Определение № 204 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4133/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. И. от [населено място] срещу определение № 1947 от 31.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1221/2025 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1007 от 03.10.2024 г. по гр. д. № 30/2024 г. на Несебърския районен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 341, ал. 2 ГПК. В жалбата са изложени доводи за нищожност и неправилност на въззивното определение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано въз основа на подадена искова молба от М. И. против И. И. за делба на УПИ * – *, кв. 38 по плана на [населено място], с площ от 525 кв. м, ведно с изградената в него жилищна сграда, състояща се от приземен, два жилищни и мансарден етаж. В проведеното по делото първо открито съдебно заседание ответникът е направил искане по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване в делбата на още пет недвижими имота /ниви/, находящи се в землището на [населено място], както и за конституирането на нови дванадесет съделители, като с молба вх. № 9173/01.10.2024 г. е посочил квотите на всички, включително и на първоначалните съделители в съсобствеността. Несебърският районен съд е приел искането за неоснователно, като е посочил, че спрямо тези пет имота в съсобствеността участват не само съделителите, но и още дванадесет лица. Относно спорния по делото въпрос за прилагането на разпоредбата на чл. 341, ал. 2 ГПК за включване в делбената маса и на други имоти, въззивният съд е посочил, че в случая, освен страните в производството, в имуществената общност участват и други лица, с оглед на което добавянето на претендираните пет ниви би създало проблем за съда при произнасяне по претенцията за делба, тъй като следва да се делят различни наследствени маси. Изложил е мотиви, че целта на разпоредбата на чл. 341, ал. 2 ГПК е да се осигури възможност всеки наследник да получи дял в натура. Когато в делбената маса се включват нови имоти, притежавани от наследодателя в съсобственост с други лица, каквато е хипотезата на чл. 345 ГПК, тази цел не може да бъде постигната. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Подлежи ли на обжалване с частна касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 или/и ал. 2 ГПК въззивното определение, с което се потвърждава определение, с което се оставя без уважение искането на съделителя по чл. 341, ал. 2 ГПК; 2. Какъв е порокът на въззивно определение, постановено от съдебен състав, ако по отношение на мнозинството съдии е било налице основание за отвод поради участие в предходно въззивно частно гражданско дело и те не са обсъдили доводи на частния жалбоподател, свързани с предходното въззивно частно гражданско дело; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, съдържащи се във въззивната частна жалба; 4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи същински мотиви, изразяващи самостоятелните му изводи по повдигнатия с частната жалба правен спор; 5. При фактически твърдения в исковата молба, че наследодателят приживе е дарил вещта на своите наследници при същите квоти, при които те биха я наследили, след което единият от наследниците е дарил обратно своята квота от вещта на наследодателя, наследодателят е починал, дарената обратно квота е била наследена между двамата наследници и по този начин единият от наследниците твърди в крайна сметка да е придобил по-голяма квота от общата вещ от другия, съсобствеността следва ли да се квалифицира като смесена/комбинирана по смисъла на т. 8 от Тълкувателно решение № 1 от 2004 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, или тя трябва да се квалифицира като наследствена; 6. Трябва ли съдът да включи в делбата при съответно искане по чл. 341, ал. 2 ГПК и имоти, които наследодателят е притежавал в съсобственост с трети лица, макар и това да усложни производството по делба; 7. Какво е съотношението между чл. 341, ал. 2 ГПК от една страна, и чл. 345 ГПК, от друга. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК – вероятна нищожност на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното определение не е нищожно. Съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидност – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, а настоящият съдебен акт не е такъв. Въззивният акт не е постановен от незаконен състав – постановен е от съдии, действащи в рамките на своите правомощия. Във връзка с изложените от жалбоподателя доводи, че двама от членовете на състава, постановил обжалвания съдебен акт, са участвали в разглеждането и произнасянето по предходна частна жалба на касатора във връзка с местната подсъдност на делото, следва да се посочи, че според константната практика на ВКС дори когато е налице нарушаване на забраната в разглеждането на делото и постановяване на съдебния акт да участва съдия, за когото са налице основания за отвод по чл. 22 ГПК, това не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на същия. Такова определение би било неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, само ако поради предубедеността на съдебния състав е постановен и крайният незаконен резултат. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че с определение № 102 от 02.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1306/2017 г. на ВКС, II г. о., е констатирано противоречие в практиката на ВКС относно обжалваемостта на определението по чл. 341, ал. 2 ГПК, с което се отказва включване на имоти в делбената маса, но е изтъкнато, че същото е преодоляно с по-новата практика на ВКС. Прието е, че определението, с което се отказва включване на недвижим имот в делбената маса по искане на ответника следва да се приравни на прекратително и същото подлежи на инстанционен контрол. Доколкото въззивният съд е съобразил посочената практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав, поставеният въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Вторият поставен въпрос относно порока на съдебен акт, постановен от състав, по отношение на който са били налице основанията на отвод, също не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното определение. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе само до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконосъобразен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора. Участието на двама от членовете на въззивния състав при обжалване на предходен акт на първоинстанционния съд относно местната компетентност на спора съгласно установената практика на ВКС не обосновава нарушение на изискването за разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Следващите два поставени от касатора свързани въпроса не са решени в противоречие с посочената от него практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, тъй като тези изисквания са спазени от окръжния съд. Въпросът се основава на направени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора, свързани с въпроса за естеството на съсобствеността – дали тя е т. нар. комбинирана/смесена или наследствена съсобственост. В случая изрично в мотивите на въззивното определение е посочено, че включването на претендираните пет ниви като предмет на делото за делба би създало затруднения, тъй като следва да се делят различни наследствени маси. Не е налице противоречие и с т. 3 на ППВС № 4/1964 г., в която се приема, че делбата с третото лице може да се извърши в същото производство, тъй като тези указания са относими към втората фаза на делбата, когато тя е допусната при условията на чл. 345 ГПК (чл. 283 ГПК /отм./), а не към настоящата хипотеза. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Въпросът за характера на съсобствеността има отношение към втората фаза на делбата, при заявена възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, респ. не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не предпоставя изхода на настоящия спор. Шестият поставен въпрос е по съществото на спора и по своята същност представлява оплакване за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на частната касационна жалба, нито е налице противоречие със сочената от касатора задължителна практика на ВС - ППВС № 4/1964 г., която не се отнася за настоящата хипотеза. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в цитираното по-горе определение № 102 от 02.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1306/2017 г. на ВКС, II г. о., в настоящата хипотеза съдът не е длъжен да включи нови имоти, които са съсобствени с трети лица, когато целта на разпоредбата на чл. 341, ал. 2 ГПК за увеличаване броя на делбените имоти и осигуряване на по-голяма възможност за получаване на дял в натура не би била постигната, а включването на тези имоти само би усложнило делбата. Последният поставен въпрос също не обуславя допускане до касационно обжалване на въззивното определение, тъй като в случая от съществено значение е обстоятелството, че освен конституираните по делото страни, съсобственици на петте имота, за които касаторът е поискал да бъдат включени в делбата, са още дванадесет наследници, които нямат права върху имота по исковата молба. При това положение съотношението между разпоредбите на чл. 341, ал. 2 и чл. 345 ГПК е без значение. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси съгласно практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. жалбоподателят не е и аргументирал наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,