Определение № 60593 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3820/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на С. В. С. срещу въззивно решение № 538 /02.03.2020 г. по гр.д. № 4379 /2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение на Софийски градски съд по иск на жалбоподателя срещу Прокуратурата на Р. България по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ в частта,, с която искът е уважен за разликата над 5000 лева до 10 000 лева и вместо тава искът е отхвърлен за тази разлика и с което решението на СГС е потвърдено в останалата част, с което искът е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до 100 000 лева. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р. България не е подала писмен отговор на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по иск с цена над установения в чл.280,ал.3 ГПК минимум за касационно обжалване. В изложението за допускане на касационно обжалване във връзка с довод за неправилност на въззивното решение по приложението на чл.52 ЗЗД и ППВС 4 /1968 г. – че въззивният съд не е определил правилно размера на обезщетението поради това, че не е съобразил и анализирал задълбочено всички релевантни за конкретния случай обстоятелства касационният жалбоподател извежда следните правни въпроси: Длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и доказателства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер? При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД? Жалбоподателят твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с посочените от него ППВС 4 /1968 г. и решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 и сл. ГПК, по следните граждански дела: № 461 / 2011 г., II г.о.; № 414 /2010 г., III г.о.; № 1650 /2009 г., III г.о.; № 829 /2015 г., III г.о.; № 1365 /2016 г., IV г.о. № 2378 /2014 г., IV г.о.; № 2666 /2016 г., IV г.о., с които е прието как се прилага справедливостта като критерий при определяне на размера на обезщетението при деликт – че не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства и че обезщетението се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай (жалбоподателят е възпроизвел приетото в посоченото от него ППВС 4 /1968 г.). Изведените правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени както твърди жалбоподателят, а в съответствие с установената практика, на която се позовава жалбоподателят. Въззивният съд е съобразил всички обстоятелства, на които въззивният жалбоподател С. В. С. основава доводите във въззивната си жалба, като ги е сравнил с фактическите твърдения, на които ищецът основава иска си за претърпени неимуществени вреди. В резултат на това въззивният съд е приел, че част от фактическите твърдения са недоказани - не се подкрепят от събраните по делото допустими доказателства: по делото не се установява в резултат на задържането ищецът да е отключил здравословни проблеми, нито има събрани по делото доказателства за пряка причинна връзка. Част от представените доказателства не могат да бъдат взети предвид – такова е експертно заключение, което не е изготвено при условията и в рамките на процеса, а други са свидетелски показания в писмен вид, недопустими според правилата на ГПК. Събраните по делото свидетелски показания за здравословни проблеми (дископатия) не се подкрепят от писмените доказателства. Безспорно ищецът е имал здравословни оплаквания, но не се доказва те да са били обусловени или усложнени от мярката за неотклонение или от самото наказателно преследване. В съответствие с установена практика на ВКС и ВАС, на която се е позовал, въззивният съд е приел, че за лоши хигиенно-битови условия в ареста Прокуратурата не носи отговорност, същата е за ГДИН. Такива вреди произтичат от административна дейност на административен орган и могат да бъдат репарирани по реда на чл.1 ЗОДОВ. Част от тезата на ищеца е останала недоказана – няма доказателства, че на обществени места той се е чувствал неудобно, тъй като е бил разпознаван във връзка с незаконно обвинение, нито че е преживял стрес от претърсване, нито че реномето му на бизнесмен е било засегнато. А един от доводите не може да бъде обсъждан, тъй като е въведен не с исковата молба, а едва с въззивната жалба – за негативно отражение на психо-емоционалното състояние на дъщерята на ищеца върху неговото емоционално състояние (видно от приложената искова молба тази констатация е вярна). Отделно от това въззивният съд е добавил и че този довод е и недоказан, тъй като ищецът е следвало да докаже на първо място, че негативните емоции на детето са резултат от факта, че баща му е бил арестуван и наказателно преследван, а на второ място, че той е преживял тревожно факта, че дъщеря му е била стресирана. Настоящият състав приема от изложеното за мотивите на въззивния съд, че той е определил размера на обезщетението след като е обсъдил всички доводи на жалбоподателя, след като е установил кои релевантни за спора факти са доказани и кои не са въз основа на преценка на събраните по делото допустими и относими доказателства. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Прокуратурата на Р. България не претендира разноски, нито е представила списък и доказателства за разноски, поради което такива не следва да и се присъждат. Воден от изложеното съдът