Определение № 505 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2333/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт М. Я., срещу решение № 200/24.03.2023 г. по в.т.дело № 831/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 807 от 04.07.2022 г. по т.дело № 1765/2021 г. на Софийския градски съд и е осъден "ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД да заплати на „Ди Би Лизинг“ ЕООД, [населено място], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 270 лв. разноски, направени пред въззивната инстанция. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и предявеният иск се отхвърли. В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси: 1. При определяне на иска за имуществени вреди по застраховка „Каско+“ на МПС за основателен, САС се е произнесъл в противоречие с Общите условия по застраховката. Разяснено е, че въпросът касае прилагането на клаузите от Общите условия, доколкото същите дават право на застрахователя да откаже плащане при неспазване от застрахования на разпоредби от същите. Посочено е, че въпросът е относно правото на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Твърди се наличие и на хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – въпросът е произнесен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 224 от 20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, І т.о. Не е формулиран обаче въпрос, с оглед на който се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 3. Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в Общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета (т. 9.1.9. от Раздел І от Общите условия). 4. Следва ли съдът да се съобрази с волята на страните по застрахователния договор и да отхвърли претенция за обезщетение, когато по делото бъде установено, че вредите са в резултат на събитие, представляващо изключен от застрахователно покритие риск? 5. Достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилото вредоносно събитие е изключен от застрахователно покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат и други обстоятелства? 6. Кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза? 7. Какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на „неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователно покритие риск“ от хипотезата на „отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице“? Въпросите от трети до седми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Изложени са съображения за наличие на основанието и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – „ДИ БИ ЛИЗИНГ, ЕООД чрез пълномощника си адв. Я. Д. в писмен отговор а изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Иска се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение от 24. 03.2023 г. по в.т.дело № 831/2022 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 807 от 04.07.2022 г. по т.дело № 1765/2021 г. на Софийския градски съд, с което е осъден „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД да заплати на „Ди Би Лизинг” ЕООД [населено място] на основание чл.405 КЗ сумата 58 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по Застраховка „Каско +” за претърпени имуществени вреди вследствие на настъпила в периода от 23.30 часа на 30.09.2018 г. до 10.10. часа на 01.10.2018 г. кражба на собствения му лек автомобил марка „Т.”, модел „Р.” с рег. [рег.номер на МПС], произведен през 2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Със същото решение на СГС е осъден „ДЗИ – Общо застраховане” ЕАД да заплати на „Ди Би Лизинг” ЕООД сумата 14 983.33 лв., представляваща мораторна лихва върху присъдената главница за периода от 06.02.2019 г. до датата на подаване на исковата молба. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.405 КЗ и чл.86 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено следното: С договор, сключен между "Ди Би Лизинг" ЕООД - [населено място] и "ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД - [населено място], с комбинирана застрахователна полица № 440118213049658 от 27.04.2018 г. бил застрахован по застраховка "Каско+" лек автомобил марка "Т.", модел "Р.", с рег. [рег.номер на МПС], с рама № и двигател №, със срок на валидност 12 месеца от сключването и застрахователна стойност 58 000 лева. С договор за финансов лизинг № 001212 от 12.04.2018 г. лизингодателят "Ди Би Лизинг" ЕООД - [населено място] предоставил автомобила на лизингополучателя О. Д. Д. от [населено място]. В удостоверение № 228 ДЛК-20718/18 от 5.10.2018 г. на СДВР - 04 РУ е удостоверено, че на 01.10.2018 г. О. Д. Д. от [населено място] е заявил информация за противозаконно отнет автомобил марка "Тойота", модел "РАВ 4", с рег. [рег.номер на МПС], с рама № JTMZFREV3HJ130388 и двигател № F363736, собственост на "Ди Би Лизинг" ЕООД - [населено място]. Автомобилът е бил паркиран на адрес: [населено място], [улица]. По случая е образувано досъдебно производство № 228 ДПК-2071/2018 г. по описа на 04 РУ - СДВР. До момента извършител на деянието не е установен и автомобилът не е издирен. С постановление от 05.12.2018 г. по пр. пр. № 37934/2018 г. на прокурор при Софийската районна прокуратура е спряно досъдебно производство № 3М 2071/2018 г. по описа на 04 РУ-СДВР, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. В писмо с изх. № 0-92-1935/6.02.2019 г. „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД уведомило „Ди Би Лизинг“ ЕООД, че по образуваната щета [банкова сметка] е постановен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение на основание т. 8.3.2, във връзка с т. 8.3.1 от Общите условия- неточно обявено или премълчано обстоятелство, при което застрахователят не би сключил договор, ако е знаел за това обстоятелство. Според справката от централната база на АИС - КАТ, предоставена с писмо от 10.02.2022 г. на СДВР - Пътна полиция, първоначалната регистрация на автомобила е от 18.04.2017 г. със собственик „М. Систем Тех“ ЕООД, регистрацията е прекратена по заявление № 214134103761 от 07.06.2021 г. Посочено е във въззивното решение, че в съдебното заседание на 18.05.2022 г. е прието заключение на автотехническа експертиза, изготвено от вещото лице Ж. Е., според което средната пазарна стойност на лекия автомобил към датата на застрахователното събитие - 01.10.2018 г., определена по метода на пазарните аналози, е 61 000 лева. След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните въззивният съд е приел, че решението е правилно, като е споделил крайните изводи и мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. В допълнение и в отговор на конкретните оплаквания в жалбата е посочено и следното: Правното основание на иска е чл. 405 КЗ. Прието е, че исковата претенция е основана на твърдението, че при валидно възникнало между страните правоотношение, по силата на което ответникът поел задължението да обезщети ищеца за вредите, настъпили вследствие на застрахователно събитие, което представлява покрит риск по смисъла на т. 2.2.1 от общите условия за застраховка на МПС ("Каско") - "кражба на цяло МПС", застрахователят неоснователно отказал да плати дължимата сума. Формалният отказ на застрахователя да плати обезщетение е основан на клаузата на т. 8.3.1 от Общите условия, която точно възпроизвежда текста на чл. 363, ал. 4 КЗ - обявяване от застраховащия на неточно обстоятелство или премълчано обстоятелство, за което застрахователят е задал писмено въпрос и при наличието на което той не би сключил договор, ако е знаел за това обстоятелство. Посочено е, че в отговора на исковата молба е релевирано поддържаното и във въззивната жалба възражение за недействителност на застрахователния договор поради невъзможен предмет. Въззивният съд е счел, че горното възражение е неоснователно, като съображенията са следните: Приел е, че в доктрината и съдебната практика предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката - вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Затова ако към момента на постигне на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет - чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Посочил е, че съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. по т. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК фактическата (начална) невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието, докато правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Прието е, че в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е да установи твърдението, че към деня на сключването на договора автомобилът е бил увреден до степен да не е годен за експлоатация и движение поради наличието на тотална щета, вследствие от наводняване. Посочено е, че доказателства в подкрепа на това твърдение не са били представени нито в срока по чл. 131 от ГПК, нито в първото заседание по делото, а то се опровергава напълно от отразената в подписания от представител и на застрахователя протокол за оглед № 99040545 от 03.05.2018 г. на лек автомобил марка "Т.", модел "Р.", с рег. [рег.номер на МПС], с рама № - неразделна част от застрахователната полица, констатация: "няма констатирани липси и увреждания. Приел е, че същият протокол категорично опровергава и другото твърдение на ответника - че представения за оглед автомобил не бил идентичен с автомобила, описан в застрахователната полица, а други доказателства в тази насока страната, която извлича за себе си полза от установяването на този факт, не е ангажирала. Въззивният съд е приел за несъстоятелно и възражението за недействителност на договора поради липса на застрахователен интерес. Разяснено е, че в хипотезата на чл. 349, ал. 1 КЗ в теорията и в съдебната практика застрахователният интерес се възприема като наличие на правоотношение между застрахования и друго лице по повод на МПС, във връзка с чието използване застрахованият може да претърпи вреди. Съдът е приел, че застрахователен интерес има този, който използва МПС на законно основание - право на собственост, право на ползване по силата на договор за наем (лизинг) или друг вид договор. В настоящия случай застрахователния договор е сключен от ищеца в качеството му на собственик на застрахованата вещ, поради което и неговият застрахователен интерес не може да бъде поставен под съмнение, тъй като произтича от полагането на дължимата грижа за репариране на евентуални вреди, които могат да настъпят за него от увреждането на целостта на движимата вещ или от лишаването му от възможността да ползва вещта или плодовете от нея вследствие на противозаконно отнемане на владението върху нея. Прието е, че при така установената фактическа обстановка отказът на застрахователя да плати обезщетение, основан на разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 363, ал. 4, пр. 1 КЗ е незаконосъобразен. Съдът е приел, че липсата на ясно формулирани твърдения за конкретни невярно или неточно обявени обстоятелства, респ. премълчано обстоятелство при сключването на договора, напълно осуетява възможността да бъде извършена преценка дали застраховащият е нарушил задължението си по чл. 362, ал. 1 КЗ. От друга страна е посочено, че в доклада по чл. 146 ГПК съдът изрично задължил ответника да представи цялата преписка по щетата, в която би следвало да се съдържа и декларацията, подписана от застраховащия при сключването на договора, в която евентуално са били посочени неверни обстоятелства. Въззивният съд е посочил, че тежестта на доказване на фактите, на които е основано обсъжданото възражение, е на ответника, а с проявеното процесуално бездействие самият той е възпрепятствал събирането на относимите доказателства, затова и на основание чл. 161 ГПК съдът е приел, че застрахователят не може да откаже плащане с позоваване на чл. 363, ал. 4, пр. 1 КЗ. Въззивният съд е приел за несъстоятелно и оплакването за неправилно определен размер на обезщетението доколкото за установяването на действителната стойност на автомобила към деня на застрахователното събитие са необходими специални знания из областта на техниката, съдът е основал своя извод изцяло на заключението на назначената по реда на чл. 195 от ГПК техническа експертиза, което не е било оспорено от ответника в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК. В заключение апелативният съд е изтъкнал и несъстоятелността на релевираното от жалбоподателя оплакване за нарушение на процесуалния закон, изразило се в недопускане на своевременно заявените от него доказателствени искания. Приел е, че то е очевидно невярно, тъй като заявените в жалбата доказателствени искания, са били направени с отговора на исковата молба и са били допуснати от съда с определение № 156 от 18.01.2022 г. В първото заседание по делото, проведено на 18.05.2022 г. са били приети документите, представени от СДВР - Отдел "Пътна полиция" относно регистрацията на процесния автомобил. Въззивникът не се е позовал на наличието на предпоставките в чл. 266, ал. 2 ГПК, а такива не са и налице. Въззивният съд е подчертал, че ответникът не е взел участие по делото чрез свой процесуален представител, поради което сам се е лишил от възможността да оспори доказателства, да сочи нови доказателства, както и да оспори заключението на техническата експертиза. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия поставен в изложението въпрос. Така формулиран въпросът не е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд. С въззивното решение съдът не е формирал извод за неизпълнение на застрахователния договор от ищеца, което е значително с оглед интереса на застрахователя. С оглед на това съдът приема, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос. Жалбоподателят е посочил, че въззивното решение противоречи на решение № 224/20.072015 г. по т.дело № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, като не е формулиран ясно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по основателността на предявения иск с правно основание чл.405 КЗ. Само за яснота съдът посочва, че разрешения правен въпрос с цитираното решение на състав на ВКС по чл.290 ГПК е: застрахователят по имуществена застраховка дължи ли на застрахования застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие, за което в Общите условия към застрахователния договор е предвидено рискът да се покрива след заплащане на допълнителна премия и издаден добавък. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено общото основание по чл.280,ал.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Относно въпросите № 3, 4, 5 и 6 съдът приема, че същите са хипотетични – формулирани са при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Следователно всеки от тези въпроси не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Седмият въпрос не е разрешаван от въззивния съд и поради това също не представлява правен въпрос. Посоченото е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по въпросите №№ 3,4,5,6 и 7, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Само за яснота съдът отбелязва и, че това основание не е мотивирано от жалбоподателя – не е посочено какво е значението на всеки от въпросите – 3,4,5,6 и 7 за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По всеки от въпросите не е цитирана противоречива съдебна практика, нито е обоснована необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. Не се сочи непълнота на закона и необходимост от тълкуването му. В обобщение съдът приема, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД [населено място]. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата - „Ди Би Лизинг“ ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез адв. Я. Д., следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 850 лв., съобразно представен по делото договор за правна помощ, съгласно който е уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 5 850 лв. – за изготвяне на отговор на касационна жалба, подадена от „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД срещу решение № 200/24.03.2023 г. по в.т.дело № 831/2022 г. на Апелативен съд – София. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение