Определение № 5215 от 29.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4623/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. И., чрез адв. К. Т., срещу въззивно решение № 138 от 21.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 166/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частите, с които: 1/ след частична отмяна на решение № 1097 от 27.12.2024 г., постановено по гр. д. № 793/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, И. Г. И. е осъден да заплати на М. П. П., обезщетение за неимуществени вреди в резултат от причинените ѝ на 14.01.2022 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] болки и страдания в размер на 7 000 лева допълнително, освен присъденото в първата инстанция, ведно със законната лихва върху присъдената главница от 7 000 лева, считано от 03.06.2024 г., до окончателното изплащане на сумата; 2/ е потвърдено първоистанционното решение в осъдителната му част, с която И. Г. И. е осъден да заплати на М. П. П. обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в размер на 13 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.06.2024 г., до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваните части. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, без да е констатирал изрично конкретна неправилност на първоинстанционното решение или несъвпадение на мотивите му, или на фактическите установявания, или на правните изводи относно релевантните факти, или без да приложил по различен начин, който и е да е от критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД спрямо приложените от първоинстанционния съд, въззвният съд да отмени частично първоинстанционното решение и да увеличи присъдения размер на обезщетението?“; 2/ „При определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 300 ГПК, последната разпоредба ограничава ли съда да не вземе предвид изложените от страната, извършила деликта, факти и обстоятелства, касаещи едно или повече от следните обстоятелства: механизма на причиняване на увреждането, фактическата обстановка преди, по време на или след причиняване на увреждането, смекчаващите отговорността обстоятелства (като последващо поведение на лицето и др.) и тези обстоятелства следва ли да бъдат преценени от съда с оглед определяне размера по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, независимо от ограничението, въведено с разпоредбата на чл. 300 ГПК?“ – по първите два въпроса се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „При прилагането на чл. 52 ЗЗД и определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди длъжен ли е в мотивите си съдът да посочи за всеки един цитиран фактор, който отчита (като например икономическите условия в страната, болките и страданията, времето за възстановяване) и конкретното му изражение (срок, възраст, продължителност във времето, стойност, цена, друг измерим показател и т.н. – според приложимото в случая), за да може да се направи преценка за това как всеки от цитираните фактори се е отразил на размера на обезщетението?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 10 от 08.02.2018 г. по гр. д. № 1600/2017 г. на III г.о. на ВКС. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението в обжалваната част. Ответната страна по жалбата М. П. П., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. С., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че производството по делото е образувано по искова молба от М. П. П. против И. Г. И., с твърдения, че на 14.01.2022 г. ищцата е пострадала при инцидент, като била причакана пред дома си и нападната от ответника; че в опит да вземе от нея ключа от колата, която твърдял, че ѝ подарил преди 10 години, ѝ нанесъл травма на пръстите на лявата ръка, изразяваща се във фрактура на дистална фаланга на трети пръст и руптура на дълбоко сухожилие на четвърти пръст; че първоначално травмата на лявата ръка била лекувана консервативно, а впоследствие ѝ била направена операция на сухожилието на четвърти пръст; че възстановяването на трети пръст продължило около 6-8 месеца, но сухожилието на четвърти пръст никога няма да се възстанови и няма нормален захват на ръката. От приложените писмени доказателства е посочил, че с определение, постановено в проведеното наказателно производство, съдът е одобрил по реда на чл. 382, ал. 7 и чл. 24, ал. 3 от НПК споразумение, съгласно което И. И. се е признал за виновен в умишлено извършване на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, предл. 2 от НК вр. с чл. 198, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 129, ал. 2 НК, а именно – затова, че отнел чужди движими вещи, с намерение незаконно да ги присвои, като използвал за това сила, изразяваща се в нанасяне на удари с юмруци и усукване на ръката, с което причинил средна телесна повреда на М. П., изразяваща се във фрактура на дисталната фаланга на трети пръст и руптура на дълбоко сухожилие на четвърти пръст, довели до трайно затруднение на ляв горен крайник, като деянието било извършено виновно, при форма на вината „пряк умисъл“. Изрично е констатирал, че посоченото споразумение по проведеното наказателно производство, по правилото на чл. 383 НПК има последиците по чл. 300 ГПК. Относно доказването на нанесените вреди, въззивният състав е кредитирал и приложеното по делото С. № 3/26.01.2022 г. на „УМБАЛ – Бургас“ АД, отделение по Съдебна медицина, съгласно което при извършения преглед, освен травмата на трети и четвърти пръст на лявата ръка, било констатирано и кръвонасядане зад дясна ушна мида на площ 5 х 2 см. Възприел е като достоверни и събраните гласни доказателства, които е намерил да потвърждават твърденията в исковата молба за остър вербален конфликт между страните и последвала физическа разправа. При формиране на решаващите си изводи, второинстанционният съд е взел предвид и заключението от изготвената по делото СМЕ. От същото е установил, че пострадалата е била хоспитализирана двукратно – първия път от 18.01.2022 г. до 21.01.2022 г., а впоследствие – от 19.05.2022 г. до 21.05.2022 г.; че при първата хоспитализация била извършена тенопластика на сухожилието на четвърти пръст с реинсерация на флексорното сухожилие към дисталната фаланга с два костни тунела; че било проведено второ оперативно лечение с извършена тенолиза, което се наложило поради усложнение в резултат от обездвижването на ръката след травмата и първата манипулация. Посочил е, че според заключението на вещото лице, независимо и от втората интервенция, пострадалата е с невъзможност за извършване на флексия и захват на лявата ръка и с описаното усложнение няма как да се възстанови. С оглед изложената фактическа обстановка решаващият състав е намерил, че същата убедено сочи на деликтно поведение от страна на И.: наличие на вреда, вредоносно поведение, причинно-следствена връзка между тях и установена форма на вина. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди е съобразил, че става въпрос за жена, на навършени 48 години към датата на инцидента, претърпяла болки и страдания в резултат от подробно описаните телесни повреди; че събраните доказателства свидетелстват за извършване на принципно две леки операции, свързани с травма на четвърти пръст на лява ръка и лечение на фрактура на дистална фаланга на трети пръст на същата ръка. Обобщил е, че се установява наличие и на лека телесна повреда – кръвонасядане зад дясна ушна мида на площ 5 х 2см, нанесена на П. и описаната по-горе средна телесна повреда, без изгледи за подобряване. Кредитирайки показанията на свидетелите, ангажирани от ищцата, въззивната инстанция е установила, че след двете операции, около 5-6 месеца П. посещавала процедури по рехабилитация, като свидетелят С. я водел с кола, понеже тя не можела да управлява МПС. Преди инцидента ищцата била доста активна в посещенията си на фитнес, което впоследствие било преустановено по отношение на някои от упражненията, защото вече не можела да си свие пръстите на лявата ръка. Не можела да си измие добре косата сама и се налагало да ползва помощта на майка си или да ходи на фризьор. Според св. С. и към датата на съдебното заседание, в което е разпитан, състоянието на ръката на пострадалата не е подобрено. От друга страна, е кредитирала и показанията и на свидетеля, ангажиран от ответника, относно състоянието, в което го видял след свадата, а именно – свидетелят констатирал руптура на устната. Не е приела обаче да е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, тъй като не е установено по достатъчно убедителен начин, че същата първа го е нападнала физически, а не само се е защитавала срещу него. При тези съображения въззивният състав е приел, че физическите и психически преживявания на ищцата следва да бъдат компенсирани, чрез заплащане на обезщетение, макар и парите да не могат да репарират изцяло горните вреди, поради тяхното естество. Зачитайки всички събрани доказателства по делото е намерил, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на М. П. възлиза на 20 000 лв., като се зачете датата на инцидента – 14.01.2022 г. и обстоятелството, че захватът на лявата ръка няма да бъде възстановен. При определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид, че същият следва да бъде определен и индивидуализиран, като се отчетат икономическите условия в страната към датата на инцидента, също и това, че при няколко телесни повреди обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяка от тях. Изрично е посочил, че в подобна хипотеза пострадалият изпитва общо неразположение, свързано със съчетаното усещане от всички претърпени травми и не може да бъде разграничено каква част от болката и страданието е причинена от всяка от тях поотделно. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос, спрямо които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, които обуславят решаващите изводи по спора. Същите са привързани към оплакванията на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл. 271, ал. 1 ГПК и чл. 300 ГПК, като без да излага мотиви за неправилност или несъвпадение с мотивите на първоинстанционния съд, е присъдил значително по-завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди и не е взел предвид всички факти и обстоятелства от значение при определяне на този размер, независимо от ограничението, въведено с чл. 300 ГПК. Следва да се посочи, че несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Отделно от изложеното, по тези правни въпроси и приложението на разпоредбите на чл. 271, ал. 1 ГПК и чл. 300 ГПК е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, включително и задължителна такава ( ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК ), въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Трайно е и установеното в практиката разбиране, че с разпоредбата на чл. 300 ГПК е придадена задължителна сила за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, на влязлата в сила присъда относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Цитираното правило се отнася за всички съдебни актове, постановени по реда на НПК, с които наказателният съд се произнася по посочените въпроси: постановената по чл. 300 НПК присъда, одобреното по чл. 382 НПК споразумение, имащо характер на присъда съгласно чл. 383, ал. 1 НПК, а също и постановеното по чл. 78а НК решение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В горния смисъл са мотивите към т. 15 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай посочените разрешения са съобразени от въззивния съд. Процедирайки по гореизложения начин, въззивният състав е обсъдил всички относими доказателства и факти при определяне на обезщетението неимуществени вреди. Въз основа на това е направил обосновани изводи по съществото на спора, като се е мотивирал защо намира за справедливо обезщетение в размер на 20 000 лева. Доколкото по повдигнатите въпроси има формирана съдебна практика, а нужда от нейното осъвременяване, не е налице, то разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия трети въпрос в изложението. Същият обобщено се свежда до въпроса, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Обобщен по този начин, въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и с установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и цитираното от касатора решение, като обжалваният акт е мотивиран, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните части. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваните части до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна по жалба е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. И. С. от АК – Бургас, сумата от 613,55 евро – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната по жалбата страна. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,