Определение № 1695 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1090/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Кредит инвест консулт“ ООД срещу решение № 5/08.01.2024г. по в.т.д. № 478/2023г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1 от 04.01.2023 г., по т.д. № 80 по описа за 2022 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на касатора по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на търговеца „Имеа“ ЕООД.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, а при евентуалност – неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с приложимия материален закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл извън рамките на поисканата защита и в нарушение на диспозитивното начало. Твърди, че апелативният съд е мотивирал акта си, обсъждайки представените изпълнителни листове за вземания на първоначалния взискател „Юробанк България“ АД, но те не са били изследвани в първоинстанционното производство и няма доводи по въззивната жалба, свързани с тях. Поддържа и че въззивният съд не се е произнесъл по направените възражения относно разноските за двете инстанции, като не е обсъдил направеното от жалбоподателя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че няма процесуални нарушения от първоинстанционния, каквито са налице, тъй като според касатора ОС – Пазарджик е допуснал неправилно администриране на книжа, служебно приемане на доказателства, незачитане на изтекъл преклузивен срок, което било довело до злоупотреба с процесуални права от ответника. Счита, че с действията си съдът неправомерно е удължил преклузивния срок по чл. 629, ал. 5 от ТЗ /предишна ал.4/ за възражения и доказателства от ответника. Поддържа, че неправомерно, мотивирайки се със смъртта на законния представител на ответника, съдът е приел, че са налице особени непредвидени обстоятелства и е възстановил изтеклия преклузивен срок, вместо да приложи последиците на чл. 133 ГПК. Поддържа, че след като управителят И. С. е починал на 11.01.2022г., другият съдружник – М. С. е била длъжна своевременно да обезпечи управител на дружеството и това, че такъв бил вписан в Търговския регистър едва на 27.06.2022г., не следвало да дава възможност на ответника да черпи права от незаконосъобразното си поведение с аргумент, че нямало кой да представлява дружеството и да получава книжа. Поддържа, че следвало съгласно чл. 7 от сочения учредителен акт, да се приеме, че другият съдружник има право да представлява дружеството. С оглед горното счита, че е настъпила преклузия и въззивният съд неоснователно и бланкетно е отхвърлил възраженията му за това. Касаторът поддържа, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не е установено надлежното прехвърляне на вземанията, поради изключване като доказателства по делото на договорите за цесия поради неизпълнение на изискването на чл. 183, ал.1 ГПК, тъй като счита, че изискването за представяне на договорите за цесия било неотносимо, защото законът не изисквал кредиторът да се легитимира пред длъжника с договора за цесия. Сочи, че освен това бил представил единия в оригинал, а другият – в нотариално заверен препис, което не било съобразено от въззивния съд. Поддържа, че съдът не се бил мотивирал кои точно доказателства изключва, а и в съдебното заседание на 08.11.2022г. по възражение на ответника било открито производство по чл. 183 ГПК, а не по чл. 193 ГПК. Позовава се и че договорите за цесия са с нотариална заверка, в която част според него имат характер на официален удостоверителен документ относно авторството и датата на подписване. По подробно изложените мотиви претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна недопустимост и по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „При въззивното обжалване може ли съдът да извършва проверка на първоинстанционното решение на основания, които не са посочени във въззивната жалба?“

2. „Може ли въззивният съд да проверява обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд и дали те са направени при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила?“

3. „Може ли въззивният съд да приеме различни фактически констатации от тези, приети от първоинстанционния съд, при липсата на оплаквания относно тези фактически констатации във въззивната жалба?“

4. „Като годни доказателствени средства, представени документи, с нотариално удостоверени подписи, в оригинал или нотариално заверен препис от оригинала в производството по чл. 183 ГПК, достатъчно ли е представянето им за сверка на съда в открито съдебно заседание, за да бъдат приети като такива?“

5. „В производство по чл.183 ГПК допустимо ли е да бъдат изключени като доказателства по делото представени за сверка на съда документи, с нотариално удостоверени подписи, в оригинал или нотариално заверен препис от оригинала?“

