Определение № 4821 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3542/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на военно формирование 22180 – гр.Казанлък, чрез неговия командир, представлявано от ст. юрк. Г., против решение № 147/24.04.2023 г. по гр. д. № 238/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора (ОС – Стара Загора) и касационна жалба на същата страна против решение № 79/15.03.2024 г., постановено по същото дело по реда на чл. 247 ГПК.

Ответникът по жалби (както срещу основното решение, така и срещу това по чл. 247 ГПК) Г. В. Г. чрез адв. П., е подал писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбите. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

1. Предмет на първата касационна жалба е въззивно решение № 147 от 24.04.2023 г., с което след отмяна на решение № 64 от 06.02.2023 г. по гр. д. № 2480/2022 г. на Районен съд – Казанлък са уважени предявените от Г. В. Г. против военно формирование 22180 – гр.Казанлък искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ - отменена е заповед № ЗЛС-63/25.08.2022 г. на командира на военното формирование, с което е извършено уволнението; ищецът Г. В. Г. е възстановен на заеманата по-рано цивилна длъжност „Финансов контрольор“ във военно формирование 22180 – Казанлък; ответното военно формирование е осъдено да заплати на ищеца сумата 9 568.97 лв. - обезщетение за оставане без работа поради уволнението за времето от 26.08.2022 г. до 26.02.2023 г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.10.2023 г. до окончателното изплащане и в тежест на ответника са възложени разноски и дължими д. такси.

Въззивният съд е постановил този правен резултат като е установил, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало по трудов договор № 1338/01.12.2017 г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 и чл. 70, ал. 1, ал. 2 КТ, последван от множество допълнителни споразумения към него. Приел е, че съгласно длъжностна характеристика от 10.06.2019 г., изискването за образование за заеманата от ищеца длъжност „Финансов контрольор“ е било за висше икономическо с образователно-квалификационна степен не по-ниска от „бакалавър“, а съгласно длъжностна характеристика от 04.07.2022 г. – висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Счетоводство и контрол“. Като безспорни между страните са посочени следните обстоятелства: с официално писмо от 24.06.2022 г. до председателя на синдикалната организация на Федерацията на независимите синдикати от отбраната „Българска Армия“ (ФНСО БА) към КНСБ, същият е бил уведомен, че се променят изискванията за заемане длъжността „Финансов контрольор“ във военно формирование 22180 – Казанлък; с писмо от 18.07.2022 г. на Сухопътни войски, 2 механизиран батальон, от ищеца е изискано да представи копие на диплома за висше образование на образователно-квалификационна степен „Магистър“ по специалност „Счетоводство и контрол“, в изпълнение на което последният с писмо от 22.07.2022 г. е представил на работодателя притежаваните от него дипломи за завършено висше образование; с предизвестие от 26.07.2022 г. на командира на военното формирование ищецът е предизвестен, че на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, след изтичане на законния 30- дневен срок, трудовото правоотношение ще бъде прекратено, което е извършено със заповед № 3ЛС63/25.08.2022 г., на основание чл. 291, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили (ЗОВС) на Република България и чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ.

