Определение № 870 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3625/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. З. Ф., чрез процесуалния й представител адв. И. Х. – АК Г., срещу решение № 92 от 31.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 141/2022 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено решение № 47 от 09.02.2022г., по гр.д. № 1089/2021 г., по описа на Районен съд – Габрово. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от П. Р. К., действащ със съгласието на попечителя си Г. М. К., срещу В. З. Ф. иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на сключения между страните договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 123, том I, рег. № 1684, дело № 106/17.07.2018 г., съставен от А. Ц., нотариус с район на действие Габровски районен съд, рег. № 359 на НК, с който П. Р. К. е дарил на В. З. Ф. следните недвижими имоти: 1) поземлен имот с кадастрален идентификатор № 14218.896.7, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 791 кв. м., заедно с построената в същия имот двуетажна сграда с кадастрален идентификатор № 14218.896.7.1, със застроена площ от 68 кв. м., едноетажна сграда с кадастрален идентификатор № 14218.896.7.2, със застроена площ от 9 кв. м., едноетажна сграда с кадастрален идентификатор № 14218.896.7.3, със застроена площ от 32 кв. м.; 2) поземлен имот с идентификатор № 14218.896.8, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 2513 кв. м., заедно с построената в имота сграда с кадастрален идентификатор № № 14218.896.8.1, със застроена площ от 22 кв. м. и 3) поземлен имот с идентификатор № 14218.896.9, находящ се в [населено място], местността „Ш.“, с площ от 1364 кв. м., поради това, че договорът е сключен от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира и да ръководи действията си. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционният и въззивният съд е следвало да постановят спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК поради данни, че е нужно видът на запрещението на ищеца да бъде изменено от ограничено в пълно. Излага, че решението е недопустимо поради липса на процесуална дееспособност, която се явява абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск и накърняване на личните интереси на ищеца. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът релевира касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК. Поставя следния процесуалноправен въпрос: „Как следва да процедира съдът, след като от събирани по делото данни е установено, че от преди завеждането на исковата молба, ищецът е вероятно напълно недееспособен?“. Излагат се съображения, че въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните актове: определение № 326 от 03.08.2020г., на ВКС по ч.гр.д. № 1453/2020г., III г.о., ГК, определение № 43/18.01.2017г., по ч.гр.д. № 67/2017г., ВКС, IV, г.о, определение № 414/05.10.2012г., по ч.гр.д. № 423/2012г., ВКС, II г.о, определение № 382/25.07.2017г., по ч.гр.д. № 2758/2017г., ВКС, IV, г.о, определение № 747/16.10.2014г., по ч.гр.д. № 4677/2014г., ВКС, III г.о. и определение № 73 от 07.03.2019г., по ч.гр.д. № 303/2019, ВКС, II г.о. Поради това касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Евентуално касаторът счита, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – поради неговата вероятна недопустимост. Ответникът по касационната жалба П. Р. К., действащ със съгласието на попечителя си Г. М. К., чрез процесуалния си представител адв. Д. С. от АК-Г., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Евентуално, в случай че решението бъде допуснато до касационно обжалване, прави искане то да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски по делото. Касационната жалба е частично недопустима. Видно от удостоверение за данъчна оценка на стр. 61 от първоинстанционното дело, един от трите имота, който е прехвърлен от ищеца с договора, чието унищожаване се иска: поземлен имот с идентификатор № 14218.896.9, находящ се в [населено място], местността „Ш.“, с площ от 1364 кв. м., е с данъчна оценка от 25,78 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. (за граждански дела), с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В случая се касае за обективно съединени искове за унищожаване на договор за дарение, с който са прехвърлени няколко недвижими имота. Според чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цената на всеки от исковете се определя съобразно данъчната оценка на недвижимия имот. Не се касае за вещни искове, при които би могло да е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Поради това в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за унищожаване на договора за дарение относно поземлен имот с идентификатор № 14218.896.9, въззивното решение е влязло в сила като неподлежащо на обжалване. Подадената касационна жалба в тази чат следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част жалбата е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел, че неоснователно е направено възражение във въззивната жалба, депозирана от В. Ф., за недопустимост на първоинстанционното решение поради нарушение на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивницата се е позовала на заключението по назначената в първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза, според което състоянието на ищеца е било такова, че не му е дало възможност да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си към момента на сключване на договора за дарение през 2018 г. и към момента на експертизата, поради което са били налице основания за поставянето му под пълно, а не под ограничено запрещение, каквото е постановено по отношение на ищеца преди образуване на делото пред първата инстанция с влязло в сила съдебно решение №61 от 01.04.2019год. на Апелативен съд-Велико Търново, постановено по гр.дело №428/2018год., с което е потвърдено решение №129/31.08.2018год. на Окръжен съд-Габрово, постановено по гр.дело №39/2018год. по иск с правно основание чл.5 ЗЛС. Мотивирана е тезата, че и двете инстанции е следвало да спрат делото по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК до изменение на вида на запрещението на ищеца от ограничено в пълно. Пред въззивния съд са представени доказателства, че е налице висящо дело за изменение на вида на запрещението, във връзка с което въззивницата е поискала от въззивния съд делото да бъде спряно до приключване на делото, касаещо гражданското състояние на ищеца, но въззивният съд е оставил искането без уважение. По тези оплаквания в решението си въззивният съд е посочил, че исковата молба е подадена от ищеца, действащ със съгласието на попечителя си, поради което се явява активно легитимиран да предяви иск. Съдът е приел, че извършените процесуални действия не са опорочени, тъй като ищецът е разполагал с назначен попечител, който да защитава интересите му, след като е поставен под ограничено запрещение с влязло в сила решение в производство по чл.336 ГПК. Посочено е, че евентуалното поставяне на ищеца под пълно запрещение би имало действие само занапред, но не и по отношение на извършените до тогава процесуални действия. По същество въззивният съд е преценил, че първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск на основание чл.31, ал.1 ЗЗД е правилно и следва да бъде потвърдено. Настоящият състав на съда намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният в изложението правен въпрос е неотносим, тъй като ищецът по делото е бил поставен под ограничено запрещение преди завеждане на делото и по време на цялото производство по него, тоест бил е ограничено дееспособен, а не напълно недееспособен. Съгласно посоченото в мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на чл. 31, ал. 1 ЗЗД лицето, чиято воля е опорочена, формално е дееспособно, тъй като последиците от евентуалното му поставяне под запрещение биха настъпили за в бъдеще. Сочената от касатора съдебна практика не би могла да послужи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, след като една част от цитираните определения след като са постановени по чл.274, ал.3, вр. с чл.288 ГПК и по които не е допуснато касационно обжалване не представляват задължителна съдебна практика съгласно разясненията в ТР №1/2009год. на ОСГТК на ВКС. По отношение на определение №414/05.10.2012год. по ч. гр.дело №423/2012год., ВКС, II г.о. и определение №747/16.10.2014год., по ч. гр.дело №4677/2014год., постановени по чл.274, ал.3 ГПК и по които е допуснато касационно обжалване по въпросите за спиране на производството в случай на необходимост от учредяване на настойничество или попечителство на страна по делото, същите касаят хипотеза, различна от процесната. В определенията на ВКС са разгледани случаи, когато едно лице страна по делото въобще не е поставено под запрещение и съдът по висящо дело прецени, че е нужно такова и учредяване на настойничество или попечителство. Не е такъв случаят по настоящото дело. Ищецът е бил поставен под ограничено запрещение още преди образуването на делото, съответно е действал чрез попечител в производство пред първа и въззивна инстанция и бил представляван и от адвокат. Поради това интересите на ищеца са защитени в максимална степен. Настоящият състав на ВКС счита, че обжалваното решение не е и вероятно недопустимо. Както бе посочено по-горе, поставянето под запрещение на едно лице, включително изменението на вида от ограничено в пълно, има действие занапред. Допустимостта на извършените процесуални действия не би могла да се повлияе от последващо изменение на запрещението от ограничено в пълно. При нужда от промяна на вида на запрещението на едно лице от ограничено в пълно не е налице и хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Промяната на вида на запрещението от ограничено в пълно има значение само след като вече е налице влязло в сила съдебно решение за това (и то за бъдещи спрямо датата на влизане в сила на решението процесуални действия) и в този случай висящото дело следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК до учредяване на настойничество на поставеното под пълно запрещение лице. При този изход на делото и направено искане за присъждане на разноски с оглед на предоставената на ответника по касация безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1,т.2 ЗА следва да се определи възнаграждение, съобразно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения (в редакцията към сключването на договора) в размер на 500лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.