Определение № 455 от 07.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3427/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез процесуален представител старши юрисконсулт И. П. Л. срещу определение № 2018 от 27.05.2013г. по ч. гр. дело № 312/2013г. на Окръжен съд Благоевград, с което е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу определение № 910 от 27.02.2013г. по гр. дело № 1209/2012г. на Районен съд Разлог, с което съдът е прекратил производството по образуваното гражданско дело и е върнал исковата молба. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „следва ли извършеното в хода на изпълнителния процес плащане да намери отражение в петитума на исковата молба на иск по чл. 422 ГПК, респективно в диспозитива на решението по предявения иск по чл. 422 ГПК”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в указания с определението срок. Отговор на релевантния правен въпрос е даден в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/1013г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. По общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да съобрази фактите, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК. Съобразяването на събраните дължими по основание суми в изпълнителното производство води до отхвърляне на иска за установяване на съществуването на вземането, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Платените доброволно от ответника суми и принудително събраните, дължими по основание, суми в изпълнителното производство не са част от петитума на исковата молба като отделна претенция и ищецът не е длъжен да ги разграничава, нито да допълва с тях заявената претенция, ако не ги е включил в цената на иска, а се отнасят до решаване на спора по същество съобразно възраженията на ответника и представените доказателства. Поради това обжалваемостта на въззивното определение съгласно ограничението на чл. 280, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 4 ГПК следва да се преценява в рамките на заявения от ищеца петитум. Частната касационна жалба е процесуално недопустима, тъй като въззивното определение не подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 4 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./. Независимо, че ищецът, първоинстанционният и въззивният съд са посочили, че е предявен един иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че се касае до обективно кумулативно съединени искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, всеки от които е с цена под 10 000 лв., а именно за установяване съществуването в полза на ищеца на няколко вземания, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление, сключен на 25.11.2005г. между [фирма] и Г. И. О., с поръчители И. И. Д. и В. С. Ч., които са прехвърлени от банката на ищеца с договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.06.2012г. и приемо-предавателен протокол от 05.07.2012г.: 9 259,86 лв. – главница по договор за кредит за текущо потребление, сключен между [фирма] и Г. И. О., с поръчители И. И. Д. и В. С. Ч., 3 390,34 лв. – лихва за периода от 18.10.2011г. до окончателното изплащане на главницата, законна лихва от исковата молба до окончателното плащане на сумата и 258,90 лв. – направени разноски в заповедното производство. Разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК визира, че не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В настоящия случай се касае за търговско дело, тъй като вземанията произтичат от търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, заявените претенции са под 10 000 лв. и частната касационна жалба е подадена на 01.07.2013г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за частни жалби, постъпили до 21.12.2010г. Поради недопустимост на частната касационна жалба същата следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед изхода на делото разноски на частния жалбоподател не се дължат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение