Определение № 155 от 16.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1519/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена от пълномощника му – адв. П. С. - С. против решение №18203 от 12. 11. 2014г. по гр.д. №3594/14г. на Софийски градски съд. Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развити са и доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК. С представеното, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.С. – С. е поддържал недопустимост на решението, тъй като било постановено по съдебно дело, което не било разглеждано и съдия К. не била част от съдебния състав, разгледал спора, нямало и положен подпис на решението.Поддържано е още, основание по чл.280, ал .1, т. 1 ГПК, като е поставен въпроса - „ Когато възложител по договор за изработка получи фактическа власт, върху предмета на изработката, извърши дължимото по договор плащане и използва изработеното по неговото предназначение, това съставлява ли одобрение и приемане на изработеното, независимо от липсата на приемо –предавателен протокол или друг документ, който да обективира приемането”. Поддържано е противоречие с две решение на ВКС, ТК, ІІ т.о., от които са възпроизведени части. Поставен е втори въпрос- „ Когато недостатъците на изработката не са съществени и изработеното може да бъде поправено, длъжен ли е възложителя да даде възможност на изпълнителя да стори това и има ли право вместо това едностранно да се откаже от договора”. Също е цитирана част от решение на ВКС. Под №3 е поставен въпроса – „ При твърдение за отпаднал кредиторов интерес от изпълнението поради прекомерна забава на изпълнителя, възложителят следва ли да докаже причинна връзка между забавата и отпадналия интерес”, по което също е сочено противоречие с практика на ВКС, от която са възпроизведени части. Четвъртият поставен въпрос е - „ Как се извършва преценката за степен на удовлетворяване на кредиторовия интерес при спор относно приложението на чл.87,ал.4 ЗЗД – дали неизпълнената част е незначителна”. По този въпрос също е поддържано противоречие с решение на ВКС, ІІІ г.о. Други доводи не са развити. Доколкото от приложеното изложение, може да бъде изведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, то същото следва да бъде обсъдено, поради това, че недопустимостта на акта формира самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване -арг. т.1 ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/09г.Касаторът е поддържал, че решението е постановено по дело, което не е било разглеждано- гр.д. 9840/12г. Това оплакване, с оглед данните по делото, не е съобразено с постановеното от въззивния състав решение №1703 от 12.03.2015г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, като в титулната част на обжалваното решение е поправен номера на делото от 9840/12г.на 3594/14г. както е било заведено в канцеларията на съда. Освен това очевидната фактическа грешка, каквото съставлява соченото от касатора допуснато посочване на различен номер на делото в акта не съставлява основание за неговата недопустимост, след като няма спор, че въззивният съд е разгледал именно повдигнатия правен спор между страните. Фактически невярно е твърдението на касатора за това, че съдия К. не била член на съдебния състав. Видно от изготвения протокол за открито съдебно заседание от 03.11.2014г. тя е председателствала състава и е указана като съдия докладчик по спора. Този довод на касатора не съдържа пояснения относно разбирането на страната, тъй като с оглед изложеното е очевидно, че съдията докладчик е участвал, както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, което е подписано от нея. Или сочените пороци на акта не са налице, поради което и довода за недопустимост е неоснователен. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Първият поставен от него въпрос, като съдържащ неустановени по спора факти определящи същественото му съдържание не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 т1 ГПК. В тази връзка въззивният съд изрично е приел, че няма приемане на работата – нито писмено, нито устно, нито чрез конклудентни действия, с оглед установените факти по спора, недвусмислено доказващи неизправността на касатора – ответник в производството, а именно – двегодишна забава за предаване на работата и липса на съгласуването й с компетентните органи, неточно изпълнение за съгласуване с тези органи даже и след този срок, включително и за преработване на проектите съгласно указанията на „Софийска вода”, различието между представените и неодобрени проекти и изцяло одобрените на другия изпълнител, с който ищецът е бил принуден да сключи същия договор. Съдът е приел още, че по делото не е доказано а и не се е твърдяло неизпълнението да се дължи на обективна причина, за която изпълнителя да не отговаря. Така е направен извод, че поради значителна забава за възложителя е станало безпредметно пълното изпълнение на ответника, поради което са били налице и законовите предпоставки за разваляне на договора по чл.87, ал.2 ЗЗД. Изведена е основателност на претенцията за връщане на даденото по разваления договор. С оглед тези решаващи мотиви и вторият, не само първия въпрос не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма относимост към тях, а материалноправния, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за приложно поле на касационно обжалване са приложените решения на ВКС третиращи приемане на работата по чл.264,ал.1 ЗЗД с конклудентни действия. Третият поставен въпрос от страната е релевантен, с оглед посочените по-горе решаващи мотиви на съда. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на което се е позовала страната предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка, касаторът е цитирал лаконични правни изводи от две решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, съобразно, посочените по-горе мотиви на съда обусловили резултата е мотивирано отпадането на кредиторовия интерес от сделката с продължителността на забавата и необходимостта от осъществяване на проектни работи по временна организация на строителството, В. мрежи, отводняване и др. Т.е. съдът е обосновал причинна връзка между забавата и отпадналия интерес, в съответствие с изводите обективирани от двете решения на ВКС, съдържащи именно такова разрешение - че такава връзка следва да бъде установена. Четвъртият поставен въпрос също може да бъде приет за релевантен, въпреки, че поясненията към него са основани не на мотивите на акта, а на оплакванията на касатора за неговата неправилност, което е ирелевантно спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице по този въпрос обосноваване на допълнителен критерий. Касаторът се е позовал на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поддържал противоречие с решение №472/10г. на ВКС, ІІІг.о. С това решение със задължителна практика е решен не правен а фактически въпрос, тъй като е формулиран като „приложимост на чл.87, ал.4 ЗЗД по-специално дали в случая неизпълнената част от поетото по договора задължение е незначителна”. Конкретния случай е третирал поето задължение за построяване на жилище и спора се е свеждал до това дали при строителството му е допуснато такова отклонение от договореното, че то не може да удовлетвори нуждите на кредитора. Правно е направен извод, че преценката не може да се извърши с оглед субективната оценка на кредитора, а съобразно обективно съществуващите факти. В случая, въззивният съд изобщо не е коментирал субективната оценка на ищеца, а единствено обективният факт на допуснатото неизпълнение от страна на касатора на поетите с процесния договор задължения, като освен това е разгледал и съвършено друга хипотеза, при която е било необходимо проектите да бъдат съгласувани с оторизираните за това органи, което касаторът не е осъществил, въпреки, че е поето такова задължение. С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение