Определение № 385 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 163/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, представлявано от изпълнителния директор Б. З. Р., чрез юрисконсулт Н. И., срещу въззивно решение № 195/31.07.2020 г. на Пернишкия окръжен съд, постановено по въззивно гр.д. № 363/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност – допуснато нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК относно съдържанието на мотивите на въззивното решение и необоснованост, довели до противоречие с материалния закон. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което исковете се отхвърлят. Насрещната страна Й. Ц. П., чрез адв. М. В. П. от САК, е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за законосъобразност на въззивното решение. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Пернишки районен съд, признал за незаконна и отменил заповед за дисциплинарно уволнение на Й. Ц. П., издадена от ИА „Автомобилна администрация“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил П. на заеманата преди това длъжност „инспектор“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателят да заплати на служителя съдебноделоводните разноски по делото, а по сметка на съдебната власт – дължимите държавни такси. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: дали фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите му и обект на въззивната дейност да е решаването на материалноправния спор, като правилността на акта на първата инстанция да е само косвен резултат от тази дейност и трябва ли въззивният съд да изложи собствени доводи във връзка, както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба. Според касатора поставеният въпрос е свързан с тълкуване на чл. 236, ал. 2 ГПК и е разрешен в противоречие с решение № 20/09.02.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2885/2016 г. По приложение на чл. 12 и чл. 235 ГПК според касатора е следния въпрос – длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; да прецени и обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и всички доводи на страните, които имат значение за решението на делото. Счита, че по така формулираните въпроси е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, макар и да не се обосновава. Съставът на Върховния касационен съд намира, че всички повдигнати от касатора въпроси са процесуалноправни и по съществото си са за мотивирането на въззивното съдебно решение, както и за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни за спора доказателства и обстоятелства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, като даде отговор на всички повдигнати своевременно и по надлежен ред доводи и възражения от значение за предмета на спора. Въпросите са от значение за всяко исково производство и в частност за съдържанието на въззивното решение и задълженията на въззивния съд като съд по съществото на спора, в рамките на предмета на сезиране и ограничението по чл. 269 ГПК. Не се установява поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, в пълно съответствие с цитираното от касатора решение на ВКС, а още и многобройните съдебни актове по чл. 290 ГПК, е очертал точно предмета на въззивното производство, както и твърденията и доводите на страните по материалноправния спор в рамките на въззивната проверка, и ги е обсъдил в своето решение. Формирал е вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, като е приложил точно последиците на тежестта на доказване в гражданския процес. Мотивите са ясни, точни и изчерпателни, обосновано са формирани фактически изводи относно приетите за установени релевантни факти, както и правни заключения въз основа на тях, като вътрешното убеждение почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решението на Пернишкия окръжен съд по своята структура и съдържание е истински образец на същинско въззивно решение – на втора по ред инстанция по съществото на спора, с прецизен анализ на доказателствата и задълбочени, аналитични правни изводи, при пълно съответствие със закона. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. При така постановения резултат, ответникът по касация има право на съдебноделоводни разноски за инстанцията, направил е изрично искане да му се присъдят, но не е представил доказателства, че е сторил такива. Ето защо, разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, съдът