Определение № 60411 от 06.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2221/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. М. срещу решение №244 от 17.08.2020г., постановено по в.т.д.242/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в,, с което е потвърдено решение №100/20.02.2020г. по т.д.№559/2019г. на Пловдивски окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение в частта му, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че касаторът дължи на П. Н. Н. сумата от 70 000лв. със законната лихва от 08.11.2018г., е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на въззивния съд, че в записа на заповед единствено е уговорен по-дълъг срок за предявяване, като се застъпва становището, че издаденият запис на заповед е нищожен по смисъла на чл.486, ал.2 ТЗ, тъй като падежът в него е определен по два начина – за конкретен ден (11.11.2015г.) и на предявяване. Същевременно се сочи, че в записа на заповед не е изразена по ясен и недвусмислен начин волята на издателя, което от своя страна и с оглед практиката на ВКС за недопустимост тълкуването на волята на издателя, обуславя нищожност на менителничния ефект на ценната книга. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски за всички инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като са формулирани следните правни въпроса, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №168/07.11.2013г. по т.д.№678/2013г. на І т.о., решение №201/02.08.2018г. по т.д.№1703/2017г. на ІІ т.о. и решение №96 от 28.07.2017г. по т.д.№1907/2016г. на І т.о., а именно: „ Редовен ли е запис на заповед, в който е посочено, че е платим „при предявяването на този запис на заповед“, наред с посочения падеж на конкретна дата – дължимата дата до 11.11.2015г.?“ и „ Посочването в запис на заповед на дата, до която посочената в менителницата сума е дължима за плащане, определя ли по-дълъг срок за предявяване по смисъла на чл.487, ал.1 изр.3 ТЗ?“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от П. Н. Н., в който се сочи, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като посочената в изложението практика на ВКС, касае други хипотези и не е относима за настоящия правен спор. Претендира се на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в полза на адв.М. С. за процесуалното представителство пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №100/20.02.2020г. по т.д.№559/2019г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която е признато за установено, че ответникът по предявения иск на основание чл.422, ал.1 ГПК Г. А. М. дължи на ищеца П. Н. Н. сумата от 70 000лв. по издаден запис на заповед на 11.07.2007г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2018г. до изплащането й, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение №10088/21.11.2018г. по ч.гр.д.№17787/2018г. на Пловдивски РС. За да потвърди решението на първата инстанция, с което е уважен иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният състав е посочил, че по делото не е спорно, че процесният запис на заповед е издаден на 11.05.2007г. от ответника Г. А. М. като в ценната книга е отразено волеизявлението на издателя Г. М., че „неотменимо и безусловно се задължава при предявяването на този запис да плати в срок до 11.11.2015г. сумата 70 000лв. в полза на П. Н. Н.“. Аналогично на първоинстанционния съд, апелативният състав е приел, че в записа на заповед не са посочени два падежа, както твърди въззивника, а само един единствен падеж, определен по чл.486, ал.1 т.1 ТЗ - на предявяване, в срок до 11.11.2015г. Въззивният състав е акцентирал, че така посочения падеж на предявяване нито е неясен, нито е двусмислен, не изисква тълкуване волята на издателя, поради което менителничният ефект на съдържащия изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ запис на заповед е валиден. Въззивният състав е посочил, че единствената особеност в случая е, че издателят е определил срок на предявяване по-дълъг от една година – до 11.11.2015г., което е допустимо съобразно разпоредбата на чл.487, ал.1, изр.3 ТЗ. Според съда за това не е необходимо отделно волеизявление на издателя -самото посочване на срока, до който трябва да плати сумата, е достатъчно и не поражда необходимостта от тълкуване на неговота воля. Настоящият състав намира, че не е налице поддържанотоот касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос: „ Редовен ли е запис на заповед, в който е посочено, че е платим „при предявяването на този запис на заповед“, наред с посочения падеж на конкретна дата – дължимата дата до 11.11.2015г.?“. Въпросът не е зададен коректно и не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като въззивният състав изрично е посочил, че от съдържанието на записа на заповед ясно и недвусмислено е изразена волята на издателя падежът да е на предявяване по см. на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, като датата - 11.11.2015г., не е определена като друг падеж, извън предявяването (както се твърди във въпроса), а като крайна дата на определения по-дълъг срок на предявяване по см. на чл.487 ал.1, изр.3 ТЗ. В тази връзка цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на чл.486, ал.2 ТЗ - решение №168/07.11.2013г. по т.д.№678/2013г. на І т.о. и решение №201/02.08.2018г. по т.д.№1703/2017г. на ІІ т.о., е неотносима за конкретния правен спор. Не обуславя допускане на касация на въззивното решение и втория въпрос на касатора: „ Посочването в запис на заповед на дата, до която посочената в менителницата сума е дължима за плащане, определя ли по-дълъг срок за предявяване по смисъла на чл.487, ал.1 изр.3 ТЗ?“. От една страна, доколкото въззивният съд е приел за безспорно, че са касае за менителница на предявяване с определен срок за плащане, въпросът касае правилността (обосноваността) на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно, в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в посоченото от касатора решение №96 от 28.07.2017г. по т.д.№1907/2016г. на І т.о. нито се дава отговор на така формулирания въпрос, нито решението е постановено при идентична фактическа обстановка. На основание чл.38, ал.2 ЗА и чл.9, ал.3 във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на ВАдв.С за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. С. от АК –Х. - за изготвения от нея отговор на касационната жалба, сумата 1 972.50лв. (3/4 от дължимото адвокатско възнаграждение за една инстанция в размер на 2 630лв.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,