Определение № 141 от 22.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1216/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищците Г. К. Д. и Г. Т. Д., действащ чрез своята майка и законна представителка Г. Д. и по насрещна касационна жалба, подадена от ответника ЗАД“ОЗК-Застраховане“ АД срещу решение № 217 от 17.12.2020г. по в.т.д. № 221/2020г. на Апелативен съд Велико Т.. Постъпила е и касационна жалба от ЗАД“ОЗК-Застраховане“ АД срещу постановеното по същото дело допълнително решение № 35 от 15.02.2021г., с което е оставена без уважение молбата на дружеството за допълване на решението от 18.12.2020г. с посочване на банкова сметка, по която застрахователното дружество да преведе присъдените суми за обезщетение на малолетния ищец Г. Д.. Ищците обжалват въззивното решение в частта за отмяна на решението по т.д.№ 128/2019г. на ОС Ловеч и отхвърляне на исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Т. С. Д. - съпруг на ищцата и баща на малолетния ищец за разликата над сумите от по 110 000лв. до присъдените от първоинстанционния съд по 190 000лв., както и в частта за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за причинени на ищцата телесни увреждания за разликата над 5 000лв. до присъдените 13 000лв. Позовават се на основанията за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Считат, че решението освен неправилно е и явно несправедливо. Поддържат, че въззивната инстанция не е изложила мотиви защо приема, че понесените неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени в по-нисък размер от определения от първоинстанционния съд и не е обосновала този извод с оглед конкретните обстоятелства по делото. Искането е за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за уважаване на претенциите до размера, приет от първостепенния съд. В изложението към касационната жалба на ищците се поддържа, че решението е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС, в нарушение на материалния закон-чл.52 ЗЗД и е в противоречие с множество цитирани актове по чл.290 ГПК и ППВС № 4/1968г. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което да отхвърли частично предявените искове за присъждане на обезщетение, без да изтъкне обстоятелства, които обосновават определения по-нисък размер?“. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,предл. последно ГПК се иска допускане на обжалването и по въпроса: „Следва ли при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд да обсъди и вземе за ориентир при преценка на размера на дължимото обезщетение нивата на застрахователните лимити и размера на присъжданите обезщетения в сходни случаи“. Въведено е и директното основание за достъп до касация - очевидна неправилност, чието приложно поле е обосновано с доводи, че от изложените мотиви не става ясно в какво се изразява частичното несъответствие между изводите на въззивния и първоинстанционния съд; не е ясно въз основа на какви доказателства апелативният съд приема, че обемът и степента на понесените неимуществени вреди на най-близкия на загиналия - неговата съпруга и невръстно дете, са в по-малка степен от определените от първоинстанционния съд; че видно от мотивите не са отчетени конкретните икономически условия към датата на пътното произшествие и не е извършено стойностно изразяване на тези фактори с лимитите на застрахователно покритие по ЗЗГОА; че съдът се е задоволил да изложи като мотив единствено преценката си, че присъденото от първата инстанция обезщетение е завишено без да изтъкне обстоятелства, които обосновават по-нисък размер. Като аргумент за очевидна неправилност е въведен и довод, че апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е изпълнил задължението си да се произнесе по спорния предмет като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Постъпил е писмен отговор, с който ответникът оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата. В насрещната касационна жалба застрахователното дружество се позовава на основанията за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Счита, че доброволно платените суми от по 60 000лв. за обезщетяването на неимуществените вреди на ищците от смъртта на родственика им, съответно 7 000лв. за причинените на ищцата и 15 000лв. за причинените на малолетния ищец телесни увреждания, компенсират изцяло вредите. Поддържа, че механизмът на пътното произшествие не е установен, че е налице съпричиняване от починалия поради неправилно поставен обезопасителен колан, че определените обезщетения са завишени и несъобразени с критериите по чл.52 ЗЗД. В изложението са поставени въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД както и въпрос преклудира ли се възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната доказателства, когато те са въведени по-късно, с оглед направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и представени по-късно доказателства. Въпросът е поставен с оглед обстоятелството, че ответникът не е депозирал писмен отговор в срока по чл.367 ГПК, а в първото по делото заседание е направил възражение за съпричиняване, за установяването на което е направил доказателствени искания, които не са уважени. Писмен отговор на насрещната касационна жалба не е постъпил. В касационната жалба /неправилно наименувана „частна жалба“/ срещу допълнителното решение застрахователното дружество се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Искането е допълнителното решение да бъде отменено и да бъде постановено допълването му съобразно изискването на 236,ал.1,т.7 ГПК. В изложението поставя въпроси по приложението на чл.236, ал.1,т.7 ГПК в хипотеза на присъдено на малолетно дете застрахователно обезщетение при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,предл. последно и чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност. В писмен отговор ищците оспорват искането за допускане на обжалването на допълнителното въззивно решение и основателността на касационната жалба срещу него. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Първоинстанционният съд е приел, че исковете с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на - Т. С. Д. - съпруг на ищцата и баща на малолетния ищец, причинена в резултат на пътно произшествие, настъпило на 02.06.2018г. по вина на застрахования при ответното застрахователно дружество водач, установена с влязла в сила присъда, са основателни в предявения размер от по 250 000лв. Предвид доброволно изплатените от застрахователя суми от по 60 000лв., исковете са уважени в размер на по 190 000лв. За причинените на ищцата телесни увреждания, при претендирани 20 000лв. е присъдена сума 13 000лв., предвид доброволно плащане на 7 000лв., а на малолетното дете - при претендирани 70 000лв. са присъдени 55 000лв. след отчитане на платено обезщетение в размер на 15 000лв. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба от застрахователното дружество в частта за уважаване на исковете. Ответникът е твърдял, че изплатеното доброволно обезщетение репарира вредите на ищците, поддържал е довод за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия и ищците, възразил е, че механизмът на пътното произшествие е неизяснен. Съставът на апелативния съд е обсъдил значението за спора на влязлата в сила присъда срещу водача, причинил пътното произшествие, както и обстоятелството, че ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.367 ГПК, а възражението за съпричиняване е заявено след изтичане на срока. Обосновано е, че първоинстанциноният съд не е допуснал процесуално нарушение с отказа си да допусне доказателства за установяване на възражението по чл.51,ал.2 ЗЗД, съответно, че въззивната инстанция не дължи произнасяне по това възражение. След подробен анализ на събраните по делото доказателства - свидетелски показания, заключение на комплексна съдебно психологична и психиатрична експертиза, въззивната инстанция е приела за установено, че семейството е било сплотено и задружно, живяло е в обич и привързаност, бащата осигурявал средствата за издръжка, а майката се е грижела за детето. Обсъдено е, че Т. Д. е бил на 44 години, здрав и енергичен, на чиято материална и морална подкрепа са разчитали съпругата му и синът му. На подробен анализ са подложени установените от комплексната експертиза тревожно депресивно състояние при ищцата, чувството на безнадеждност, страх и усещане за невъзможност за справяне със ситуацията и острата стресова реакция и посттравматично стресово разстройство при петгодишното дете вследствие на трагичната и внезапна загуба. Обсъдено е, че ищцата е преживяла изключително тежко смъртта на съпруга си, обсъдени са и обстоятелствата, че детето остро усеща липсата на бащиното присъствие. Акцентирано е на установената изключително силна привързаност на детето към бащата, на която съответства силната емоционална травма и тревожност. Въззивната инстанция е посочила като релевантни критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при смърт: обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възрастта на пострадалото лице, действителните отношения между починалия и търсещия обезщетение, конкретните икономически условия и като ориентир - съответните нива на застрахователно покритие. Обосновала е, че проявлението на тези общи критерии в конкретния случай изисква да бъдат зачетени изключително тежките преживявания на ищците, лишаването им от материална и морална подкрепа, негативната промяна в начина им на живот. От друга страна, въз основа на констатациите от комплексната експертиза е отчетено, че ищцата преодолява депресивната реакция, че детето до голяма степен също превъзмогва емоционалната травма благодарение на грижите на майката и адекватната помощ от психолог. При преценката на тези обстоятелства въззивната инстанция е приела, че всеки от ищците следва да бъде обезщетен със сумата от по 170 000лв., от които застрахователят е заплатил по 60 000лв., което обуславя основателност на исковете до размер на по 110 000лв. Потвърдено е решението в частта относно присъдените неимуществени вреди за причинените на детето телесни увреждания, а претърпените от майката са оценени на 12 000лв. и след приспадане на заплатените от застрахователя 7 000лв., искът е счетен за основателен до размер на 5 000лв. По искането на ищците за допускане на касационното обжалване: Поставените в изложението въпроси /„Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което да отхвърли частично предявените искове за присъждане на обезщетение, без да изтъкне обстоятелства, които обосновават определения по-нисък размер?“ и „Следва ли при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд да обсъди и вземе за ориентир при преценка на размера на дължимото обезщетение нивата на застрахователните лимити“/ не са коректни спрямо мотивите на въззивната инстанция, поради което няма основание те да бъдат счетени за обуславящи изхода на спора, каквото е същественото изискване към общото основание за допускане на касационното обжалване съгласно т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция е изложила съображения въз основа на какви критерии определя паричния еквивалент за търпените морални болки и страдания на ищците от загубата на най-близкият им човек - съпруг и баща, както и аргументи за неоснователност на претенцията за разликата до предявения размер. Посочила е нивата на застрахователно покритие по ЗЗГО като ориентир и израз на обществено икономическите условия в страната като общ критерий от значение за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Първият пункт от изложението не съдържа въпрос и то такъв с правна характеристика, а единствено касационно оплакване, че въззивното решение е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и е в противоречие с практиката на ВКС. Тези доводи на касаторите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение, тъй като предполагат извършване на проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд, поради което не отговарят на изискването за общо основание за достъп до факултативния касационен контрол. Преценката дали размерът на обезщетението отговаря на критериите на чл. 52 ЗЗД, дали въззивната инстанция е обсъдила всички релевантни обстоятелства за формиране на съответстващи на закона изводи, може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като е обосновано наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл. 288 ГПК. Твърдението, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил съдебната практика „в подобни случаи", също не е аргумент за допускане на касационното обжалване, тъй като според указанията в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, понятието „справедливост" във всеки конкретен случай има различно съдържание и с оглед спецификата на фактите, релевантни за размера на обезщетението, е невъзможно да съществува такова сходство на уврежданията, което да предполага присъждане на еднакви по размер обезщетения. Изложението не съдържа релевантен правен въпрос и по отношение изводите на въззивната инстанция по иска за обезщетяване на вредите за причинените телесни увреждания на ищцата, независимо, че определеното обезщетение за тях е включено в предмета на касационната жалба. Необоснована е и въведената от касаторите-ищци директна предпоставка за осъществяване на касационния контрол - очевидна неправилност. Изложените аргументи са идентични на тези, с които е обоснована неправилността в хипотезите на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, при явна необоснованост поради нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, а и наличието на този особено тежък порок на решението следва да бъде аргументирано от касационния жалбоподател и не подлежи на служебно установяване. При недопускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищците съставът на ВКС не дължи произнасяне по искането за допускане на обжалването по подадената от ответната страна насрещна касационна жалба - чл.287,ал.4 ГПК. Не следва да бъде допуснато и касационно обжалване и по подадената от ответното застрахователно дружество касационна жалба срещу допълнителното решение. Касаторът не поставя релевантен правен въпрос, кореспондиращ с правните аргументи, с които въззивният състав е отказал да допълни своето решение с посочване на банкова сметка, по която да бъде изплащано обезщетението - че по три от обективно и субективно съединените искове е постановен отменително-отхвърлителен диспозитив, а по четвъртия иск - решение за потвърждаване на първоинстанционния акт. С тези съображения въззивният съд е отрекъл необходимостта от допълване на решението, а в самата искова молба е посочена банкова сметка, по която да бъде извършено плащането. Неотносимо е позоваването на противоречие на становището на Великотърновския АС с определението по чл.288 ГПК по гр.д.№ 2325/2018г. на 4 г.о. на ВКС. Безпредметността на постановяване на допълнително решение, съответно на допускане на касационното обжалване на отказа за допълване на въззивния акт произтича и от факта, на който самото застрахователно дружество се позовава - че за събирането на сумите е образувано изпълнително дело. Очевидно е, че дружеството следва да превежда сумите по сметката на съдебния изпълнител - чл.455,ал.1 ГПК, а не по сметката, регламентирана в чл.17 от Наредба № 49 от 16.10.2014г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ и „Злополука на пътниците в средствата за обществен превоз“. Поради това въпросите относно опазване и защита интересите на малолетното дете, комуто се дължи плащане на обезщетението и във връзка с чл. 130,ал.1-3 СК, са хипотетични. Релевантен аргумент за приложното поле на директното основание за касационен контрол дружеството не е въвело. Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.