал остатъкът от актуваните и респ. фактурирани СМР; Общият размер на приспадната част от аванса е 951 767.70 лв. без ДДС, т. е. останал е неусвоен аванс от 348 030.43 лв. без ДДС (417 636.51 лв. с ДДС). След последователно разглеждане на постигнатите между страните уговорки в чл. 1, чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5, чл. 6, чл. чл. 20 – 22, чл. 23, ал. 1 – 3 (във вр. с чл. 15 ЗУЧК), чл. 24, ал. 1 (във вр. с чл. 43, ал. 2 ЗОП) и ал. 2 и чл. 25 от договора, при съобразяване на разпоредбите на чл. 87 – чл. 89 ЗЗД и след преценка на доводите на страните съдът е намерил, че действието на облигационната връзка е преустановено с получаването на изявлението на общината за разваляне на договора, което е станало най-рано през 2015 г., а относно основанието за разваляне е отдадено значение на предходно влязло в сила решение между същите страни, констатиращо със сила на пресъдено нещо допусната от изпълнителя забава. Според решаващия съдебен състав в настоящия случай и предвид особеностите при разваляне на договори като процесния не може да се говори за обратно действие на развалянето и възникване на предпоставки за връщане на всичко, дадено по договора от всяка страна. Този извод е основан на признатото от ищеца извършване на част от възложените с договора СМР, приемане на същите от възложителя и тяхното заплащане, поради което развалянето има действие занапред и касае СМР, които не са извършени от изпълнителя от момента на възникване на забавата и евентуалните предварителни (авансови) плащания, извършени от възложителя във връзка с тях. Наред с горното, при формиране на извода дали се дължи връщане на платените суми с оглед отпадане на основанието за даването им съдът е посочил, че следва да се прецени и дали не е налице извършена от изпълнителя работа по договора или във връзка с него, от която възложителят се е възползвал, без официално да я е приел, и дължи възнаграждение за нея, но не е платил. Отчитайки, че по платения от ищеца на основание чл. 2 от договора аванс след настъпване на забавата е останала неусвоена част от 348 030.43 лв. без ДДС (417 636.51 лв. с ДДС), като спорен е очертан именно въпросът, дали сумата подлежи на връщане с оглед отпадане на основанието за плащането ѝ поради разваляне на договора, при защитно възражение на ответната страна, че по време на действието на договора има извършени СМР, които са дължими, но не са приети и платени, и такива, необходими за изпълнение на поетите със същия задължения, но непредвидени с първоначално одобрената документация, които също не са приети и платени от страна на възложителя. Относно извършените непредвидени разходи, описани подробно в Приложение № 1 – КСС с наверижване на разходите за сумата от 573 056.78 лв. без ДДС въззивният съд е съобразил обстоятелствата, изложени от ответната страна, че в предоставената от възложителя проектна документация предвидените изкопни работи, съответно разчета за разходи по същите, били направени на база определен вид почва, с което била съобразена и ценовата оферта на изпълнителя в хода на процедурата по ЗОП, а при извършване на същите се установило, че почвата е от друг вид, което наложило направа на допълнителни – непредвидени разходи. От позициите на страните и събраните по делото доказателства, вкл. и от приетото заключение на комплексната експертиза, въззивният съд е приел за установено, че [община] не оспорва извършване на работата, която се свързва с направата и на непредвидени разходи за изкопни работи; не оспорва факта, че същите са част от приети и заплатени на изпълнителя като извършени СМР, като при плащането е калкулирана цена за изкопни работи съобразно предвижданията по проектната документация, а не такава, включваща и евентуално направените допълнителни разходи. В тази връзка въззивният съдебен състав е взел предвид и обясненията на вещите лица, че работата, свързана с тези непредвидени работи, не е била предмет на последващата поръчка по ЗОП, с която е възложено на трето лице довършване на работата, която не е била изпълнена от ДЗЗД „Созопол СЗВ 2012“. По спора дали е имало разминаване във вида и характера на почвите по данните от проекта, на база на което е започнала процедурата по ЗОП и са правени ценовите оферти, и действителните такива на терен, което от своя страна да е наложило извършване на допълнителни разходи за изкопаването им, съдът е съобразил представените по делото 11 бр. констативни протокола, съставени в периода 29.03.2013 г. – 04.04.2013 г., подписани от възложител, строителен надзор и строител, в