Определение № 2448 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2849/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 394 от 02.04.2025 г. по в. гр. д. № 2111/2024 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 2194 от 15.04.2024 г. по гр. д. № 1073/2022 г. на Софийски градски съд, с което Столична община е била осъдена да заплати на Л. Р. С. на основание чл.49 ЗЗД сумата от 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 1795,80 лв. обезщетение за имуществени вреди вследствие на падане на ищцата на 11.12.2021 г. върху заледена повърхност на земята пред автобусна спирка № 0303 на [улица]в [населено място], заедно със законната лихва върху сумите от датата на непозволеното увреждане.

Въззивният съд е приел, че ищцата е доказала твърдяното непозволеното увреждане. На 11.12.2021 г., около 15-15,30 часа, ищцата се подхлъзнала и паднала на левия си крак на заледен участък от изхода на метрото към на автобусната спирка на [улица]. При прегледа в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ се установило счупване на лявата бедрена кост в горна трета и ищцата претърпяла операция- мануална репозиция на фрактурата с поставяне на пирон с винт. Останала в болницата една седмица. Според медицинската експертиза ищцата е ходила шест месеца с патерици, а в момента ходи с канадка. В горната трета на лявото бедро има два оперативни белега с дължина 10 и 5 см. Движенията в лявата тазобедрена става са леко ограничени. Походката е накуцваща. Вещото лице е посочило, че обичайният процес на възстановяване при такова счупване е около десет месеца. Към настоящия момент фрактурата е зараснала и състоянието на ищцата е стабилизирано. Ще има болки в областта на фрактурата от ревматоиден характер при промяна на времето и при по-голямо натоварване, които ще продължат цял живот. Ищцата е претърпяла болки и страдания за около 10 месеца, като през първите 30 дни болките са били с по-голям интензитет.

Прието е, че ответната община не е доказала възражението за принос на ищцата за настъпване на инцидента. Приносът следва да е личен, на самия пострадал и в пряка причинна връзка с конкретно негово обективно поведение, каквото в случая не е налице. Ищцата се е движила на разрешено и предназначено за пешеходци място – тротоар, и единствената причина за настъпване на процесната злополука е непочистеният лед. Начинът, по който ищцата се е придвижила до болницата, също не сочи на принос, още повече, че с прието заключение на СМЕ, неоспорено от ответника, се установява, че придвижването с такси не се е отразило на състоянието и периода на възстановяване.

Прието е, че не следва да бъде разглеждано възражението на Столична община, свързано със заболяването на ищцата остеопороза. Възражението е направено за първи пот във въззивната жалба и е преклудирано. Заболяването е установено с ЕР на ТЕЛК № 1702 от зас. № 113 от 27.06.2022 г. на Университетска първа МБАЛ „Св. Й. Кръстител“ ЕАД. Доказателството е представено от ищцата с молба вх. № 80972/07.09.2023 г., след подаване на отговора на исковата молба. Доказателството обаче е прието от съда с определението му по чл.140 ГПК, редовно връчено на ответника на 02.10.2023 г., било е налично по делото към момента на провеждане на първото съдебно заседание и ответникът е трябвало да направи възражението си най-късно в първото съдебно заседание, което той не е спорил.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел множество обстоятелства: че ищцата е била на 51 г. при настъпване на инцидента; е претърпяла е тежко счупване на лява бедрена кост в горния й край, за лечението на което е пролежала шест дни в болница; претърпяла е оперативна интервенция и през първите 30 дни е търпяла интензивни болки. Възстановителният период е бил десет месеца, като през първите два месеца ищцата се е придвижвала с проходилка, нуждаела се от чужда помощ и е била зависима от нея за обслужване на елементарни битови нужди. Следващите два месеца се е придвижвала с патерици. Към момента ищцата не е напълно възстановена, при по-продължително придвижване използва помощно средство - канадка/патерица, има болки в крака при по-студено време, има накуцваща походка, ще има болки в областта на фрактурата от ревматоиден характер при промяна на времето и при по-голямо натоварване, които ще продължат цял живот. В горната трета на лявото бедро има два оперативни белега с дължина 10 и 5 см. Движенията в лявата тазобедрена става са леко ограничени. Установено е и психическо страдание при ищцата, страх от излизане навън, да не се получи същото. В резултат на пертрохантерното счупване на ищцата е определена трайно намалена трудоспособност от 95% без чужда помощ.

Прието е, че искът за имуществени вреди също е доказан по основание и размер.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община.

Жалбоподателят счита, че съдът е извършил неправилна и едностранчива оценка на доказателствата по делото и доводите на страните, без да ги разгледа в тяхната логическа цялост. Не съобразил тежестта на увреждането, обема и естеството на претърпените болки и страдания, което довело до определяне на обезщетение в несправедливо висок размер. Не били съобразени видът на увреждането, естеството на лечението, продължителността на възстановяването, наличието на трайни последици, възрастта и общото здравословно състояние на пострадалата. В случая при операцията не се наложило ендопротезиране /смяна на ставата/; травмата не можело да се определи като животозастрашаваща и не е довела до усложнения, надхвърлящи обичайните за този тип увреждания. Проведеното оперативно лечение било стандартно за случая и не наложило по-агресивни медицински интервенции. При изписването й от лечебното заведение било отразено, че е в добро общо състояние, контактна, адекватна. Липсвали данни за усложнения по време на лечението или в процеса на възстановяването. Възрастта на ищцата – 51 г., също благоприятствала по-бързото възстановяване.

На следващо място се поддържа, че съдът не отчел хроничното заболяване на ищцата – остеопороза. При това заболяване се нарушавала костната плътност и здравина, което водело до повишен риск от фрактури. Това заболяване било съществен фактор, който можел значително да повлияе както на лечението, така и на възстановяването при фрактури като процесната.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не съобразил практиката на ВКС за подобни случаи – сочи конкретни решения на СГС и САС.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се направи комплексна оценка на всички установени по делото релевантни факти и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл.52 ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост;

2. При постановяване на решение, с което се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост, необходимо ли е въззивният съд да направи съпоставяне с други съдебни решения по аналогични случаи с оглед постигане на еднаквост в прилагането на правото и осигуряване на предвидимост;

3. При определено обезщетение по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД следва ли въззивният съд да обсъди конкретните медицински обстоятелства и да извърши съпоставка с релевантната практика.

Ответницата в производството Л. Р. С. оспорва жалбата. Счита, че не са налице условията на закона за допускането й до разглеждане по същество. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът е съобразил практиката на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД. Макар въззивното решение да е по-лаконично в сравнение с първоинстанционното, то повтаря всички основни съображения, разисквани подробно от първоинстанционния съд. Затова двете решения следва да се разглеждат в тяхната връзка. При такъв подход следва да се приеме, че в съответствие с практиката на ВКС съдът е направил комплексна оценка на всички факти, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди – както видът и характерът на увреждането, наложилата се операция, болничният престой, така и срокът на възстановяване, интензивността на търпените болки и страдания, необходимостта от чужда помощ при обслужване в първите месеци, претърпяната психологическа травма, определеният процент инвалидност. Отчетена е и възрастта на ищцата към момента на увреждането – 51 г. Отрицателните факти, за които се говори в касационната жалба – че не се е наложило ендопротезиране /смяна на ставата/; че травмата не била животозастрашаваща и не е довела до усложнения, надхвърлящи обичайните за този тип увреждания; че не се е наложило извършването на по-агресивни медицински интервенции и че са липсвали усложнения, принципно не се обсъждат, тъй като те биха имали значение само ако бяха положителни, доколкото биха обусловили по-висок размер на обезщетението. На следващо място – именно падането върху непочистена заледена повърхност на тротоар е първопричина за счупването на бедрената кост. Не е направено своевременно възражение за значението на остеопорозата при ищцата като фактор на счупването на костта и затова този въпрос е останал извън обсега на доказването в процеса. И на последно място - макар въззивният съд да не е направил съпоставка с размера на присъдените обезщетения за подобни увреждания по други дела, това е направил първоинстанционният съд, който е изследвал подробно случаите по три други дела, приключили с влезли в сила решения, като е направил изрично уговорката, че тези актове са само сравнителен ориентир, а не коректив на фактите по настоящото дело.

По изложените съображения не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, посочена в изложението към касационната жалба. Решение № 142 от 30.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 2970/2018 г., I т. о., дава отговор на въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях, а решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о. - за задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази практика на ВКС, затова не може да се допусне касационно обжалване по въпрос № 1 в изложението към жалбата. Липсва противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по втория въпрос. Посоченото от жалбоподателя Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. ОСГК гласи в своята т.11.2, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Това разрешение е дадено във връзка с отговорността по ЗОДОВ и няма пряко отношение към определянето на справедлив размер на обезщетенията в общата хипотеза на чл.49 ЗЗД. Критериите, които определят справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, са посочени в ППВС № 4/1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС по чл.52 ЗЗД. С тази практика въззивният съд се е съобразил. Решение № 95 от 02.06.2015 г. г. по гр. д. № 6036/2014 г. на ІV-то г. о. и решение № 83 от 04.04.2011 г. по гр. д. № 1611/2009 г. на ІV-то г. о. не са представени от жалбоподателя и не се откриват в публикуваните съдебни актове, затова не могат да бъдат коментирани.

При този изход на делото на пълномощника на ответницата адвокат А. Г. следва да се определи възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 1000 евро с ДДС, при отчитане на подадения подробен отговор на касационната жалба, фактическата и правна сложност на делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,