Определение № 4170 от 18.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника - Прокуратурата на Република България срещу решение № 203 от 13.01.2025 г. по в. гр. д. № 2471/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20289 от 08.12.2023 г. по гр. д. № 36297/2023 г. на Софийски районен съд в частта му, в която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца С. М. С. сумата 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1 300 лв. - обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда по НОХД № 23481/2014 г. на Софийски районен съд. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от процесния деликт да бъдат намалени до справедливия им размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателят релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, І г. о. и решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на ВКС, ІV г. о.; 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 т ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“, който счита за разрешен в противоречие с т. II ППВС № 4/23.12.1968 г., с решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело №85/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 832/10.12.2010г. по гр. дело № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о.; 3. „Може ли съдът по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ да определи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес и какъв е разумният и обичаен размер на дължимото възнаграждение?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/2017 г. от 18.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС; решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на III г. о. на ВКС и решение № 81 от 27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на IV г. о. на ВКС. В законоустановения срок е постъпил отговор на касационната жалба от насрещната страна – ищеца С. М. С., в който е застъпено становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. При извършената дължима служебна проверка за допустимостта на касационната жалба, настоящият съдебен състав на ВКС приема, че същата е процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане в частта й, досежно претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт. В тази част въззивното решение е постановено по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена под 5 000 лв. (а именно 3 900 лв.), при което съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, в тази част то не подлежи на касационно обжалване (въззивното решение е окончателно). В останалата му част, отнасяща се до присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, въззивното решение подлежи на касационно обжалване, в тази част касационната жалба е допустима и спрямо нея следва да бъдат преценени основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Второинстанционният съд е приел по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от непозволено увреждане от незаконно обвинение в престъпление в хипотезата на постановена влязла в сила на 28.04.2021 г. оправдателна присъда. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на воденото наказателно производство – около 8 г. в досъдебна и съдебна фаза (от 15.04.2013 г. до 28.04.2021 г. – когато е влязла в сила оправдателната присъда) и възрастта на ищеца – 35 г. в началото и 43 г. в края му. Взел е предвид и тежестта на повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от една до десет години. Отчел е, че спрямо пострадалия са били наложени най-тежките и ограничаващи мерки за неотклонение – „задържане под стража“ в продължение на 3 месеца и 15 дни, считано от 15.04.2013 г. до 30.08.2013 г., и „домашен арест“ в продължение на 5 месеца и 4 дни - от 30.08.2013 г. до 04.02.2014 г., последвани от „парична гаранция“ от 600 лв. до края на наказателното производство. Съобразил е, че в рамките на този период на ищеца е отказван достъп до лечение, както и до участие в метадонова поддържаща програма от прокурор, наложителна с оглед наркотичната му зависимост. Въззивният съд е приел, че е от съществено значение и обстоятелството, че спрямо пострадалия са водени и други наказателни производства и процесуални действия, видно от приложените към отговора на исковата молба справки, но е съобразил, че те значително предхождат процесния период, както и че по тях ищецът е бил реабилитиран. Горепосочените конкретни обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, са мотивирали решаващият съд да приеме предявеният иск за частично основателен до размера на сумата от 15 000 лв., съставляваща справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, Върховният касационен съд в настоящия състав намира следното: Първите два въпроса на касатора могат да бъдат обобщени в един въпрос, касаещ начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които трябва да бъдат установени и взети предвид от решаващия съд за точното прилагане на принципа на справедливост. Така преформулиран и обобщен поставеният въпрос притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол. Същият обаче е разрешен в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС и др., вкл. посочените от касатора), поради което спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според горепосочената съдебна практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по ЗОДОВ се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение в престъпление; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; засягането на физическото и психическото здраве на увредения, респективно неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В мотивите към решението си решаващият съд следва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в своето решение, постановявайки го изцяло в съответствие със същата. Решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – вида и тежестта на процесното обвинение в престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 10 години; сравнително голямата продължителността на наказателното производство от около 8 г.; взетите най – тежки мерки за неотклонение – „задържане под стража“ за около три месеца и „домашен арест“ за около пет месеца, последвани от „парична гаранция“; възрастта на пострадалия; невъзможността да провежда метадоново лечение за наркотичната си зависимост поради наложените мерки за неотклонение и наказателното преследване и наличието на други наказателни производства срещу С., предхождащи процесното. Извършил е съвкупна преценка на горепосочените конкретни правнозначими обстоятелства, посочвайки кои приема за такива от съществено значение, след което е определил размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, съобразявайки нормата на чл. 532 ЗЗД. Поради неосъществяване на релевираните общо и допълнително основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационен контрол на атакуваното въззивно решение по горепосочения правен въпрос не следва да бъде допускан. Последният поставен въпрос касае присъденото обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт, в която част касационната жалба е недопустима, поради което по него касационният съд не дължи произнасяне. Не следва да бъдат присъждани съдебно – деловодни разноски в полза на ищеца, тъй като той не претендира такива в настоящото производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение