Определение № 50615 от 16.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2574/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД срещу решение №946 от 09.08.2021 г. по в.гр.д.№1105/2021 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №261959 от 21.12.2020 г. по гр.д.№6042/2018 г. на СГС в частта, с която на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на В. И. П. разликата над сумата от 25 000 лв. до сумата от 35 000 лв., част от претенция от 45 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 29.10.2015 г. ведно със законната лихва 29.10.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Има ли задължения съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения на страните. 2. Длъжен ли е съдът при постановяване на своето решение и определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и обсъди всички релевантни в конкретния случай факти и обстоятелства. 3. Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. 4. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия. 5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя. Срещу решение №946 от 09.08.2021 г. по в.гр.д.№1105/2021 г. на САС е постъпила касационна жалба и от ЗАД „Алианц България“ АД. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №261959 от 21.12.2020 г. по гр.д.№6042/2018 г. на СГС в частта, с която на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ ЗАД „Алианц България“ е осъдено да заплати на В. И. П. разликата над сумата от 10 000 лв. до сумата от 35 000 лв., част от претенция от 45 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 29.10.2015 г. ведно със законната лихва 29.10.2015 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. При солидарна отговорност по смисъла на чл.53 от ЗЗД, но при предявен при условията на разделност иск и при установяване, че е налице още един делинквент следва ли съдът да установи, размера на отговорността и на този делинквент. 2. В случай, че искът е предявен при условията на разделност, въпреки, че законът предвижда солидарна отговорност, следва ли съдът да обсъди всички възражения на ответника, вкл. и тези, касаещи отговорността на установения в хода на делото делинквент. 3. При предявен иск при условията на разделност, следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви досежно размера на отговорността на всеки един от делинквентите. 4. При определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва ли да прецени всички обективно съществуващи факти и обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД. 5. Следва ли в решението да бъдат изложени мотиви досежно конкретните релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетението обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Ответникът по касация В. И. П. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбите. ЗАД „Армеец“ АД навежда доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ЗАД „Алианц България“ АД, евентуално за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водачите, предизвикали ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответниците застрахователи, наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия и равният принос на всеки един от застрахованите водачи, които са участвали в настъпването на ПТП, при което е пострадал ищецът /предвид влизане в сила на първоинстанционното решение по отношение претенцията за имуществени вреди/. Посочил е, че оплакванията на ответниците за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди са неоснователни. Приел е, че от заключението по допуснатата по делото СМЕ и отговорите на вещото лице в съдебно заседание се установява, че: 1. Вследствие на инцидента ищецът е получил многофрагментно счупване на тялото на дясна раменна кост, което е довело до функционална немощ на десен горен крайник, изразяваща се в намален обем на движенията в дясната раменна става и намалена мускулна сила и захват на дясната ръка. 2. Непосредствено след инцидента е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза със заключваща плака с 10 отвора, 10 винта и 2 серклажа. 3. Е налице невъзстановен обем на движенията на дясното рамо и намаление на същите с 1/3 за сметка на отвеждането и компресия на лъчевия нерв, като общата продължителност на възстановителния период е била в рамките на 6 месеца. 4. Ищецът няма отпаднала симптоматика в самите мускули, а има нарушена сетивност, като този проблем може да се реши с оперативно лечение, при което да се извърши освобождаване на притиснатия нерв. Установил е от показанията на разпитания по делото свидетел, че и към настоящия момент пострадалият продължава да взема медикаменти за болка в ръката, която не е възстановена в пълен обем и не е в състояние да носи по-тежки предмети с увредения крайник, тъй като чувства слабост. С оглед на естеството на проведеното лечение и обстоятелството, че ищецът не е напълно възстановен от инцидента близо четири години след неговото настъпване, въззивният съд е намерил, че следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на от 70 000 лв., съобразено с момента на настъпване на застрахователното събитие и съдебната практика в сходни случаи. Счел е за неоснователни оплакванията на двамата ответници, че неправилно проведеното лечение на ищеца е една от причините за увеличаване продължителността на възстановителния период и тежестта на получените травми, което е основание да се намали тяхната отговорност/неправилно проведеното лечение е безспорен по делото факт/. Посочил е също така, че при съпричиняване на увреждането от повече от едно лице е налице солидарност отговорност между всеки един от делинквентите и всеки един от тях отговаря за целия размер и не може да прави възражение за разделност на дълга. Изразил е становище за неоснователност и на възражението за съпричиняване, тъй като от събраните по делото доказателства не може да се формира несъмнен извод за наличието на съпричиняване на увреждането от пострадалия - от заключението по повторната комплексна експертиза се установява, че пострадалият е бил с предпазен колан, доколкото в противен случай е следвало да получи увреждания и в други области на тялото – глава, лице и долни крайници, тъй като тялото му би следвало да полети напред. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, първите два въпроса, поставени от касатора ЗАД „Алианц България“ АД, не са обусловили правната воля на въззивния съд. В решението не е изразявано становище, че е налице трети делинквент, допринесъл за увреждането на ищеца, респективно, че застрахователят дължи възмездяване на вреди, които не се намират в пряка и непосредствена причинно - следствена връзка с процесното ПТП /посоченото, че при съпричиняване на увреждането от повече от едно лице, е налице солидарност отговорност между всеки един от делинквентите и всеки един от тях отговаря за целия размер и не може да прави възражение за разделност на дълга, представлява само допълнителен аргумент относно неоснователността на възражението, че неправилното лечение е една от причините за увеличаване продължителността на възстановителния период и тежестта на получените травми/, още повече, че с оглед заключението на вещото лице, изготвило СМЕ, отговорите му в съдебно заседание и изразените от всяка една от страните становища, изводът, че неправилно проведеното лечение е безспорен по делото факт, е произволен и трудно защитим. От друга страна при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235, чл.236 и чл.154 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните /включително тези на застрахователните дружества относно неправилно проведено лечение и въпросът за конкретния принос на всеки един от делинквентите, установен с влязло в сила решение/, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на назначените по делото експертизи/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС се приема също, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, като в случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии. Предвид изложеното, по отношение на останалите, поставени от касаторите въпроси, не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното от касаторите селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/ и по тях касационно обжалване също не може да бъде допуснато. В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,