Определение № 604 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 965/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Т. К. А. и Н. К. А., чрез процесуалния им представител адв.В., срещу решение от 20.11.2019г., постановено по в.гр.д.№1607/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 19.11.2018г. по гр.д.№15244/2016г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от И. С. С. срещу Т. К. А. и Н. К. А. искове с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.17 ЗЗД. Касаторите считат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата И. С. С., чрез процесуален представител адв. А., който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прието за установено по евентуално предявените искове на И. С. С. срещу Т. К. А. и Н. К. А. с правно основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. последно ЗЗД и чл. 17 ЗЗД, че договори за продажба на недвижими имоти /обективирани в нотариални актове № 51 и № 52 от 04.02.2016г. на нотариус В., касаещи съответно апартаменти с номера 50 и 51, находящи се в [населено място]/ са недействителни – като привидни /прикриващи договори за дарения/. Установено е, че ищецът е син на предишния собственик на двата имота – С. С.; че на 04.02.2016 г. чрез пълномощника си И. С. Т., С. С. продал апартаментите, както следва: номер 50 на Т. К. А. и номер 51 на Н. К. А.; че продажните цени са: на ап. 50 – 34 000 лв. /при данъчна оценка на имота 33 837.70 лв./ и на ап. 51 – 25 000 лв. /при данъчна оценка на имота 24 145.60 лв./; че купувачите са племенници на продавача С. С. /деца на сестра му/; че след подписване на двете сделки – И. Т. е получила /в качеството си на пълномощник на продавача С. С./ на 11.02.2016г. от В. Т. А. /сестра на С. С. и майка на купувачите/ визираната в нотариалните актове продажна цена на двата имота /в размер на общо 59 000 лв./ и че малко след сключване на сделките и превеждането по банков път на сумите по покупко-продажбите - а именно на 26.02.2016г. - И. Т. е превела /със записано основание на превода „захранване по сметка/ обратно на В. А. сума в размер на 63 000 лв. Въззивният съд е изложил съображения, че поради липса на твърдения и доказателства /като доказателствената тежест в тази връзка е за ответниците – съобразно правилото на чл. 154 от ГПК/, които да обяснят каква е била причината /основанието/ за това „захранване“ /т.е. за този обратен банков превод/. Поради това, въззивният съд е посочил, че в случая следва да се приеме /макар и да не е налице идентичност в размера на преводите/, че посочената втора парична транзакция на практика представлява връщане на продажната цена по сделките от страна пълномощника на С. С.. Съдът е приел, че това обстоятелство /само по себе си/ сочи, че изначалната цел на страните по договорите не е била да се осъществи реална размяна на престации /какъвто ефект поражда договорът за продажба/, а имотите да бъдат дарени /прехвърлени безвъзмездно/ в полза на ответниците. Съдът е изложил съображения, че този извод се подкрепя и от показанията /допустими в хипотезата на чл. 165, ал. 2, изр. 2-ро, предл. 2-ро от ГПК/ на свидетелката Д.; че нейните показания, за разлика от показанията на другия разпитан свидетел Н., установяват конкретно действителната воля, желание, мотив, цел на продавача, а именно - не да задължи купувачите с насрещна престация, а да ги дари със собствеността върху процесните имоти; че тези свидетелски показания могат да обяснят и логически /житейски/ причината, която е мотивирала С. С. да извърши процесното разпореждане в полза на своите племенници; че в тази насока, като едно косвено доказателство са и показанията на св. Н., който сочи, че приживе С. С. бил разочарован от сина си И. в последните месеци преди смъртта си. Съдът е посочил, че действително, между двата банков превода има разлика в сумите, но тази разлика не означава обаче непременно, че обратният превод не е връщане на платената сума по продажбите, тъй като по продажбите е имало и разноски /нотариални и държавни такси/, които са били за сметка на купувачите съгласно записаното в нотариалните актове. Съдът е приел, че при посочено основание в обратния банков превод „захранване на сметка”, при събраните други доказателства по делото, както и при липсата на доказване във връзка с какви други правоотношения са били преведени 63 000 лв. от И. Т. на В. А., то се налага заключение за привидност на сделките. Касаторът сочи в изложението по 284, ал.3, т.1 ГПК, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, по следните въпроси: 1 “длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди писмени доказателства, които са представени за първи път пред него, приети са и не са оспорени, а именно – пълномощно от С. С. рег.№393/02.02.2016г. за съдържание и подпис, декларация по чл.264, ал.1 ДОПК рег.№395/02.02.2016г. и декларация рег.№396/02.02.2016г., всички заверени от нотариус В., и длъжен ли е съдът да се съобрази с тях“; 2“съдът следва ли да кредитира свидетелски показания, дадени при първоначалното разглеждане на делото, след като за тези обстоятелства пред въззивната инстанция са представени и приети писмени доказателства, а именно - пълномощно от С. С. рег.№393/02.02.2016г. за съдържание и подпис, декларация по чл.264, ал.1 ДОПК рег.№395/02.02.2016г. и декларация рег.№396/02.02.2016г., всички заверени от нотариус В., и неоспорени“; 3“има ли право съдът служебно да приема основание за плащане, различно от това, което е посочено в платежния документ“. Първият от поставените въпроси касаторът отнася към доводите си в касационната жалба, че с посочените документи, съдържащи се в нотариалните дела, приложени по делото във въззивното производство, се установява волята на прехвърлителя да продаде имотите и че насрещната страна не е оспорила тези доказателства и поради това касаторът счита, че въззивният съд е следвало да се съобрази с тях. Въззивният съд е изложил съображения, че е намерил за основателни оплакванията за допуснати процесуални нарушения, изискал е нотариалните дела, както и е приложил същите като доказателства в производството на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, но е намерил, че тези процесуални нарушения, както и преценката на доказателствата във въззивното производство не променят обаче крайния извод за правилност на решението на СГС и за неоснователността на въззивната жалба. Поради това неоснователно се сочи противоречие на въззивното решение с приложената практика на ВКС относно задължението на съда да обсъди новите доказателства. Неоснователни са доводите за противоречие на въззивното решение с приложената практика на ВКС по втората част от въпроса, доколкото не е разрешен в приложената съдебна практика въпрос за значението на неоспорването на писмени доказателства – пълномощно и декларации в нотариално дело, в спор за нищожност на договора за покупко-продажба по това нотариално дело като привиден. Отделно от това, след като с исковата молба ищецът е оспорил валидността на договорите за покупко-продажба като привидни, прикриващи дарение, неоснователно насрещната страна отдава значение на обстоятелството, че изрично не са оспорени в тази насока като писмени доказателства новите доказателства от нотариалните дела – пълномощно и декларации. Същото се отнася и до втория от поставените от касатора въпроси. Третият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си въззивният съд служебно да се е произнесъл относно източника, от който произтича задължението за плащане, което не кореспондира с данните по делото, по което ищецът поддържа, че сделката е безпарична, представя доказателства за движението по банковата сметка на пълномощника на продавача във връзка с оспорването на представените от ответниците банкови документи за преводи и в хода по същество поддържа, че се касае за връщане обратно на продажната цена. Отделно от това, приложените от касатора решения на ВКС са неотносими, тъй като се отнасят до доказване на предаване на парична сума като елемент от фактическия състав на договора за паричен заем, какъвто не е настоящия спор. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 1000лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.