За първите три въпроса касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСТГК, както и с решение №149/10.02.2019г. по гр.д.№2279/2018г. на 4 г.о. на ВКС и др. посочени, а по последните два поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – „ИМЕА“ ЕООД е подал отговор от 17.05.2024г. чрез процесуалния си пълномощник - адв. М., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените съображения и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Ответникът поддържа, че изложеното от жалбоподателя, че бил представил оригиналите на оспорените документи е лъжа, че процесуалният представител на жалбоподателя не ги е представил за констатация, а само размахвал като изюлионист някакви листове, но не ги е предоставил на съда с оправдание, че информацията в тях била тайна. Наред с горното поддържа, че правилно е прието от АС – Пловдив, че липсва валидно уведомяване на длъжника за цесията. С оглед подробно изложените доводи, претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Пловдивският апелативен съд е посочил, че производството е образувано по молба по чл. 625 от ТЗ, подадена от „Кредит Инвест Консулт“ ООД за обявяване неплатежоспособността, евентуално свръхзадължеността, и откриване производство по несъстоятелност на „Имеа“ ООД, като молителят е поддържал, че има качеството на кредитор на ответника за парични вземания в общ размер на 213 791.65 лева, произтичащи от договори за банкови кредити, сключени между „Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/ и „ИМЕА“ ООД / с предходно наименование Компекс“ ООД/, които вземания са прехвърлени от първоначалния кредитор на „С.Г.Груп“ ЕАД с договор от 30.06.2021 г., а след това – от „С.Г.Груп“ ЕАД на „Кредит Инвест Консулт“ ООД с договор за прехвърляне на вземания от 22.02.2022 г.

Въззивният съд е приел, че молителят не е установил качеството си на кредитор на ответника, тъй като не е установено надлежното прехвърляне на сочените вземания от първоначалния кредитор „Юробанк България“ АД на „С.Г.Груп“ АД, както и последващото им прехвърляне от „С.Г.Груп“ АД на „Кредит Инвест Консулт“ ООД, защото представените за това писмени доказателства – копия от договори за прехвърляне на парично вземане от 30.06.2021 г. /от „Юробанк България“ АД на „С.Г.Груп“ АД/ и от 22.02.2022 г. /от „С.Г.Груп“ АД на „Кредит Инвест Консулт“ ООД/, са изключени от доказателствата по делото от първоинстанционния съд поради неизпълнение от страна на молителя на изискването по чл. 183, ал.1, предл.1 ГПК. Приел е за неоснователно възражението на въззивника за настъпила преклузия на правото на ответника за възражения, в т.ч. и за оспорване на приложените към молбата и приети по делото писмени доказателства, тъй като видно от препис от акт за смърт, вписаният в ТР управител на „Имеа“ ЕООД – И. И. С. е починал на 11.01.2022 г., а новоизбраният управител – А. А. К. е вписан в ТР към АВ на 01.07.2022 г., т.е. в този период ответното дружество не е имало законен представител и всички действия по производство са извършвани при нанедлежно представителство. С оглед горното апелативният съд е приел, че първото редовно с оглед изискванията на процесуалния закон съдебното заседание е проведено на 08.11.2022 г., когато от страна на ответника са заявени и поддържани възраженията против молбата за откриване на производство по несъстоятелност на „Имеа“ ЕООД и изрично са оспорени всички представени писмени доказателства. Относно доводите за неправилно изключване на доказателствата, въззивният съд е посочил и че в приложените към исковата молба копия от документи има нечетливи подписи над положения печат „вярно с оригинала“ и не може да се направи извод за авторството на заверката, доколкото липсват изписани имена на лицето, което я е извършило. Предвид горното апелативният съд е приел, че не е установено, че преписите/копията на тези документи са били официално заверени и молителят е отказал представянето на оригиналите, същите основателно са били изключени от доказателствата по делото. Относно твърдяната от въззивника проверка на идентичността на оспорените документи с представени в съдебно заседание на 06.12.2022г. техни оригинали, съдът е приел, че не може да се направи извод за наличието на идентичност между изключените от доказателствата по делото документи и съответстващи им оригинали, тъй като това не можело да се изведе от съдържанието на протокола. Апелативният съд е приел, че независимо от горното, дори и да не са изключени тези доказателства, не може да се направи извод за активна легитимация на молителя, тъй като паричните вземания, за събирането на които е образувано описаното изпълнително дело, са предмет на представени от първоначалния взискател - „Юробанк България“ АД шест изпълнителни листа, като само в един от тях - № 337/08.02.2016 г. като основание за присъдените парични вземания е посочен договор за банков кредит продукт „Бизнес кредит“ № 0730/24.06.2005 г., а за вземанията по останалите пет изпълнителни листа не се съдържат данни за конкретни банкови кредити, в т.ч. и описаните в молбата на „Кредит Инвест Консулт“ ООД като основание за присъдените суми, част от които представляват вземания за разноски по съдебни производства и не може да се направи извод за идентичност по основание и размер на вземанията по описаното изпълнително дело с тези, предмет на твърдените от молителя договори за цесия, както и че същите произтичат от заявените в молбата по чл. 625 ТЗ конкретни търговски сделки. Наред с горното въззивният съд е приел и че по делото липсват доказателства за уведомяването на длъжника „Имеа“ ЕООД за твърдяното прехвърляне на паричните вземания по посочените договори за банкови кредити от кредитора „Юробанк България“ АД на първия цесионер „С.Г.Груп“ АД с договора от 30.06.2021 г., като дори и длъжникът да е бил уведомен от ЧСИ за втората цесия, това не е достатъчно, за да легитимира „Кредит Инвест Консулт“ ООД като последен кредитор, тъй като по отношение на длъжника не е установено правоприемство за описаните в молбата вземания между известния нему кредитор – банката и „С.Г.Груп“ АД.

Апелативният съд е заключил, че въззивникът „Кредит Инвест Консулт“ ООД не се легитимира като кредитор на „Имеа“ ЕООД за твърдените изискуеми парични задължения по описаните в молбата търговски сделки, поради което не следва да се обсъждат другите твърдени от въззивника предпоставки за обявяването неплатежоспособността на длъжника и за откриване производство по несъстоятелност и с горните мотиви е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на молбата по чл. 625 от ТЗ.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, респективно е разгледал различен иск от предявения, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато съдът се е произнесъл при липса на подадена въззивна жалба или при подадена въззивна жалба, но в частта над обжалваемия интерес, както и по въззивна жалба, подадена след предвидения в ГПК преклузивен едномесечен срок, при оттеглена въззивна жалба или се е произнесъл по нередовна искова молба. Твърдяното от жалбоподателя обсъждане на невъведени доводи не съставлява произнасяне извън предмета на спора от съда и дори и да бе установен такъв порок, не би обусловил недопустимост на въззивното решение. В случая не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл.3 от ГПК, тъй като не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите три поставени от касатора въпроси са взаимосвързани, процесуалноправни и с оглед тезата му, че въззивният съд се е произнесъл по основания, които не са въведени с въззивната жалба и е извършвал проверка на обосноваността на фактическите констатации на първоинстанционния съд, без да има оплаквания относно същите и в този смисъл отговорят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но настоящият съдебен състав намира, че не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на което се позовава касаторът. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решение № 31 от 09.04.2020 г. на ВКС, ТК, І т. о., постановено по т.д. № 355/2019 г., решение № 50075/21.02.2024г. по т.д. № 843/2022г., ІІ т. о. и мн.др., при въззивното производство съдът прави свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, след като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и в първата инстанция доказателствен материал, като при постановяване на решението си съдът е длъжен да оцени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните за спора факти. Следва да се съобразят задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което ГПК възлага на въззивния съд да следи служебно за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол е изключен, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Ограниченията се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В т. 3 от тълкувателното решение изрично е посочено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приел за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на съответно оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Следователно когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания срещу правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да установи различна фактическа обстановка и въз основа на нея да пререши спора само в случаите, когато е длъжен да действа служебно. Когато няма такова задължение той е ограничен от заявеното в жалбата съгласно изричната разпоредба на чл. 269, ал. 2 ГПК. Въззивният съд, обаче, не е действал в нарушение на горепосочената практика, тъй като той не е възприел различна фактическа обстановка. Напротив и той като първоинстанционния е приел, че като не е представил оспорените договори за цесия в оригинал, както и уведомление за първата цесия от банката към „С.Г.Груп“ АД, молителят не е установил надлежно качеството си на кредитор по търговска сделка. Допълнително изложените мотиви относно неустановяване на характера на евентуалното вземане по търговска сделка с оглед описанието му по изпълнителните листи и липсата на идентичност с вземанията по договорите за цесия, не води до възприемане на различна фактическа обстановка, а и следва да се съобрази, че въззивната жалба е от молителя, а не от насрещната страна. Съдът не е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че първоначалният цедент е носител на вземания по търговска сделка/и спрямо ответника, за да се приеме, че е налице приемане на различни от установените от първата инстанция факти. Относно изпълнителните листове действително по жалбата и отговора не са наведени доводи, но и не е и прието, че е безспорно качеството на кредитор по тях на цесионера, като изложеният от апелативният съд допълнителен мотив относно същите не изменя установената фактическа обстановка и решаващият му извод, че молителят не се е легитимирал надлежно в производството като кредитор. Изтъкнатите от касатора доводи относно непроизнасяне на въззивния съд относно възражението му по въззивната жалба за прекомерност на разноските е неотносимо към решаващата дейност на апелативния съд, още повече, че липсва самостоятелно искане по чл. 248 от ГПК и жалба. С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с константната практика на ВКС, включително цитираната от касатора, поради което не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Последните два въпроса, които поставя касаторът във връзка с приложението на чл. 183 от ГПК, касаят изключването от доказателствата по делото на договорите за цесия, и съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК, доколкото са свързани с решаващата дейност на въззивния съд, но не отговарят на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Както се посочва в в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по т.д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, целта на производството по чл. 193-194 ГПК е да се обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. От друга страна, разпоредбата на чл. 183 ГПК допуска представянето на документ, в заверен от страната, която го представя препис, но в такъв случай при поискване, тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако преписът не е заверен от страната, съдът е длъжен да й укаже да го завери, което произтича от нормата на чл. 101, ал. 1 ГПК, според която съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия и указва на страната в какво се състои нередовността на извършеното от нея процесуално действие и как тя може да бъде отстранена, като определя срок за поправката. В съдебната практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 183 ГПК се приема, че искането за представяне на оригинала или на официално заверен препис на приложен по делото документ, който е представен в незаверено от страната ксероксно копие, не е свързано с преклузивен срок, вкл. и този по чл. 131 ГПК, за разлика от предвидения в чл. 193 ГПК срок за оспорване истинността на представен документ. 3а разлика от хипотезата на чл. 193 ГПК, в хипотезата на чл. 183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие, тъй като целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ / в този смисъл е решение № 60283/15.03.2022г. по гр.д.№785/2021г. на ВКС, ГК, 4 г.о. и мн. др. Въззивният съд не е действал в противоречие с тази практика, като е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, изключвайки от доказателствения материал по делото договорите за цесия, за които е указано представянето за констатация в оригинал и е открито производство по оспорването им съгласно отразеното изрично в протокола от 08.11.2022г., включително и на авторството на документите. Представяне в оригинал за констатация на тези документи не е отразено в протокола на съда, тъй като процесуалният представител на молителя е заявил само, че ги носи, но не и представянето им за констатация, като се е мотиривал, че това не било нужно. Несъстоятелни са доводите на касатора, че това е станало след преклузия на искането и в нарушение на диспозитивното начало, тъй като в производството по несъстоятелност съгласно т.1 от ТР 1/2017г. от 03.12.2018г. по т.д. № 1/2017г. на ОСТК, процесуалният ред, по който се развива производството по молба по чл. 625 ТЗ, депозирана от кредитор, при подготовката й за разглеждане в открито съдебно заседание, е редът, предвиден в специалните норми на чл. 629, ал. 2 и ал. 4 ТЗ, а не редът, предвиден в общите норми на чл. 131 - 133 ГПК и в този смисъл оспорването не е заявено несвоевременно, тъй като ответникът не е имал редовно вписан законен представител до 01.07.2022г., когато е заличен предходният управител и законен представител – И. И. С., починал на 11.02.2022г. и е бил редовно представляван едва в съдебното заседание на 08.11.2022г., с молба преди което и в срок от уведомяването му е депозирано становището за оспорване на документите. С оглед горното не се установява въззивният съд да е процедирал в нарушение на константната практика на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, а наличието на същата изключва бланкетно посочения и необоснован допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касационно обжалване.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.