Определение № 943 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2817/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. Т. и В. В. Т. срещу решение №.22/5.01.22 по г.д.№.606/22 на АС София, 4с., с което е потвърдено решение №.901209/12.11.21 по т.д.№.67/20 на ОС Благоевград за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Ответните страни Е. Г. А., упражняващ търговска дейност като ЕТ“Свинидол-Емил Агов“, Е. Г. А. и Б. К. А. оспорват жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не са налице предпоставките на чл.135 ЗЗД за обявяване на недействителност на атакуваната сделка. Ищците притежават качеството кредитор спрямо първия ответник - имат вземания за обезщетения от настъпила на 23.08.14 със сина им трудова злополука, които са възникнали на горепосочената дата /злополуката е призната за трудова с влязло в сила разпореждане на длъжностното лице от ТП на НОИ на 30.12.14г., вземанията в размер на по 100000лв. са им присъдени с влязло в сила решение на 09.01.18 - когато са станали ликвидни, но са възникнали от момента на злополуката, причинила смъртта на работника/. След възникване на вземанията длъжникът е апортирал движимо и недвижимо имущество, с което ги е увредил, като е знаел за увреждането /всяко действие, намаляващо имуществото му, е увреждащо-въпреки, че в резултат на апорта се придобиват дялове от капитала на дружество, имуществото на последното е динамична величина и вземанията на кредиторите към момента на принудителното изпълнение могат да останат неудовлетворени; длъжникът винаги знае за увреждането, щом разпоредителната сделка/действието е извършена след възникване на вземането/. Не е доказано, обаче, знание на третото лице, с което е договарял, за увреждането - за факта, че длъжникът намалява имуществото си, въпреки задълженията си към кредитори. Съдът, позовавайки се на задължителна практика на ВКС, е приел, че осъществяването на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество предпоставя постигане на съгласие между притежателя на определено вещно право /съдружник или трето за дружеството лице/ и търговското дружество относно поемането на насрещни задължения; титулярът на вещното право поема задължението да го прехвърли, а дружеството - да го приеме като съдружник ако не притежава това качество и да му предостави дружествен дял/акции от капитала си - а ако лицето е вече съдружник или акционер, срещу осъществената апортна вноска то увеличава участието си в капитала на дружеството; при апорта в съществуващо дружество са налице насрещни волеизявления на двете страни /за разлика от хипотезата на учредителния апорт, при който има множество волеизявления, насочени към определен правен резултат/, осъществява се договаряне и е налице възмездност – поради което и когато се иска обявяване на недействителност по реда на чл.135 ал.1 изр.2 от ЗЗД на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, знанието за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена апортната вноска, е предпоставка за основателността на предявения конститутивен иск /реш.№.147/12.02.18 по т.д.№.2530/16, І ТО/. Намерено е, че ищците, върху които пада доказателствената тежест да установят този факт /чл.154 ал.1 ГПК/, не са успели да проведат успешно доказване. По отношение на юридическите лица “знание” за увреждането е налице, ако физическите лица от състава на съответния орган знаят за него. В случая презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД е неприложима спрямо едноличния собственик на капитала на „Абеге Транс“ ЕООД П.М.. Не отговаря на действителното положение твърдението, че едни и същи лица участват в управителните органи на прехвърлител и приобретател, а участието на съпругата като прехвърлител е неотносимо, поради което на общо основание ищците е следвало да докажат, че П. М. е знаел, че с прехвърлянето на вещи от ЕТ той уврежда свои кредитори. Отразено е, че с хронологията на действията по подготовка и извършване на непаричните вноски, близки по време до момента на учредяване на дружеството-приобретател, не е проведено пълно доказване, създаващо сигурно убеждение у съда в истинността на съответното твърдение, на релевантното знание за увреждане; от факта, че новоучреденото дружество „Абеге Транс“ ЕООД, вписано на 02.04.15 в ТР, е било с капитал от 10лв., а непаричните вноски са на значителна стойност, също не може да се направи несъмнен извод за знание за увреждане, назависимо дали и съпругата на длъжника е извършила разпореждания чрез апорт. Обобщено е, че в случая знанието не може да бъде изведено въз основа на поредица от факти, които в своята взаимовръзка косвено да водят до един единствен несъмнен извод за наличието му, при неустановеност и на конкретни отношения /лични, търговски/ между прехвърлителите и П.М.. Същевременно искът срещу Б. А. е неоснователен и на самостоятелно основание, доколкото тя и не е длъжник на ищците /след като вещите са отчуждени, съпружеската имуществена общност върху тях е била прекратена с настъпването на вещно-транслативното действие на разпореждането и разпореждането, извършено от съпругата, остава действително (т.1 от ТР № 5/29.12.14 по тълк.д.№.5/13 на ОСГТК на ВКС); съгласно ТР №.2/27.12.01 по т.д.№.2/01, ОСГК, ако съпругът - едноличен търговец поеме задължения във връзка с търговската си дейност, другият съпруг не отговаря солидарно; за тези задължения съпругът-длъжник отговаря с цялото имущество, включено в търговското предприятие, и с 1/2 част от имуществото, притежавано в съпружеска общност (чл.614 ал.2 ТЗ)/. Материалноправната й легитимация /при положение че не е длъжник на ищците и не е приобретател/ не може да бъде обоснована от участието й като прехвърлител наред с длъжника в сделка /действие/, чиято относителна недействителност се предявява. При тези обстоятелства предявеният срещу нея иск подлежи на отхвърляне без да се изследват другите предпоставки от фактическия състав на чл.135 ал.1 ЗЗД. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Какво трябва да е съдържанието на доклада по чл.146 ГК, какви са последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства-във връзка с чл.266 ал.1 ГПК, и ако не е сторено това, може ли да се приеме, че постановеното решение е правилно?“ /реш.№.149/8.06.11 по г.д.№.1884/09, ІV ГО, реш.№.63/5.04.13 по г.д.№.558/12, ІІІ ГО, и др./; 2.“Достатъчно ли е за доказването на предпоставките на чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД - „знание за увреждането“ у ответника-приобретател, установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства - индиции /косвени доказателства/, като например: дружеството-приобретател е учредено непосредствено преди започване на процедурата по апортиране на имотите в него, като същото е учредено с минимален начален капитал, а в него се апортират имоти на много голяма стойност, ответниците са апортирали абсолютно цялото си имущество в новоучреденото дружество?“ /реш.№.61/1.03.16 по г.д.№.4578/15, ІV ГО/; 3. „Дали в случаите, при които е налице преобразуване от ЕООД в ООД и е възникнал нов правен субект – ново дружество с променена правна форма, можем да считаме, че се прилагат правилата за новоучредителния апорт и знанието на съдружниците не е предпоставка за уважаване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Той е хипотетичен и общотеоретичен, не е бил предмет на обсъждане от въззивната и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Такова задължение не е и имала, доколкото във въззивната жалба не е било повдигано никакво оплакване във връзка с доклада, респективно не са били релевирани твърдения за допуснато процесуално нарушение предвид неспазване на задължението на съда за даване на указания за разпределяне на доказателствената тежест и за това за кои факти не сочат доказателства. Предвид изложеното въпросът е неотносим, не е свързан с решаващата воля на съда и не може да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка с втория въпрос задължителна практика материалноправната предпоставка по чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл.135 ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца; именно предвид този неин субективен характер той много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството дали ответникът-приобретател по възмездния вещно-прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца; примерно изброените обстоятелства (ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например – ответникът-прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл.135 ЗЗД договор; преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл.12 и чл.235 ГПК. В разглежданата хипотеза въпросът касае годността на определени обстоятелства /че дружеството-приобретател е учредено непосредствено преди започване на процедурата по апортиране на имотите в него, че то е създадено с минимален капитал, а се апортират имоти на много голяма стойност, че ответниците са апортирали цялото си имущество в новоучреденото дружество/ да обосноват доказване на знание за увреждането у ответника приобретател – в случая дружеството, в което се апортират имотите. Съдът не е отрекъл принципната възможност за доказване чрез косвени доказателства-които да създадат сигурно убеждение и да обусловят извод, че ответникът е знаел за увреждането-като преценката се извършва по вътрешно убеждение на съда, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл.12 и чл.235 ГПК. Въззивната инстанция е направила такава преценка и е приела, че само от хронологията на действията по апорта и внасянето на непарична вноска на голяма стойност не може да се направи несъмнен извод за знание за увреждане /не е приемала за установено, че прехвърлителите са апортирали цялото си имущество (в приложените извлечения от партидите на Службата по вписвания са отразени отчуждения на имоти и след апорта)/ – доколкото то не може да се изведе въз основа на поредица от факти, които в своята взаимовръзка косвено да водят до единствен несъмнен извод за наличието му – при липса на установяване на конкретни отношения /лични, търговски/ между прехвърлителите и П. М.. Предвид изложеното, като е направил съответен извод при съобразяване на установените постановки относно стандарта на доказване с косвени доказателства, съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, респективно не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК Третият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Видно от текста на решението, съдът е обсъждал има ли при апорт в съществуващо дружество възмездност и предвид вече формираната по същия практика на ВКС /реш.№.147/12.02.18 по т.д.№.2530/16, І ТО/, на която се е позовал, в съответствие с нея е приел, че такава е налице – и това предпоставя приложението на чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД. От друга страна в горепосоченото решение, както и в реш.№.122/21.07.16 по т.д.№.3484/14, ІІ ТО, са обсъдени подробно въпросите относно характера на апортната вноска и волеизявленията на страните в хипотеза на учредяване на търговско дружество и на апортиране в съществуващо такова. Разграничени са изчерпателно случаите на учредителен апорт и на такъв в съществуващо дружество, като е обоснован извода, че учредителният апорт е сделка на разпореждане в полза на лице, което не съществува към момента на нейното извършване, и за настъпване на неговото действие не е необходимо съгласието на дружеството, което е в процес на учредяване, респективно на неговия бъдещ представител; действията на учредителите при извършване на непаричната вноска не се извършват от името на дружеството, а от лично име с еднопосочна цел-учредяване на дружеството, докато, от друга страна, при апорта в съществуващо дружество са налице насрещни волеизявления на двете страни, насочени към определен правен резултат, осъществява се договаряне и е налице възмездност. Осъществяването на апорт/непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество предпоставя постигане на съгласие между притежателя на определено вещно право /съдружник или трето за дружеството лице/ и търговското дружество относно поемането на насрещни задължения. Титулярът на вещното право поема задължението да го прехвърли, а дружеството поема задължението да го приеме като съдружник ако не притежава това качество и да му предостави дружествен дял. Именно предвид наличието на икономическа стойност на този дял върху него може да се насочва и осъществява принудително изпълнение /чл.517 ГПК/ - на вземания на кредитор с длъжник съдружник – при съответно обезпечаване на изпълнението, което да предотврати разпореждане с дела и намаляване на неговата стойност, респективно да гарантира надлежно удовлетворяване на кредитора /опр.№.894/10.12.14 по ч.т.д.№3419/14г., І ТО/. Настоящият състав споделя така формираната и налична задължителна практика, цитирана по-горе, няма процедиране в отклонение от нея от въззивната инстанция - и съответно не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,