При горните факти въззивният съд е намерил, че спорните въпроси по делото се дали законосъобразно е било променено изискването за длъжността – от образователна степен „бакалавър“ на „магистър“ и дали служителят е притежавал степен „магистър“ по съответната специалност. От анализа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на ССчЕ е установил, че производството по прекратяване трудовото правоотношение на ищеца е започнало със заповед на министъра на отбраната № 0Х-031/18.04.2022г., с която е утвърдена промяна в длъжностните разписания и тя е послужила като основание за изменение длъжностната му характеристика. Инстанцията по същество е приела, че към 01.07.2022 г. ищецът членува в синдикалната организация на военно формирование към ФНСО БА и съгласно чл. 2 от КТД в Министерство на отбраната (МО) се ползва от разпоредбите му. В тази връзка е формиран извод, че съгласно изричната норма на чл. 28, ал. 6 КТД в МО, изискванията за заемане на длъжността, определени в длъжностната характеристика на цивилния служител, могат да бъдат променяни само при утвърдена промяна в длъжностните разписания, а синдикатите се запознават с изменените длъжностни характеристики преди утвърждаването им от работодателя. Решаващият състав е посочил, че при съпоставянето на приетите по делото извлечения от двете длъжностни разписания (старото и новото) се установява, че длъжността на ищеца несъмнено липсва промяна в изискванията за заемането й. Развити съображения, че в случая работодателят е нарушил императивната разпоредба на чл. 28, ал. 6 КТД в МО, тъй като с длъжностната характеристика не могат да бъдат изменени изискванията за образователно-квалификационна степен, когато такова не е предвидено в новото длъжностно разписание. Направен е извод, че въведените с длъжностната характеристика нови изисквания за длъжността „финансов контрольор“ не са резултат на установени с новото длъжностно разписание изисквания за заемането й. Затова те не могат да бъдат основание за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. Посочено е, че в раздел „Код на длъжността по НКПД“ и в двете разписания (старото и новото), длъжността на ищеца е с един и същ код 2411 6012, като код 2411 съответства на група „Одитори и счетоводители“, 6012 „Финансов контрольор“, а първата цифра от тази група – 6 (петата цифра в кода), определя образователно-квалификационна степен „бакалавър“ и същевременно липсва изменение на изискванията за заемане на длъжността. В обжалваното решение е споделено становището, произтичащо от чл. 8, ал. 1 КТД в МО, че всички актове на работодателя, отнасящи се до трудовите и осигурителните отношения както и сключените индивидуални трудови договори, които противоречат на закона и на КТД, или ги заобикалят, са недействителни. Поради липсата на предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е прието, че процесното уволнение е незаконосъобразно. Като несъстоятелна е преценена тезата на работодателя, че промяната на разписанието задължавала командира на военното формирование да изготви нови длъжностни характеристики. Изтъкнато е, че в законовите правомощия на работодателя е да изменя длъжностните характеристики, но предпазната клауза по чл. 28, ал. 6 КТД в МО цели да го постави в условията на обвързана компетентност и да даде защита на служителите от работодателски произвол и премахване възможността по всяко време и по съображения за целесъобразност те да бъдат уволнени. За основателно е прието твърдението на ищеца за злоупотреба с право от страна на работодателя при извършване на уволнението му. Според инстанцията по същество е несъмнено и безспорно, че такава е налице, което обусловило и незаконосъобразното прекратяване на трудовоправната връзка – защото работодателят е променил единствено и само изискванията за заемане на длъжността от ищеца, както и защото въведеното ново изискване не е свързано с трудовата функция и с изпълнението на трудовите задължения в обхвата на длъжността, поради което направеното изменение няма значение за изпълнението на трудовите задължения и по никакъв начин не е необходимо и не е в интерес на конкретната работа. По тези доводи е счетено, че поведението на работодателя при осъществяване на процесното уволнение обективира нарушение на принципа на добросъвестността по чл. 8, ал. 1 КТ и е самостоятелно основание за отмяната му. Вън от тези аргументи е посочено, че по делото несъмнено се установява служителят да притежава необходимата и по новата длъжностна характеристика образователна степен „магистър“, с квалификация по специалност „Счетоводство и контрол“ и „Планиране, отчет и управление на материалните средства“. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е намерен за основателен, което е обусловило произнасянето и по акцесорните претенции с възстановяване на ищеца на предишна работа и присъждане на обезщетение за принудителна безработица.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Вместо това страната се позовава на приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 97 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 2820/2021 г. на IV г.о., ТР № 4 от 01.02.2021 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГК, решение № 321 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 13/2011 г. на III г.о., решение № 192 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г., решение № 345 от 06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г., решение № 55 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 3086/2014 г., решение № 183 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 7381/2014 г., решение № 216 от 23.06.2015 г. по гр. д. № 633/2014 г., решение № 60276 от 06.01.2022 г. по гр. д. № 4103/2020 г. и решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г., всичките по описа на IV г. о. Поддържа се наличието на основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като бланкетно касаторът се позовава и на нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

2. Предмет на настоящото производство е и касационна жалба на военно формирование 22180 – Казанлък (наименована „допълнителна касационна жалба“) против решение № 79 от 15.03.2024 г., постановено по същото въззивно дело (на ОС – Стара Загора), по реда на чл. 247 ГПК. С последното е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното въззивно решение № 147 от 24.04.2023 г. като е „признато за незаконно уволнението със заповед № ЗЛС – 63/25.08.2022 г. на командира на военно формирование 22180 – Казанлък, на служителя Г. В. Г., на длъжността „Финансов контрольор“.

За да постанови този резултат въззивният съд е съобразил, че по постъпилата в законния 2-седмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца по делото Г. В. Г. против първоинстанционното решение, е постановено решение № 147 от 24.04.2023 г., в което въззивният състав не се е произнесъл с всички необходими диспозитиви, съгласно задължителното определение № 1048 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 3542/2023 г. по описа на III г.о. на ВКС. Предвид изложеното, съставът на втората инстанция е констатирал, че е налице допусната очевидна фактическа грешка в решението, която следва да бъде поправена служебно по реда и съгласно правилата на чл. 247, ал. 1 – ал. 4 ГПК с постановяване на нарочен диспозитив и относно признаване на процесното уволнение за незаконно съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба касаторът отново не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд в решението по чл. 247 ГПК. Вместо това страната преповтаря оплакванията си от първата касационна жалба (срещу основното въззивно решение) и изложението към нея.

Касационен контрол и по двете жалби не може да се допусне.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към всяка от жалбите не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на съдебна практика, която според жалбоподателя е относима към настоящия случай. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивните решения – основно и такова за поправка на очевидна фактическа грешка.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалби заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 780 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.