Определение № 2899 от 15.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1108/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Г. Н. П. срещу решение № 694/04.02.2025 г. по в.гр.д. № 3817/2022 г. по описа на Софийски градски съд, II-а въззивен състав, в частта за потвърждаване на решение от 06.01.2022 г. по гр.д. № 70961/2019 г. на Софийски районен съд, 176 състав, за осъждане на настоящия касатор да заплати на основание чл. 45 ЗЗД на ищеца Г. Д. К. сумата от 3 500 лева – обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 15.07.2019 г. около 11 часа, в [населено място], в дясното платно за движение на [улица]в посока от [улица]към [улица], на кръстовището на [улица]с [улица], по вина на водача Г. Н. П., управлявал л.а. “Мерцедес” с рег. [рег.номер на МПС].

В останалата част, с която след частична отмяна на решението на първата инстанция, е уважен искът за обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение като неподлежащо на касация е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Като процесуални нарушения се сочат необсъждането на възраженията на ответника касателно мястото на възникване на деянието и на механизма на същото, вкл. точното място на възникване на пътния инцидент; постановяване на решение при неизяснена фактическа обстановка. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за извършени от ответника нарушения по чл. 20, ал. 2 ЗДвП – съобразяване от водача на скоростта за движение на автомобила с възможността да може да спре пред всяко предвидимо препятствие, както и по чл. 37, ал. 1 ЗДвП – при завиване наляво за навлизане в друг път от водача на завиващото пътно превозно средство да се пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства. Сочи се, че по делото не е наличен констативен протокол за ПТП, нито са установени по категоричен начин мястото на възникване на ПТП, механизмът на същото, както и наличието на причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и твърдените от ищеца вреди. Изразява се несъгласие с мотивите на въззивния съд, че въпросът кой от водачите е допуснал нарушение на правилата на движение досежно осигуряване на предимство би имал евентуално значение при обосноваване на съпричиняване от страна на пострадалия. Пояснява се, че този факт е значим, тъй като противоправността на поведението на делинквента е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Като необоснован и немотивиран се оспорва определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, евентуално намаляване размера му. Претендират се разноски за трите инстанции.

От касатора се релевират доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Трябва ли съдът да изложи мотиви защо приема, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е съобразен с обществено-икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното деяние?”.

2. “Трябва ли съдът да изложи мотиви относно обществените критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението по справедливост?”.

3. “Релевантните обстоятелства при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968 г., следва ли само да се изброят, или следва да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност?”.

4. “Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?”.

5. “Какви са критериите при избиране на скоростта на движение от водачите съгласно задължението им по чл. 20, ал. 2 ЗДвП?”.

6. Въпрос “за задълженията на съда при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да съобрази и да посочи конкретно какви са икономически условия, жизнен стандарт, средномесечни доходи в страната”.

7. “При определяне на въпроса за нарушение на разпоредбата на чл.37, ал. 1 ЗДвП при настъпване на ПТП, следва ли да се установи конкретното място на възникване на ПТП, позициите на участниците в ПТП, както и въпросът за регулацията на пътния участък, в който е настъпило ПТП?”.

8. “Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) с останалия доказателствен материал?”.

9. “Длъжен ли е да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните?”.

По първите четири въпроса се твърди наличие на основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на касацията – ППВС № 4/23.12.1968 г., както и трайната такава, обективирана в решение № 95/29.04.2015 г. по гр.д. № 5462/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 1207/04.11.2008 г. по гр.д. № 5502/2007 г. на ВКС, IV г.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/19.08.2013 г. по т.д. № 453/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 60/29.04.2014 г. по т.д. № 3049/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, решение № 157/28.11.2014 г. по т.д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т.о. По петото питане се сочи допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при твърдения за несъответствие на обжалвания въззивен акт със задължителните постановки на ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с казуалната практика на касационната инстанция – решение № 185/15.07.2013 г по гр.д. № 889/2012 г. на ВКС, IV г.о. По осмия и деветия въпрос се въвежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи за постановяване на обжалваното решение в разрез с трайната практика на касацията, намерила израз в решение № 344/21.09.2012 г. по гр.д. № 862/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр.д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 184/17.12.2018 г. по т.д. № 2781/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 20/30.06.2020 г. по т.д. № 376/2018 г. на ВКС, I т.о. По всички въпроси се поддържа наличие на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Счита се, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация Г. Д. К. е подаден отговор, в който се оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА от 300 лева.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след преценка на изложените от страните доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Същата е насочена срещу подлежащ на касация съдебен акт, тъй като преценката на законоустановения праг по чл.280, ал. 3 ГПК се извършва въз основа на цената на иска (в случая претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 6 000 лева), а не на размера на присъдената сума. Ето защо, неоснователни остават доводите на ответника по касация, че въззивното решение в обжалваната част не подлежи на касационен контрол.

Първоинстанционното производство е образувано по осъдителни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявени от Г. Д. К. против Г. Н. П., за сумата от 6 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от физически наранявания, получени вследствие на описаното по-горе ПТП, настъпило на 15.07.2019 г., както и сумата от 4 000 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на мотор Хонда VTR1000F, с ДК № С6928X по пазарна цена към момента на ПТП.

Въззивният съд е бил сезиран с жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение за отхвърляне на претенцията за обезвреда на имуществени вреди от 2 987 лева, както и с жалба на ответника срещу съдебния акт за уважаване на иска за обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди от 3 500 лева. Решението на СРС в частта за отхвърляне на иска за обезвреда на неимуществени вреди за разликата над 3500 лева до пълния предявен размер от 6 000 лева и за имуществени вреди за разликата над 2 987 лева до пълния предявен размер от 4 000 лева е влязло в сила като необжалвано.

Съставът на Софийски градски съд е обсъдил депозираните пред първата инстанция показания на ангажираните от страните свидетели (от ищеца – Р., съответно от ответника – М.), като е стигнал до извода, че от същите се установява безпротиворечиво настъпването на 15.07.2019 г. на процесното ПТП на [улица], на кръстовище, образувано с [улица], при което е пострадал ищецът Г. Д. К..

Намерил е за противоправно поведението на ответника. Същият е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата на чл. 20, ал.1 и ал. 2 ЗДвП – да контролира непрекъснато управляваното от него превозно средство, както и да намали, а при необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, както и на общата забрана на чл. 45, ал.1 ЗЗД да не се вреди другиму. Въззивният съд, като е съобразил описания от свидетеля М. механизъм на произшествието, е стигнал до заключението, че ответникът е нарушил правилото на чл. 37, ал. 1 ЗДвП, като при завиване наляво от [улица]за навлизането в [улица], не е пропуснал и е отнел предимството на насрещно движещия се по [улица]ищец. Отбелязал е, че въпросът кой от двамата водачи е допуснал нарушение на правилата за предимство евентуално би имал значение при обосноваване съпричиняване от страна на пострадалия ищец, като за установяване на такова не са ангажирани доказателства.

Въз основа на представените по делото лист за преглед на пациент и приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е намерил за установени причинените на ищеца вследствие на произшествието телесни увреждания, изразяващи се в изкълчване, навяхване и разтягане на ставите и ставните връзки на коляното, както и открита рана на дясното коляно. Назначено е и поставянето на ортеза. В подкрепа на извода за причинна връзка на произшествието с настъпилите увреждания са разгледани от решаващия състав и показанията на свидетелите, че кракът на ищеца е бил увреден и той е накуцвал. Посочено е, че времевият интервал между настъпването на произшествието (около 10:00 часа) и отбелязания час на постъпване в болницата (14:32 часа) не внася съмнение нито в характера и тежестта на причинените телесни увреждания, нито в причинната им връзка с произшествието, като се вземе предвид времето, необходимо за отстраняване на участвалите в инцидента МПС от пътя, придвижването до болницата и натовареността в УМБАЛСМ “Н.И.Пирогов”.

При тези данни са приети за установени елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД. По отношение размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди решаващият въззивен състав е съобразил характера, вида и тежестта на претърпените увреждания, причинили на пострадалия временно разстройство на здравето, неопасно за живота, използваната ортеза, търпените болки и битови неудобства във връзка с трудността при придвижването от увреждането на долен десен крайник на ищеца, продължителността на възстановителния период от около две седмици, с остатъчни физически болки и след това, внезапния характер на увреждането, възрастта на ищеца към датата на ПТП, както и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на събитието, намерили отражение и в нивата на застрахователните лимити. С оглед на тези обстоятелства и съгласно чл. 52 ЗЗД, съставът на СГС е споделил извода на първата инстанция за определяне на сумата от 3 500 лева, която обезщетява ищеца за претърпените от него неимуществени вреди в пълна степен, без да води до неоснователно обогатяване. По тези мотиви е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска за присъждане на обезвреда за неимуществени вреди.

След частична отмяна на отхвърлителното решение на СРС е уважил предявения иск за обезщетение за имуществени вреди от увреждането на мотоциклет марка “Хонда”, модел “VTR1000F”, с рег. № С6928X до размера на сумата от 2 987 лева, в която част въззивното решение не е предмет на настоящото касационно производство.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационна проверка поради “очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Този тежък порок следва да може да се констатира от касационния състав пряко от мотивите на решението, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието на нарушения на материалния или процесуалния закон, или необоснованост. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Наличието на такива основания не се твърди и не се аргументира от страната, а същите не могат да бъдат установени служебно от касационната инстанция с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6, ал. 2 ГПК. При това положение не се обосновава релевираната от страната хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори, трети, четвърти и шести въпрос могат да бъдат обобщени като правно питане относно приложение на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Същото е релевантно към предмета на спора и е обусловило правните изводи на въззивния съд, поради което въпросът покрива общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касацията - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т.д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 90/28.03.2025 г. по т.д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т.о.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на горецитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането. При липса на аргументация от страна на касатора на нуждата от осъвременяване на така формираната практика на ВКС, по обобщеното питане не се обосновава наличие на релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

В случая въззивната инстанция при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от задължителната и константна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и конкретните факти. След обстоен анализ на събраните по делото доказателства, при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди решаващият състав на Софийски градски съд съобразил характера, вида и тежестта на претърпените увреждания - изкълчване, навяхване и разтягане на ставите и ставните връзки на коляното, съпроводено от открита рана на дясното коляно, причинили на пострадалия временно разстройство на здравето, неопасно за живота, лечението на същото – с ортеза, търпените болки и битови неудобства във връзка с увреждането, продължителността на възстановителния период - около две седмици, остатъчни физически болки, внезапността на увреждането, възрастта на ищеца към датата на ПТП, както и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на произшествието. При това положение не отговарят на съдържанието на мотивите на въззивното решение доводите на касатора, че при определянето на обезщетението за справедливост решаващият състав на СГС не е посочил и съобразил релевантните критерии – индивидуални и обществени. Оплакванията му относно така извършената преценка от съда, обосноваваща конкретния размер на обезщетението, касаят правилността на съдебния акт, и не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При тези данни формулираните от страната въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не покриват сочения от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Формулираните от касатора пето и седмо питане касаят приложението на правилата на чл. 20, ал. 2 и съответно чл. 37, ал. 1 ЗДвП. Същите са материалноправни и са обусловили изводите на въззивната инстанция относно противоправното поведение на водача на автомобила, поради което покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. На първо място, следва да се посочи, че в частта по отношение на претърпените от произшествието имуществени вреди въззивното решение е влязло в сила, поради което елементите от фактическия състав на иска по чл. 45 ЗЗД са установени по обвързващ за страните начин, вкл. механизма на настъпване на произшествието и противоправността на поведението на ответника. Следователно така поставените въпроси не могат да доведат до различно разрешение на спора относно предпоставките за възникване на деликтната отговорност. На второ място, следва да се отбележи, че за изясняване на механизма на настъпване на инцидента, съставът на Софийски градски съд е ценил показанията на свидетелите. В частност свидетелят М., пресъздавайки споделеното му от ответника, е посочил, че последният се е движел от Южния парк към [улица], като e предприел ляв завой по малка квартална улица, докато ищецът се движел по [улица]от [улица]към Южен парк. Показанията му са счетени за безпротиворечиви и дадени при липса на заинтересованост в полза на ищеца, доколкото този свидетел е доведен от ответника. При така извършения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства не може да се обоснове по петото питане поддържаната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на въззивното решение с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 185/15.07.2013 г по гр.д. № 889/2012 г. на ВКС, IV г.о., според която при преценка наличието на нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на участниците в произшествието с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Наличието на така формираната практика по петото питане и липсата на аргументиране от касатора на нуждата от осъвременяването й изключват приложение на сочената от него допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочената в седмия въпрос разпоредба на чл. 37, ал.1 ЗДвП урежда правилото, че при завиване наляво за навлизане в друг път водачът следва да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства. Същата е ясна и не поражда необходимост от тълкуване. Доводите на касатора се свеждат до конкретиката на разглеждания случай, като не се обосновава отговорът на питането да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия (т. 4 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При това положение и по седмия въпрос не е налице допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касационна проверка.

Поставените от обжалващия осми и девети въпрос са процесуалноправни и покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. Поради така формираната практика, включително задължителна такава по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тези въпроси не могат да отговорят на допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация.

В обжалваното решение, съобразно константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, втората инстанция е изложила подробно съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. Подробно е даден отговор на оплакванията в подадената от ответника въззивна жалба относно възникване на правото на ищеца за обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на процесното ПТП, както и за размера на обезвредата. В разрез с доводите на касатора, в атакувания съдебен акт въззивният състав е обсъдил ангажираните по делото доказателства, за да формира правните си изводи по така предявената претенция. При тези данни не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на атакуваното въззивно решение от практиката на ВКС, което изключва допускане на касационна проверка и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде отказан на касатора достъп до касационен контрол на решението на Софийски градски съд в обжалваната част.

По разноските:

Поради недопускане на касационна проверка следва да бъде разгледано искането за присъждане на адвокатско възнаграждение от 300 лева за оказана на ответника по касация безплатна правна помощ по чл.38, ал. 1, т. 3 ЗА. Като съобразява направеното искане, фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката процесуални действия – депозиране на отговор на касационна жалба, както и че неприлагане на предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, поради несъответствието им с правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че възнаграждението на адвоката следва да бъде определено и присъдено в горепосочения размер.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,