Определение № 55 от 07.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С определение от 05.07.2013г. производството по делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 8/2012г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Тълкувателното решение е прието на 27.11.2013г., поради което настоящето производство следва да бъде възобновено. Касационното производство е образувано по жалба на ответниците по иска П. и В. С. чрез пълномощника адв. Ц. П. срещу решение от 23.11.2012г. постановено от Софийски градски съд, ІІІ-г състав, по гр.д. № 12057/2011г., с което е признато за установено по отношение на С. Ф. А., че касаторите не са собственици на апартамент № 32 в [жилищен адрес] в[жк], [населено място], състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения с площ 75,81 кв.м. с принадлежащото му избено помещение № 12 и припадащите се 0,588% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята и е отменен на основание чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ нотариален акт №65, т.І, рег.1128, нот.д. № 56/2003г. на нотариус Г. Й.-Д., с който Т. К. В. продава на В. Г. С. посоченото по-горе жилище. В касационната жалба като основание за достъп до касационен контрол са изведени четири правни въпроса:1/ налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск когато ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск за същото право. 2/ може ли съдът да се произнася по основание на иска, което не е изрично заявено от ищеца, а се извежда от представените по делото доказателства. Според касаторите този въпрос е решен в противоречие с решение № 86 от 17.06.2011г. по т.д. № 702/2010г. на ІІт.о.; 3/ когато съдът установи, че ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост се легитимира като собственик само за част от вещта, длъжен ли е да признае това право. Сочи се противоречие с решение № 58 от 14.03.2012г. по гр.д. № 678/2011г. на ІІ г.о.; 4/ подлежи ли на отмяна по чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ нотариален акт, удостоверяващ правна сделка. По този въпрос се навежда противоречие с Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касационната жалба С. Ф. А. и подпомагащата страна [фирма] не са представили писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост и се развива след отмяна на основание чл. 304 ГПК на предходно влязло в сила решение по същия спор, постановено без участието на П. Д. С. - съпруга на ответника В. С.. Искът първоначално е предявен като такъв по чл. 108 ЗС, но е допуснато изменение чрез преминаване от ревандикационен в отрицателен установителен иск. Ищцата С. А. твърди в исковата молба, че е собственик на процесния апартамент по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а ответниците държат имота и се легитимират с договор за покупко-продажба, сключен с Т. К. В. през 2003г. Последната черпи правата си от саморъчно завещание, съставено в нейна полза от Ф. Б. - баща на ищцата. В. съд е приел, че отрицателният установителен иск е допустим като е повторил мотивите по този въпрос, развити в решението на Върховния касационен съд по гр.д. № 5720/2007г. на V г.о., което решение е било отменено на основание чл. 304 ГПК. Развил е съображения, че от преценката на ищеца зависи дали ще се задоволи със защита в по-ограничен обем - чрез отричане правото на собственост на ответника или ще предпочете по-ефикасната защита на ревандикационния иск. На второ място е намерил за несъстоятелни доводите, че липсва съдебен акт за допускане на изменението на иска по чл. 116 ГПК/отм./ и че изменението е недопустимо, понеже се променя както основанието, така и петитума. Съдът е посочил, че с предприетото изменение фактическите обстоятелства остават същите, а се променя единствено видът на търсената защита. Възраженията на жалбоподателите, свързани с погасяване правото на ищцата да приеме наследството на баща си, съдът също е отхвърлил. Посочил е, че срокът по чл. 50 ЗН е давностен и е възможно приемането да бъде извършено и след този срок при непозоваване на изтекла давност. По доводите, че производството по делото е следвало да бъде спряно до приключване на обуславящото наказателно производство за извършено престъпление при съставяне завещанието на Ф. Б., съдът е посочил, че гражданският съд е компетентен да се произнесе по истинността на завещанието, без да е нужно установяване на престъпно обстоятелство при съставянето му. Затова не е било необходимо спиране на производството. За да достигне до извод, че ответниците не са собственици на имота съдът е установил, че праводателката им Т. В. - продавач по договора за покупко-продажба от 18.03.2003г., не е притежавала правото на собственост, тъй като саморъчното завещание, от което черпи права е нищожно - не е написано и подписано от завещателя Ф. Б.. Поради това и ответниците не са могли да придобият право, каквото праводателят им не притежава. Уважавайки отрицателния установителен иск за собственост, съдът е приел, че следва да отмени по реда на чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ нотариалния акт, удостоверяващ договора за продажба, с който ответниците по иска С. са закупили апартамента от Т. В.. Изложил е съображения, че нормата на чл. 431, ал.2 ГПК/отм./, сега чл. 537, ал.2 ГПК, има предвид охранителен акт, който засяга правата на трети лица и не прави разлика между нотариален акт, удостоверяващ право на собственост и нотариален акт, удостоверяващ правна сделка. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Първият правен въпрос, поставен от касаторите, свързан с правния интерес от предявяване на установителен иск когато ищецът може да се брани с осъдителен иск за същото право, е разрешен в т.2 на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Тъй като изводите на въззивния съд съответстват на даденото тълкуване, то липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Въпросът дали съдът може да се произнася по основание на иска, което не е изрично заявено от ищеца, а се извежда от представените по делото доказателства, не е обуславящ изхода на спора, както изисква чл. 280, ал.1 ГПК. В случая предявеният иск, след допуснатото изменение, е отрицателен установителен иск за собственост и уважаването му е обусловено от недоказване правото на собственост на ответника. Дали ищецът е собственик на имота и на какво основание е от значение само за преценка на правния му интерес от водене на иска. Подробни разяснения в тази насока са дадени в горепосоченото тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Прието е в мотивите, че при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег - ищецът твърди, че оспорваното право никога не е възниквало и не може да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. Затова ответникът трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. С уважаването на отрицателния установителен иск за собственост претендираното от ответника право се отрича, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. В тежест на ищеца е да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес като установи свое защитимо право, засегнато от правния спор. В случая такова защитимо право е налице - ищцата е съсобственик на имота, заедно с останалите наследници на баща си. На трето място касаторите поставят въпроса дали искът за собственост може да бъде уважен частично когато съдът установи, че ищецът е собственик само на част от вещта. Този въпрос също е извън произнасянето на въззивния съд. Цитираното решение № 58 от 14.03.2012г. по гр.д. № 678/2011г. на ІІ г.о. разглежда различна хипотеза - предявен иск по чл. 108 ЗС, в рамките на който се установява, че ищецът не е единствен собственик, а съсобственик на имота, наред с ответника. Както бе посочено по-горе в настоящия случай съдът е разгледал отрицателен установителен иск, при който предмет на спора е правото на ответника. Предвид разяснените в тълкувателното решение особености на предмета на доказване при отрицателния установителен иск, не може да се поставя въпроса за частичното му уважаване според това дали ищецът е собственик на част от имота. Отделно от това, утвърдена е съдебната практика, че един съсобственик може да води иск за защита на правото на собственост върху целия имот срещу трето лице, което оспорва собствеността. Поради изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване по сочения въпрос. Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по четвъртия формулиран въпрос - дали подлежи на отмяна по чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ нотариален акт, удостоверяващ правна сделка. Даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК на ВКС. Тъй като въпросът има значение само за искането по чл. 431, ал.2 ГПК/отм./, но не и за решението по главния иск, то касационното обжалване следва да се допусне само спрямо произнасянето на съда по отмяната на нотариалния акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.