които се съдържа констатация, че почвата (скалата) от едно ниво насетне не отговоря на проектните параметри, защото е по-твърда и не позволява да бъде изкопана и извозена съгласно проекта, както и протоколите с подобно съдържание, издадени в периода 11.03.2014 г. – 02.04.2014 г., подписани от възложител, строителен надзор, строител и проектант. Въз основа на посочените доказателства съдът е формирал извод, че твърдяното от ответната страна разминаване между проектните предвиждания и установения на място вид на почвата е факт, признат от представител на ищеца. Данни за такова разминаване, а и за извършване на повече от предвидените по проект разходи за изкопни дейности, съдът е установил и от показанията на двете групи свидетели, вкл. – на ръководителя на проекта за водния цикъл на [населено място] и на представителя на строителния надзор и лицето, подписало голяма част от посочените констативни протоколи, като въззивният съд е изложил подробни съображения защо кредитира показанията на последните двама единствено в частта, касаеща наличието на разминаване с проекта относно вида на почвата. Въззивният съд е анализирал и констативния протокол от 03.07.2013 г., подписан от изпълнителя и строителния надзор, удостоверяващ извършване на непредвидени разходи за изкопни работи за багер с хидрочук на скални почви в размер на 8 018.38 куб. м., съставената на същата дата КСС, подписана от възложителя и строителния надзор, удостоверяваща извършването на посочените непредвидени разходи, и това, че стойността на същите, над вече изплатеното, е 573 058.78 лв. без ДДС. В този смисъл са и констатациите на вещите лица по приетата комплексна експертиза, които в обясненията си при приемане на заключението са посочили, че тази цена съответства и на пазарната към онзи момент. По повод така установените разходи съдът е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от договора страните са се договорили за заплащането им, каквото не е било извършено, въпреки че е в рамките на определения в тази договорна клауза процент. Тези изводи, съотнесени към факта, че претендираната като получена на отпаднало основание сума от 348 030.43 лв. без ДДС (417 636.51 лв. с ДДС) е по-малка от установените като дължими 573 058,78 лв. без ДДС (687 670.53 лв. с ДДС), са мотивирали въззивния съд да приеме, че не е налице основание за връщане на суми, получени от ответната страна на отпаднало основание, респ. че претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД и за обезщетение за забава е неоснователна. Останалите евентуално съединени искове и акцесорните към тях също са намерени за неоснователни. Съдът е посочил, че искът по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД включва във фактическия си състав даване във връзка с нещо, което ще се осъществи или ще възникне в бъдеще, докато в случая даването е на основание сключен към момента договор за строителство и в изпълнение на постигнати между страните договорености по него; Искът по чл. 79 ЗЗД е неоснователен, тъй като ищецът е избрал да развали процесния договор, като с оглед на това извършената от него престация може да се търси като такава, дадена на отпаднало основание, а не като обезщетение за претърпяна от него загуба от неизпълнението; третият евентуален иск е отхвърлен като изцяло недоказан. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. По въпроса относно задължението на съда да извърши тълкуване на договорни клаузи и критериите за това не се установява твърдяното противоречие с цитираната практика по чл. 290 ГПК относно приложението на чл. 20 ЗЗД. Така в своята постоянна практика съставите на ВКС приемат, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, а именно: Договорните клаузи се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. В случая съставът на въззивния съд е намерил уговорката относно заплащането на непредвидени разходи за ясна и недвусмислена, а спазването на условията й е приел за установено от събраните по делото доказателства, като е изложил мотиви, че извършените непредвидени разходи са в рамките на уговорените 10 % от стойността на договора, че за изпълнението на договора е съществувала необходимост от тяхното извършване, че тези разходи са надлежно доказани и т. н. Несподелянето на тезата на касатора, че заплащането на подобни разходи зависи изцяло от волята на възложителя и неговото предварително одобрение, както и от други извън обсъдените условия, не представлява неизпълнение на задължението за тълкуване или порочно тълкуване, направено в разрез с разрешенията в практиката на ВКС. Въпросът за предпоставките за извършване на съдебно прихващане на насрещни вземания е свързан с оплакванията в касационната жалба, че в процеса не е заявено възражение за прихващане, каквото на практика съдът е уважил. По него следва да се отбележи следното: Въззивният съд не е приел, че е сезиран с възражение за прихващане, не е разглеждал такова възражение и не е постановил решението си поради неговото уважаване (съгласно Тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г., по възражението за прихващане, когато същото е основателно, съдът се произнася в диспозитива на решението си, каквото произнасяне в случая липсва). Напротив, въззивният съд е разгледал спорния предмет, като е съобразил изложеното в отговора на исковата молба, че изпълнителят има право да задържи платената авансова сума поради това, че във връзка с изпълнението на договора е извършил непредвидени разходи за СМР, които са останали неразплатени и които надвишават стойността на претендирания като неусвоен аванс. Доколкото авансът е винаги част от дължимото възнаграждение по договора и непредвидените разходи са извършени преди преустановяване на действието на облигационното правоотношение, то възражението на ответната страна, че не дължи връщане на част от аванса на посоченото от него основание, е квалифицирано и разгледано единствено като защитно възражение срещу основателността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Горното е в съответствие и с посочената във въззивната жалба съдебна практика (решение № 13 от 07.03.2012 г. по т. д. № 15/2010 г. на ІІ т. о.), според която при предявен иск за връщане на платени по договор суми на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД спорът следва да се концентрира върху въпроса налице ли е основание за тяхното задържане. От друга страна практиката на ВКС, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е постановена в хипотеза на неоснователно обогатяване, а по искове за реално изпълнение, т. е. задържането на вече предадена сума не е представлявало част от предмета на спора. С оглед изложеното и вторият поставен от касатора въпрос не се преценява като разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. Доколкото въпросът е свързан с оплакването за частична недопустимост на въззивното решение, опасността от каквато е въздигната в самостоятелно селективно основание съгласно чл. 280, ал. 1, предл. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, доколкото при постановяването му съдът не е излязъл извън рамките на спорния предмет, с който е бил сезиран. Освен това, когато при обжалването се релевират оплаквания във връзка с уважено възражение за прихващане винаги се касае за порок, относим към правилността, а не към допустимостта на проверяваното решение (вж. решение № 39 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2631/2022 г., ІІ т. о.), което следва от същността на това защитно възражение. Не се преценява като разрешен в противоречие с практиката на ВКС и процесуалноправният въпрос относно задълженията на съда да обсъди поотделно и в съвкупност всички относими и допустими доводи, възражения и доказателства, представени пред него, както и да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи кои правнорелевантни факти счита за установени. Съгласно посочената от касатора практика по чл. 290 ГПК, изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК задължават съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; Въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, което е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая съставът на въззивния съд е обсъдил всички релевантни фактически и правни доводи, доказателства и установени от последните факти (поотделно и съпоставяйки ги едни с други), които е намерил за определящи по достатъчен и категоричен начин за изхода на спора и които не биха могли да бъдат опровергани от останалите данни по делото, като е сторил това в обем от 48 страници. Несъгласието на касатора с извършената от въззивния съд преценка на доказателствата и с формираните в решението фактически и правни изводи е изцяло относимо към правилността на последните и стои извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В заключение съставът на Върховния касационен съд намира, че по делото не се доказват допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или самостоятелното такова по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което касационна проверка на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение