Определение № 437 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2835/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Б. И. против въззивно решение № 260119 от 27.01.2021 г. по в.гр.д. № 2799 /2020 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 2548 от 21.07.2020 г. по гр. д. № 1910 /2020 г. на Пловдивски районен съд и вместо това е уважен предявеният от Г. К. Й. срещу жалбоподателката иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 10 000 лева, произтичащо от запис на заповед от 26.03.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1245 /2019 г. на Пловдивски районен съд. Ответникът Г. К. Й. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК от надлежна страна по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Процесният запис на заповед, с който С. Б. И. - ответница по иска и настоящ касационен жалбоподател се е задължила безусловно и неотменимо да плати на ищцата Г. К. Й. сумата 10 000 лева без протест срещу представяне на процесния запис, на датата на падежа – 26.12.2018 г., с място на плащане – населено място, е редовен от външна страна, като съдържащ всички изискуеми реквизити по чл.535 от ТЗ. Въззивният съд е приел за установено, че по издадения запис на заповед не са извършвани плащания. Обсъдил е направеното възражение от издателя, че записът на заповед е издаден във връзка с осъществяването на търговска дейност между „Л. 2000“ Е. и „Аззара“ О., като ищцата и ответницата са съдружници и управители, съответно във всяко едно тях. По делото не са наведени твърдения и доказателства за други правоотношения, които биха били непосредствено основание за поемането на менителничното задължение. Въззивният съд е разгледал възражението на ответницата за наличието на връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, като е приел, че съгласно установената съдебна практика такава може да има когато страните по двете правоотношения съвпадат - издателят на записа на заповед да е длъжник на поемателя по него по силата на съществуващото между тях каузално правоотношение. Само в тази хипотеза записът на заповед изпълнява обезпечителна функция, като чрез реализирането на вземането по него се постига погасителен ефект и по отношение на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение. При липса на идентичност между страните по двете сделки, погасяване на задължението по едното правоотношение е правно ирелевантно за вземането по другото правоотношение, като менителничното правоотношение между две лица не може да обезпечава каузалното правоотношение между други две лица. В конкретния случай безспорно се установява, че менителничното правоотношение е между страните по настоящото дело, а каузалното е между юридически лица, представлявани от страните по делото, поради което не може да се направи извод, че менителничното правоотношение между страните по настоящото дело обезпечава вземане по каузално правоотношение между юридически лица. Така и предвид на това, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, въззивният съд е приел извода, че следва да се приеме за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответника по процесния запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично вземане по чл.417, т.9 ГПК в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от датата н подаване на заявлението. Въз основа на тези мотиви първоинстанционното решение е отменено и предявеният установителен иск е уважен. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи в касационната жалба, че въззивният съд поради необсъждане на доказателства неправилно е приел, че записът на заповед не обезпечава евентуално бъдещо вземане по правоотношение между различни лица, касационният жалбоподател извежда множество материалноправни и процесуалноправни въпроси. Обуславящите процесуалноправните въпроси се свеждат до въпроси за задълженията на въззивния съд да обсъжда доказателствата по делото и да кредитира показанията на заинтересован свидетел, а обуславящите материалноправни въпроси – до въпроса дали съдът може да приеме наличието на връзка между запис на заповед и твърдяно каузалното правоотношение, когато страните по двете правоотношения не съвпадат - издателят на записа на заповед да е длъжник на поемателя по него по силата на съществуващото между други две страни каузално правоотношение. Останалите въпроси представляват разновидности на обуславящите правни въпроси и въпроси, които нямат значение за изводите на въззивния съд, отразени по-горе. Обуславящите процесуалноправни въпроси не са разрешени както се твърди. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните, които се съдържат във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба и е установил релевантните за тях факти въз основа на становищата на страните и преценка на събраните по делото доказателства. Доводите на С. И. се изчерпват с твърдения (дословно), че между нея и Г. Й. не съществува каузално правоотношение, което да представлява основание за издаването на записа на заповед – тя (И.) не е получавала пари от Й. нито по банка, нито в брой, нито е имала каквито и да било други отношения с нея; правоотношения е имала представляваната от нея фирма „Аззара“ О. с фирмата на Й. „Л.-2000“ Е.; записът е подписан от И. по искане на Й., за да търгува представляваното от първата с представляваното от втората дружество и да го снабдява със стоките, които произвежда. В жалбата не се съдържат доводи за процесуални нарушения и не са правят доказателствени искания. Както беше посочено, въззивният съд е обсъдил доводите на страните във въззивното производство, възприел е установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, но е изложил самостоятелни мотиви по доводите на страните, които се съдържат във въззивната жалба и отговора. По обуславящия материалноправния въпрос е мотивирал своя правен извод, че издаденият запис на заповед не може да служи като обезпечение на твърдяното каузално правоотношение между други две лица, тъй като страните по двете правоотношения не съвпадат. Това е материалноправният въпрос, който е обусловил крайния извод на въззивния съд, но той не е разрешен в противоречие с установената практика, както твърди жалбоподателката, а в съответствие с нея, както е посочил въззивният съд. Разрешението на въззивния съд е в точно съответствие с приетото в посочените от жалбоподателката решение по т.д. № 274 /2012 г. на 2 т.о. на ВКС и решение по т.д. № 1025 /2015 г. на 2 т.о. на ВКС (което препраща към първото по правния въпрос), с които в отговор на правния въпрос: Може ли менителнично правоотношение между две лица да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица, е приет отрицателен отговор при следните мотиви: друга каузална сделка обикновено е непосредствената причина (основанието) за менителничното задължение – чрез него се цели да се гарантира изпълнението на поетите с каузалната сделка задължение; правно значима обаче не е всяка връзка между двете правоотношения (менителничното и каузалното), а единствено такава, при която страните по двете правоотношения съвпадат; само в посочената хипотеза записът на заповед изпълнява гаранционно-обезпечителна функция, като чрез реализиране на вземането по него се получава погасителен ефект и по отношение на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение; при липса на идентичност между страните по двете сделки погасяването на задължението по едното правоотношение е правно ирелевантно за вземането по другото правоотношение. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед този изход от това производство жалбоподателката няма право на разноски, а искането на ответницата за присъждане на направените разноски е основателно. Тя претендира заплащане на сумата 900 лева, чието уговаряне е доказано с представения договор за правна помощ, а заплащането е доказано с фактура и фискален касов бон. Жалбоподателката прави възражение за прекомерност. То е основателно за разликата над 600 лева, съгласно чл.7, ал.2, т.3 вр. чл.9, ал.2 НМРАВ. Воден от гореизложеното съдът