Определение № 4807 от 08.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 270/2026 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община, против решение № 5737 от 18.09.2025 г., постановено по в.гр.д. № 7236/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 7943/29.04.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 22284/09.12.2024г., и двете по гр.д. № 12769/2023 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен искът на жалбоподателя срещу С. П. Г. за признаване за установено на основание чл. 54, ал.2 ЗКИР, че Столична община е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор *.*.*, попадаща в УПИ *, кв. *, с площ от 111 кв.м., /защрихована в жълт цвят на скица-проект/ от ПИ с идентификатор *.*.* по скица – проект № 15-1397452/ 01.12.2022 г., издадена от СКГГ-гр.София и Заповед № 18-2250/ 22.03.2023 г. на С., представляваща част от УПИ *-общ, кв. * по действащия регулационен план на местност „Ц. Б. III”, одобрен с Решение III - 89 по Протокол III 23 от 19.03.2001 г. на СОС- маркирана в жълто по скица Приложение № 1 към заключението по съдебно-техническата експертиза с вх. № 376065/29.12.2023 г., която е неразделна част от решението и приподписана от съда –лист 122 от делото. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът не е съобразил, че поземленият имот на ответника е нанесен по стар регулационен план, одобрен със заповед № 497/11.12.1971 г., без да се вземе предвид, че не са налице основания за това нанасяне и че с решение № 89 по протокол №23 от 19.03.2001 г. на СОС е приет и приложен действащ към момента регулационен план. Позозава се и на непосредственото отчуждително действие на дворищната регулация съобразно разпоредбите на ЗБНМЦБ, ЗБНМ, ЗПИНМ и ЗТСУ. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят, след като повтаря тезата си за противоречие на решението с материалния закон е посочил, че то представлява интерес, тъй като касае прилагането, взаимодействието и параметрите на основните принципи на гражданския процес, свързани със съвкупната преценка и анализ на доказателствата и даване отговор на всички изложени от страните доводи. Ответната страна С. П. Г., представлявана от адвокат И., депозира писмен отговор, с който възразява, че не е формулиран правен въпрос и обжалваното решение не следва да бъде допускано до касация. По същество възразява, че решението е правилно и моли същото да бъде оставено в сила. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ищец по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови своето решение, съставът на СГС е приел, че е сезиран с иск по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР - положителен установителен иск за собственост върху 111 кв.м. от имот, придобити от ищеца Столична община на основание на чл. 2, ал.1, т. 9 от ЗОС, които части не са заснети като част от собствения на ищеца имот, а като част от съседния имот на ответника. Съдът е приел, че заснемане в кадастралната карта на собствения на ищеца имот, като част от друг имот, формира правен интерес за искане за отстраняване на грешка и непълнота на кадастралната карта, защото създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника. Извел е извод за наличие на правен интерес от иск по чл. 54, ал.2 от ЗКИР. Посочил е, че страните се ползват от АЧОС и нотариален акт, поради което е в тежест на всяка една от тях да докаже основанието, на което се е породило правото й на собственост върху имота. От фактическа страна съдът е приел, че на 16.04.1976 г. С. Г. е придобила право на собственост върху парцел *-8/89, кв. * по плана на София с площ от 910 кв.м., с неуредени сметки по регулация. Сметките по регулация са били уредени, което се установявало от представен нотариален акт от 1977 г. за собственост на ответницата върху 223кв.м., придадени по регулация. Съдът е приел още, че 111 кв.м. от този имот и то точно от придадените му регулация площи се претендира да са част от УПИ *-общ, кв. *, за който е съставен на 25.11.2002 г. АЧОС, като тази площ по регулационен план от 19.03.2001 г. била включена в парцел *-общ. Съдът е посочил, че по делото не се доказва от ищеца, че регулационният план от 2001 г. е приложен. Този регулационен план, според състава на съда, бил от 19.03.2001 г., поради което следвало да се приложи по реда на ЗТСУ /отм/. Съдът е посочил, че съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ/отм/ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти (местата с подобренията и насажденията в тях), придадени към парцели на други физически или юридически лица, като това разместване на собственост настъпва още от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния план и собствеността преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на придобивно основание от деня, когато е приложена. От прилагането на регулацията тя следвало да се съобрази при последващи изменения или нови регулации. При неприложена регулация отчужденията по дотогавашната регулация отпадали с обратна сила. Посочил е, че в случай, че предшествуващият план не бил приложен, се отивало към по-ранния, докато се установи приложен план или положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място, в който смисъл се е позовал на ТР № 3/15.07.1993г. по тълк.д. № 2/1993г. на ОСГК на ВКС. Съдебният състав е посочил, че ЗУТ зачита регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени дворищнорегулационни планове като имотни граници, като принудително, без съгласието на собствениците, изменение на границите на урегулираните поземлени имоти при действието на ЗУТ се допускало само по изключение. Съдът е посочил от правна страна, че ЗУТ е предвидил ред за регулиране на отношенията, породени от неприложени регулационни планове по реда на ЗТСУ/отм/. Съгласно §6 и §8 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях, се продължава до изтичане на сроковете по §6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, след което това отчуждително действие отпада автоматично, по силата на закона. С изтичането на сроковете по §6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени, съответно създадената по силата на неприложения дворищнорегулационен план съсобственост върху парцел, образуван от два маломерни имота, се прекратява. В този смисъл съдът се е позовал на ТР № 3/28.03.2011 г. по тълк.д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е посочил, че по делото не се установява, в срока по § 6 от ПЗР на ЗУТ регулацията по плана от 19.03.2001г. да е била приложена, поради което е приел извод, че тази регулация не е приложена и същата не може да се приеме като основание, на което ищецът да е придобил процесните 111 кв.м. Съдът е посочил още, че позоваването във въззивната жалба на закони, действали преди влизането в сила на ЗТСУ било неотносимо към релевантни по делото факти. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. К. съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск. Многократно в практиката си ВКС е разяснявал, че оплакванията в касационната жалба и изложението към нея за неправилно приложение на процесуалния и материалния закон се припокрива с основанията за касационно обжалване, установени в чл. 281 ГПК, но не са основание за допускане на касационно обжалване на решението. Тези оплаквания следва да са изведени във формулиран правен въпрос, обуславящ изводите на съда в обжалваното решение, като основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.1 ГПК. По настоящото дело такъв въпрос липсва формулиран, което, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът посочва, че съдът е следвало да обсъди доказателствата в съвкупност и да даде отговор на доводите на страните. Не е формулиран правен въпрос във връзка с правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, правилно е приложил съответната към спора материалноправна разпоредба, съобразил е практиката на ВКС, създадена във връзка с приложението на материалния закон, дал е отговор на оплакванията и доводите на страните, заявени във въззивната жалба и отговора към нея. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.