Определение № 858 от 15.06.2012 г. на ВКС по д. № 167/2012 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ищците Е. Х. и Т. Т., А. П., Р. А., М. Т., К. Д., М. Л. и Е. Л. и на ответника Медицински университет – П. /МУ/ срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив /ОС/ по гр.д. №976/11 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната от ищците част от решението са отхвърлени исковете им срещу МУ с пр. осн. чл.232, ал.1 от ЗЗД за заплащане на наемна цена за отдаден под наем на ответника недвижим имот, в размер на 63 392 лв. за периода 1.01.07 г. – 31.07.07 г., ведно с лихвата за забава; за наемна цена над присъдената от 82 500 лв. до претендирата от 144 336 лв. за периода 1.08.07 – 31.01.08 г., както и исковете за заплащане на дължимата такса смет за имота за 2007 и 2008 г. С обжалвана от ответника част от въззивното решение са уважени исковете на посочените ищци срещу МУ за заплащане на сумата от общо 82 500 лв. наемна цена за имота за периода 1.08.07 г. – 31.01.08 г., ведно с мораторната и законна лихва. К. жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са допустими. По жалбите на ищците: За допускане на обжалването касаторите ищци се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Твърдят, че е налице противоречие на въззивното решение с две цитирани решения на ВКС по чл.290 от ГПК по дела със сходен предмет по основните за спора въпроси: съществува ли валидно наемно правоотношение между страните; правоотношението за целия имот и за исковия период ли се отнася и налице ли е частично прекратяване на това правоотношение. Въпросите са от съществото на спора, имат характер на доводи и отговорът им изисква разглеждането на спора от фактическа и правна страна. Представените решения на ВКС по гр.д. №4787/2007 г. и по гр.д. №765/09 г. на трето г.о. са по други въпроси: за задължението на наемателя по чл.233, ал.1 от ЗЗД да върне вещта след прекратяване на наемния договор и кога се счита изпълнено това задължение, както и за освобождаването на длъжника на пари от задължението му с внасяне на сумата по сметка в банка; във връзка с последното е прието, че кредиторът не е в забава, когато предложеното му изпълнение не е пълно – съгл. чл.66 от ЗЗД той не може да бъде принуден да приеме частично плащане. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че за периода 1.01.07 – 31.07.07 г. страните не са постигнали съгласие за увеличаване на наемната цена, предложение за което е отправено от наемодателите, но не е прието от наемателя. Част от наетите помещения са били освободени от наемателя, за което е уведомил наемодателите, но те не са му оказали необходимото съдействие, за да им предаде /върне/тези помещения. Наемателят не дължи наемна цена за помещенията, които е освободил, но наемодателите неправомерно не са приели..Освен това наемодателите са приели плащане в размер на по 15 000 лв., с което мълчаливо са се съгласили с изменението на договора за наем относно отдадените помещения и наемната цена. Или конкретно противоречие при решаване на правни въпроси от въззивния съд и в представените решения на ВКС не се установява, като предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Доводите за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, съдържащи се в изложенията към жалбите на ищците / неправилно въззивният съд е формирал изводи за частично прекратяване на наемното правоотношение и неправилно е счел приемането на частично плащане от кредитора за съгласие с изменението на договора/ сочат на осн. по чл.281,т.3 от ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК е специфично по цел и предпоставки и не съвпада с това по чл.281, т.3 от ГПК. Основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК е налице, когато по правния въпрос от предмета на спора липсва практика или създадената е остаряла и се нуждае от актуализиране или въпросът е по приложението на непълен, неясен или противоречив, обикновено нов закон, и това налага тълкуване за еднаквото му прилагане – ТР №1/19.02.10 г. Тези предпоставки в случая касаторите не твърдят и не установяват. Поради изложеното според ВКС не са налице основания за допускане на обжалването по жалбата на касаторите – ищци. По жалбата на ответника МУ: за допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.2 и 3 от ГПК. Намира, че по правните въпросите: за възможността наемните правоотношения между едни и същи страни за една и съща вещ да продължат повече от 10 години, ако са породени от наемен договор за неопределено време, и представляват ли анексите към него, с които е продължаван срокът на действие и променена цената, нови самостоятелни договори за наем, въззивното решение противоречи на Р. по гр.д. №838/09 г. на първо т.о. на ВКС. Това противоречие е налице - в решението на ВКС / за разлика от въззивното/ е прието, че породеното от един договор за неопределено време наемно правоотношение се прекратява по силата на закона с изтичане на пределния десетгодишен срок по чл.229, ал.1 от ЗЗД, освен ако сделката е търговска. Последното в процесния там и в настоящия случай не се твърди и установява. Сключените анекси не представляват нови самостоятелни наемни договори и не пораждат нови наемни правоотношения, тъй като с тях не се поражда ново наемно правоотношение, а само се променят елементи на съществуващото. Цитираното решение е постановено по реда на чл.290 от ГПК, затова констатираното противоречие следва да се квалифицира по чл.280, ал.1,т.1 от ГПК – ТР №1/19.02.10 г. и на това основание да се допусне обжалване на въззивното решение по жалбата на ответника по иска МУ. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.