Определение № 4588 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3716/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Б.“ АД, чрез адв. П. К., срещу определение № 735 от 03.06.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 399/2026 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което след отмяна на определение № 163 от 14.05.2026 г., постановено по гр. д. № 332/2023 г. по описа на Районен съд – Гълъбово, е допуснато обезпечение на исковете, предявени от П. Т. А. и К. Т. А. срещу „Б.“ АД, за заплащане на сумата от по 76 693,78 евро (с левова равностойност 150 000 лева) за всеки от тях, представляваща обезщетение на основание чл. 200 КТ за претърпени неимуществени вреди, вследствие на настъпилата смърт на майка им П. Д. А. в резултат на трудова злополука, станала на 31.03.2023 г., както и за заплащане на сумата от 877,38 евро (левова равностойност 1716 лв.), представляваща обезщетение за имуществени вреди, като до размера на исковите суми от общо 154 264,94 евро е наложен запор върху всички банкови сметки в банки в Република България с титуляр „Б.“ АД. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „При предявен осъдителен иск за парично вземане, следва ли обезпечителната нужда по чл. 391, ал. 1 ГПК да се приема като автоматична и самодостатъчна презумпция само поради паричния характер на иска, или съдът е длъжен да извърши конкретна преценка на фактите по делото, включително дали общи твърдения за икономическа нестабилност, динамика на оборота и липса на доброволно плащане по невлязло в сила решение са достатъчни да обосноват реална опасност от затруднено удовлетворяване?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 419 от 18.07.2018 г. по ч. т. д. № 1776/2018 г. на II т.о., определение № 933 от 19.10.2012 г. по ч. т. д. № 778/2012 г. на II т.о., определение № 111 от 15.02.2012 г. по ч. т. д. № 49/2012 г. на I т.о., определение № 185 от 08.04.2015 г. по ч. т. д. № 532/2015 г. на II т.о., определение № 4230 от 21.12.2023 г. по ч. гр. д. № 4801/2023 г. на III г.о. и определение № 94 от 18.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1416/2018 г. на II г.о.; 2/ „Когато към момента на произнасяне по молбата за обезпечение, вече е постановено първоинстанционно решение, с което искът е уважен само частично и е отхвърлен за значителна част, длъжен ли е обезпечителният съд да съобрази това решение и доказателствените изводи по него при преценката за вероятна основателност и да допусне обезпечение само за частта, подкрепена с достатъчно доказателства по смисъла на чл. 394 ГПК?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а в условията на евентуалност това по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение, като жалбоподателят се позовава и на приетото в определение № 338 от 18.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2690/2019 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „Допустимо ли е съдът да приеме, че при паричен иск, запорът върху всички банкови сметки на ответника е подходящ „без значение“ отражението му върху дейността и финансовите интереси на ответника, или съдът е длъжен да съобрази съразмерността, достатъчността и най-малко обременителния характер на мярката спрямо конкретната обезпечителна нужда?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, изведена в определение № 23 от 14.01.2016 г. по ч. гр. д. № 57/2016 г. на IV г.о., определение № 338 от 18.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2690/2019 г. на IV г.о., определение № 4230 от 21.12.2023 г. по ч. гр. д. № 4801/2023 г. на III г.о. и определение № 1366 от 20.03.2025 г. по ч. гр. д. № 637/2025 г. на I г.о.; 4/ „Когато съдът допуска обезпечение на спорна парична претенция чрез запор върху всички банкови сметки на действащо търговско дружество, длъжен ли е да обсъди необходимостта от парична гаранция по чл. 391, ал. 2 и ал. 3 ГПК като средство за балансиране на риска от вреди за ответника и освобождават ли правилата за държавни такси и разноски при трудови спорове автоматично ищците по чл. 200 КТ или техните наследници от гаранция?“ – жалбоподателят поддържа едновременно основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се позовава на практиката на ВКС, обективирана в ТР № 6/23.10.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ОСГТК, определение № 1962 от 04.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2277/2023 г. на I г.о., определение № 1366 от 20.03.2025 г. по ч. гр. д. № 637/2025 г. на I г.о., определение № 419 от 18.07.2018 г. по ч. т. д. № 1776/2018 г. на II т.о. и определение № 4230 от 21.12.2023 г. по ч. гр. д. № 4801/2023 г. на III г.о. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответниците по жалбата П. Т. А. и К. Т. А., чрез адв. Ж. З., са подали отговор в срок и изразяват становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по чл. 200 КТ; че производството пред първоинстанционния съд е приключило с решение № 23 от 14.05.2026 г., с което предявените искове са уважени частично, като ответникът е осъден да заплати на ищците търсените от тях суми от по 24 542 лева за неимуществени вреди и само за ищеца П. Т. А. – сумата от 877,38 евро за имуществени вреди; че с молба от 14.05.2026 г. ищците са поискали съдът да допусне обезпечение на предявения от тях иск чрез налагане на запор на банковите сметки на ответника, която е оставена без уважение поради липса на обезпечителен интерес, неконкретизираност и неоправданост на поисканата от ищците обезпечителна мярка. При тези данни въззивният състав е приел от правна страна, че съгласно чл. 391 ГПК, за да се допусне обезпечение е необходимо да са налице няколко предпоставки: ищецът да има право на обезпечение на иска, т.е. искът да е допустим и вероятно основателен, и да е налице интерес от обезпечаване на иска, тоест без обезпечаването за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението. Изтъкнал е, че целта на обезпечаването на иска е или да осигури, докато спорът е висящ, осъществяване на неоснователно отричаното право, или да попречи да се осъществи неоснователно претендирано право. В случая второинстанционният съд е намерил, че искът е вероятно основателен и е налице обезпечителна нужда, а поисканата обезпечителна мярка е подходяща, което е основание молба за обезпечение да бъде уважена. Изложил е решаващи съображения, че обезпечителна нужда е налице когато без обезпечението ще се затрудни или осуети реализирането на правата на ищеца по решението; че при паричните притезания, каквото е процесното, обезпечителната нужда се предполага, доколкото всяко разпореждане на ответника с имуществото му затруднява удовлетворението на кредитора; че при липса на доказателства, които я опровергават, не може да се приеме, че няма обезпечителна нужда. Застъпил е и становището, че при искове за парични вземания само възбраната или запорът са винаги подходящи обезпечителни мерки, без значение как това би повлияло на финансовите интереси на ответника и дали ще бъдат накърнени с налагането на запора или не. Въззивната инстанция е възприела като неправилна преценката на първоинстанционния съд, че поисканата обезпечителна мярка е неконкретизирана, защото не са посочени конкретни банкови сметки и не са представени доказателства, че техен титуляр е именно ответникът. Приела е, че изискването за посочване, както на наименованията на конкретните банки, в които ответникът има сметка, които да бъдат запорирани, така и на номерата на банковите сметки е незаконосъобразно с оглед на разпоредбата на чл. 56а ЗКИ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2017 г.), съгласно която Българската народна банка създава и поддържа електронна информационна система, съдържаща данни за номерата на банковите сметки и на платежните сметки с международен номер на банкова сметка (IBAN), водени от банки, платежни институции и дружества за електронни пари, титулярите на сметки и упълномощените да се разпореждат със сметките лица, действителните собственици на титулярите на сметки, наличие на запори по сметки, както и за лицата, наематели на сейфове в банки, и техните пълномощници. Съобразила е също така, че въз основа на обезпечителната заповед се образува изпълнително дело, в производството по което съдебният изпълнител ще направи справката в електронната информационна система на БНБ за това в кои банки ответникът има сметки, както и справка относно номерата на самите сметки. В допълнение към изложеното решаващият състав е посочил, че след като няма как да се изисква от ищеца или молителя по молбата за обезпечение да знае номерата на банковите сметки на ответника, които иска да бъдат запорирани, то не може да се изисква да знае в коя от многото банки ответникът има сметка. Обобщил е, че при наличието на установен в закона ред за извършване на справки относно банките, в които ответникът има сметки, е напълно ненужно страната и съдът да изброяват наименованията на всички търговски банки. Предвид изложените мотиви въззивният съд е намерил, че обжалваното определение следва да бъде отменено, а вместо него да бъде допуснато исканото обезпечение. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че повдигнатите от жалбоподателя въпроси с представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по настоящото дело, са свързани с въпроса, по който е образувано тълкувателно дело № 4/2026 г. на ОСГТК на ВКС, за приемане на тълкувателно решение, а именно: „Предвижда ли разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК презумпция за обезпечителна нужда при предявен иск за парична сума, или съдът е длъжен във всеки отделен случай да извършва конкретна и индивидуализирана преценка за наличието на опасност от затрудняване или невъзможност за изпълнение, и при какви критерии – например при съобразяване основанието на иска, вероятната му основателност и съразмерността на исканата обезпечителна мярка с оглед засягането на правната сфера на ответника?“. Тълкуването, което ще бъде дадено, ще е задължително за настоящия съдебен състав, поради което производството по настоящото дело трябва да бъде спряно /съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ до приключване на производството по тълкувателното дело. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,