Определение № 179 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4145/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по:

-касационна жалба с вх.№36441/17.03.2016г., подадена от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу решение №984 от 01.02.2016г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав по в.гр.д.№982/2007г., с което е обезсилено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д. и З. П. Д. за установяване нищожността на съдебна спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. по описа на СРС-Б. район, върната е като недопустима исковата молба в частта по предявения иск за установяване нищожността на съдебната спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. на СРС-Б. район и производството по делото е прекратено в тази част; е оставено в сила решението на първоинстнационния съд в частта, с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове, както следва: 1/иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д. – лично и в качеството му на ЕТ с фирма „Е.-В. Д.“, З. П. Д., Н. К. Д., Л. В. Д.-П. – лично и в качеството й на ЕТ с фирма „Л.-Л. Д.“, Д. Г. П., В. А. К., П. В. Д. – лично и в качеството му на ЕТ с фирма „П. Д.“, [фирма] и [фирма], с предмет на ревандикация втори надпартерен етаж от жиилщна сграда, находяща се в [населено място], [улица], построена в УПИ VIII-14 от кв.334 по плана на [населено място], местност „Центъра“, заедно с прилежащите му идеални части от общите части на сградата и дворното място въз основа на претендирано от предявилите иска лица право на собственост на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и възстановяване по реда на ЗВСОНИ и искове с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Столична община, Българската държава, представлавана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Л. Т. Т. и Г. А. П. /съгласно допуснато във въззивното производство уточнение на исковата молба за ответника областен управител и изменение по реда на чл.116, ал.1 ГПК/отм./ на първоначално предявените искове по чл.108 ЗС/, с предмет признаване за установено правото на собственост на предявилите иска лица върху гореописания недвижим имот на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и реституция по ЗВСОНИ; 2/ искове с правно основание чл.97, ал.4 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д., З. П. Д., Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството /съгласно уточнението, допуснато във въззивното производство/ и Столичната община за установяване на извършени от П. В. Д., починал през 1973г., престъпни обстоятелства, попадащи в приложното поле на чл.316 вр. с чл.308, ал.1 НК, чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК и чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК, а именно: престъпни обстоятелства, реализирани от П. В. Д. по гр.д.№1759/1970г., представляващи представяне по делото на неистински документи от отчуждителната преписка на С. Д.-Т. – декларация по преписка №5666/1948г., неавтентично писмо от 1935г. и други документи; използване на документи за погиналата втора къща в гореописаното дворно място, издадена през 1933г., а не по действащия план на [населено място]; съставени от него преписи от завещания без тези завещания да съществуват, и в резултат на които престъпни действия умишлено е създал невярна представа по посоченото гражданско дело, че цялата процесна сграда на [улица] била собственост на общите наследодатели Х. Д. и В. П. Д. след като е знаел, че те не са собственици на сградата, 3/ иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Столична община, за установяване нищожността на съдебната спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. по описа на СРС-Б. район и с което решение Н. В. Т. и С. В. Т. са осъдени да заплатят на основание чл.60 ГПК по сметка на СРС сумата от 737лв. разноски по делото; оставено е в сила решението от 19.05.2006г., с което е оставена без уважение молбата на С. В. Т. по чл.192, ал.2 ГПК/отм./ за поправки на очевидни фактически грешки в съдебното решение от 23.03.2006г.; оставено е в сила решението от 10.01.2007г., с което е оставена без уважение като неоснователна молбата на С. В. Т. и Н. В. Т. по чл.193, ал.1 ГПК за допълване на решението от 23.03.2006г. и е оставена без разглеждане като недопустима частната жалба, подадена от С. В. Т. срещу определението на СРС от 19.05.2006г. за поправка на протокола от съдебното заседание на 21.02.2006г.;

-касационна жалба с вх.№97230/18.07.2016г., подадена от С. В. Т. срещу допълнително решение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 17.06.2016г. по гр.д.№982/2007г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав, с което е оставено без уважение искането на С. Т., заявено с молбата й от 17.03.2016г., уточнено с молба от 14.04.2016г., по реда на чл.193 ГПК/отм./ за допълване на постановеното по делото въззивно решение от 01.02.2016г. с произнасяне на съда досежно исковата претенция, по отношение на която обжалваното първоинстанционно решение е обезсилено, същата е върната и производството по делото е прекратено;

-касационна жалба с вх.№108291/18.08.2016г., подадена от Н. В. Т.-А. срещу допълнително решение, постановено в открито съдебно заседание, проведено на 17.06.2016г. по гр.д.№982/2007г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав, с което е оставено без уважение искането на С. Т., заявено с молбата й от 17.03.2016г., уточнено с молба от 14.04.2016г., по реда на чл.193 ГПК/отм./ за допълване на постановеното по делото въззивно решение от 01.02.2016г. с произнасяне на съда досежно исковата претенция, по отношение на която обжалваното първоинстанционно решение е обезсилено, същата е върната и производството по делото е прекратено;

-касационна жалба с вх.№57701/02.05.2017г., подадена от С. В. Т. и Н. В. Т. срещу решение №1483/06.03.2017г., постановено от СГС, IV-Г въззивен състав по в.гр.д.№982/2007г., с което по реда на чл.192 ГПК/отм./ е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №984/01.02.2016г. по в.гр.д.№982/2007г. като вместо отразеното в диспозитива: ОБЕЗСИЛВА решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д. и З. П. Д. за установяване нищожността на съдебна спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. по описа на СРС-Б. район, ВРЪЩА като недопустима исковата молба в частта по предявения от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д. и З. П. Д. иск за установяване нищожността на съдебната спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. на СРС-Б. район и производството по делото е прекратено в тази част; ОСТАВЯ В СИЛА решението на първоинстнационния съд в частта, с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове, както следва: 1/иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д. – лично и в качеството му на ЕТ с фирма „Е.-В. Д.“, З. П. Д., Н. К. Д., Л. В. Д.-П. – лично и в качеството й на ЕТ с фирма „Л.-Л. Д.“, Д. Г. П., В. А. К., П. В. Д. – лично и в качеството му на ЕТ с фирма „П. Д.“, [фирма] и [фирма], с предмет на ревандикация втори надпартерен етаж от жиилщна сграда, находяща се в [населено място], [улица], построена в УПИ VIII-14 от кв.334 по плана на [населено място], местност „Центъра“, заедно с прилежащите му идеални части от общите части на сградата и дворното място въз основа на претендирано от предявилите иска лица право на собственост на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и възстановяване по реда на ЗВСОНИ и искове с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Столична община, Българската държава, представлавана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Л. Т. Т. и Г. А. П. /съгласно допуснато във въззивното производство уточнение на исковата молба за ответника областен управител и изменение по реда на чл.116, ал.1 ГПК/отм./ на първоначално предявените искове по чл.108 ЗС/, с предмет признаване за установено правото на собственост на предявилите иска лица върху гореописания недвижим имот на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и реституция по ЗВСОНИ; 2/ искове с правно основание чл.97, ал.4 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу В. П. Д., З. П. Д., Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството /съгласно уточнението, допуснато във въззивното производство/ и Столичната община за установяване на извършени от П. В. Д., починал през 1973г., престъпни обстоятелства, попадащи в приложното поле на чл.316 вр. с чл.308, ал.1 НК, чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК и чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК, а именно: престъпни обстоятелства, реализирани от П. В. Д. по гр.д.№1759/1970г., представляващи представяне по делото на неистински документи от отчуждителната преписка на С. Д.-Т. – декларация по преписка №5666/1948г., неавтентично писмо от 1935г. и други документи; използване на документи за погиналата втора къща в гореописаното дворно място, издадена през 1933г., а не по действащия план на [населено място]; съставени от него преписи от завещания без тези завещания да съществуват, и в резултат на които престъпни действия умишлено е създал невярна представа по посоченото гражданско дело, че цялата процесна сграда на [улица] била собственост на общите наследодатели Х. Д. и В. П. Д. след като е знаел, че те не са собственици на сградата Е ПОСТАНОВЕНО ДА СЕ ЧЕТЕ: ОБЕЗСИЛВА решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Н. К. Д., Л. В. Д. и П. В. Д. /тримата като правоприемници на починалата страна В. П. Д. и З. П. Д. за установяване нищожността на съдебна спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. по описа на СРС-Б. район, ВРЪЩА като недопустима исковата молба в частта по предявения от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Н. К. Д., Л. В. Д. и П. В. Д. /тримата като правоприемници на починалата страна В. П. Д./ и З. П. Д. иск за установяване нищожността на съдебната спогодба за делба по протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. на СРС-Б. район и производството по делото е прекратено в тази част; ОСТАВЯ В СИЛА решението на първоинстнационния съд в частта, с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове, както следва: 1/иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Н. К. Д., Л. В. Д.-П. и П. В. Д. /и тримата като правоприемници по чл.120 ГПК/отм./ на починалата страна В. П. Д. и в качеството им на страни и на самостоятелно основание/, З. П. Д., [фирма], ЕТ с фирма „Л.-Л. Д.“, Д. Г. П., В. А. К., ЕТ с фирма „П. Д.“, [фирма] и [фирма], с предмет на ревандикация втори надпартерен етаж от жиилщна сграда, находяща се в [населено място], [улица], построена в УПИ VIII-14 от кв.334 по плана на [населено място], местност „Центъра“, заедно с прилежащите му идеални части от общите части на сградата и дворното място въз основа на претендирано от предявилите иска лица право на собственост на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и възстановяване по реда на ЗВСОНИ и искове с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Столична община, Българската държава, представлавана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Л. Т. Т. и Г. А. П. /съгласно допуснато във въззивното производство уточнение на исковата молба за ответника областен управител и изменение по реда на чл.116, ал.1 ГПК/отм./ на първоначално предявените искове по чл.108 ЗС/, с предмет признаване за установено правото на собственост на предявилите иска лица върху гореописания недвижим имот на основание наследяване от С. В. Д.-Т. и реституция по ЗВСОНИ; 2/ искове с правно основание чл.97, ал.4 ГПК/отм./, предявени от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу Н. К. Д., Л. В. Д.-П. и П. В. Д. /тримата като правоприемници по чл.120 ГПК/отм./ на починалата страна и в качеството им на страни и на самостоятелно основание/, З. П. Д., Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството /съгласно уточнението, допуснато във въззивното производство/ и Столичната община за установяване на извършени от П. В. Д., починал през 1973г., престъпни обстоятелства, попадащи в приложното поле на чл.316 вр. с чл.308, ал.1 НК, чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК и чл.316 вр. чл.309, ал.1 НК, а именно: престъпни обстоятелства, реализирани от П. В. Д. по гр.д.№1759/1970г., представляващи представяне по делото на неистински документи от отчуждителната преписка на С. Д.-Т. – декларация по преписка №5666/1948г., неавтентично писмо от 1935г. и други документи; използване на документи за погиналата втора къща в гореописаното дворно място, издадена през 1933г., а не по действащия план на [населено място]; съставени от него преписи от завещания без тези завещания да съществуват, и в резултат на които престъпни действия умишлено е създал невярна представа по посоченото гражданско дело, че цялата процесна сграда на [улица] била собственост на общите наследодатели Х. Д. и В. П. Д. след като е знаел, че те не са собственици на сградата.

В изложението към касационна жалба с вх.№36441/17.03.2016г., подадена от Н. В. Т. и С. В. Т. срещу решение №984 от 01.02.2016г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав по в.гр.д.№982/2007г. се поддържа на първо място, че същото е недопустимо, тъй като е постановено срещу починал в хода на делото ответник В. Д.. Поддържа се също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/. Излагат се съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1. Спазени ли са императивните разпоредби относно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо и преценката за настъпване на нови обстоятелства при решаване на предявения иск на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ – допълнение ДВ бр.107 от 1997г. и следващи изменения и към кой момент съдът е длъжен да разгледа собствеността на процесния имот, за който е предявен ревандикационен иск във вр. със ЗВСОНИ от правоимащи по този закон / поддържа се противоречиво разрешаване със ТР №1/2006г. на ВКС; ТР №1/2001г. на ВКС; ТР №1/1995г. на ВКС; ТР №1/2009г., постановено на 2 юни, 2010г. от ОСГК на ВКС/ и по конкретно:

-Към кой момент съдът следва да изследва собствеността на процесния имот при иск по чл.108 ЗС с основание реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ и наследяване и налице ли е нарушение на диспозитивното начало, след като съдът е сезиран с искане за установяване на собственост към влизане в сила на ЗОЕГПНС през 1948г. след настъпил вещнотранслативни последици от влизане в сила на нов градоустройствен план от 1941г., да разглежда без мотиви и без направено искане от страните по делото, собственост към 06.07.1933г. и придобиване по регулация;

-За кои лица настъпват вещноправните последици от чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и кои са лицата в кръга на правоимащите по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ;

2.Какви са действията, които решението по чл.7 ЗВСОНИ поражда по отношение на трети лица, включително решението, с което искът по ЗВСОНИ се прекратява като недопустим поради липса на предмет-сделка на придобиване от държавата / поддържа се, че в противоречие с ТР №1/2009г. съдът изобщо не е споменал това обстоятелство, както и противоречие с решение от 25.02.2011г. по гр.д.№273/2010г. на Първо ГО на ВКС/;

3.Какви документи трябва да представи ищецът, за да докаже, че е правоимащ по ЗВСОНИ когато има издаден А. №1986/1949г., този акт е изгубен, но е записан в азбучниците, съхранявани в отдел УОСЖФРКТД и има протокол за завземане на одържавената част от имота, която отговаря на отнетите два апартамента;

4.Допустимо ли е решение, с което съдът не е разгледал собствеността на апартамента, предмет на делото, въз основа на конкретни писмени документи и обстоятелства, касаещи предмета на делото, а се произнася за собственост на други имоти за период, през който апартамента, предмет на делото, още не е изграден;

5.Допустимо ли е решение, с което се пререшава спор по иск с правно основание чл.97, ал.1 и се пререшава спор по установителен иск с правно основание чл.97, ал.3 и 4 за установяване на подправеност на документи и престъпни обстоятелства, които вече са решени между страните по делото; задължителни ли са влезлите в сила решения за страните и техните правоприемници, напр. наследници по закон; задължителни ли са за съда мотивите на ВКС и на СГС в решения, постановени по същите невписани частни документи и на същото основание, с които исковете по чл.97, ал.3 срещу частни вписани документи са отхвърлени като неоснователни въпреки че са доказани подправки на документи; задължителни ли са установителните решения заедно с мотивите по иск по чл.97, ал.3 на едни и същи частни невписани документи и приложил ли е съдът силата на пресъдено нещо и задължителния характер на мотивите на ВКС, с които се произнася по важен за решаване на спора въпрос / поддържа се противоречие с ТР №1/2009г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС/;

6.Допустимо ли е след като исковете по чл.97, ал.3 и чл.97, ал.4 ГПК /отм./ не са допуснати от първоинстанционния съд за съвместно разглеждане и по тях съдът не е допуснал събиране на доказателства, съдът да се произнася по тях в условията на влязло в законна сила решение между същите страни и за същото искане;

7.Представлява ли задължителна практика или е влязло в сила решение, задължително за съда, с което са прекратени поради липса на правен интерес всички техни искове за документите в протокола от делба, състав, както и определение, с което е прекратен като недопустим иск по чл.97, ал.3 и 4 за всички документи, цитирани в делбения протокол поради липса на правен интерес на неучаствала в спогодбата страна / поддържа се противоречие с ТР 1/2009г. относно значението на решенията по чл.290 от сега действащия ГПК/;

8.Изпълнил ли е въззивният съд задължението си да следи служебно за правния интерес на ищците от самостоятелен иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ и от произнасяне по предявения иск по чл.26 ЗЗД в производство по чл.108 ЗС;

9.Допустим ли е иск срещу спогодба от трето лице, което не е участвало в спогодбата и води ли непроизнасянето по този иск до силата на пресъдено нещо, както се посочва в решението, по отношение на държавата, Столична община и останалите ответници, които не са участвали в спогодбата;

10.Задължителни ли са за гражданските съдилища административните актове и решенията на административните съдилища за страната ,която е участвала в тях / поддържа се противоречие с определение 758/11.08.2009г. по гр.д.№437/2009г. на Второ ГО на ВКС, със задължителна практика на ВКС и ВАС, която не е посочена, както и с ГПК/;

11. Спазил ли е съдът задължението си да приложи чл.188 ГПК/отм./ при обсъждане на релевантните към спора доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразно доводите на страните и довело ли е това до нарушаване на материалния закон и до произнасяне по непредявено основание на иска – собственост към 1933г.;

12.Какви са доказателствата и на кого е доказателствената тежест на писмените доказателства, материализиращи придобивното основание / поддържа се противоречие с решение №851/2010г. на Второ ГО на ВКС и ТР №1/2001г./; допустимо ли е съдът да основава решението си само на оспорени от тях по чл.101 ГПК доказателства, които не са представени в оригинал от ответниците, въпреки че са задължени по чл.152 ГПК; задължителни ли са за съда и за участвалата в административното производство страна влезлите в сила решения на административните съдилища; може ли страната, участвала в ъсдебно административно производство да се позове на документ, който е приет за неотносим към сега съществуващата сграда с влязло в сила решение на ВАС.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по така подадената касационна жалба Л. В. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените разноски.

В изложението към касационна жалба с вх.№97230/18.07.2016г. касаторът С. В. Т. поддържа на първо място, че постановеното на 01.02.2016г. решение е недопустимо, тъй като липсва определение за прекратяване на делото по отношение на починалия В. П. Д., починал на 27.08.2013г., преди подаване на молбата за допълване на решението и по отношение на заличеното от търговския регистър предприятие [фирма] като счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по разрешения в противоречие с трайната и задължителна съдебна практика на въпроса допустимо ли е решението на съда да бъде постановено по отношение на починало в хода на производството лице или срещу лице, което не се подчинява на правораздавателната власт на съда, както и допустимо ли е решение, постановено срещу починало в хода на производството физическо лице, срещу юридическо лице, което е заличено от търговския регистър и срещу лице, което няма издадени документи за самоличност, както и подлежи ли такова решение на обезсилване. Поддържа също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса допустимо ли е решение, произнесено по иск, какъвто не е предявен и за който изрично е уточнено, че не е предявяван, а именно „нищожност на спогодба“ по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ да бъде прекратен на основание, различно от посоченото – непредявен иск, и различно от наличието на влязло в сила решение между същите страни, за същото искане и на същото основание. Излага съображения, че съдът не е разгледал и обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност доказателства от основно значение за решаването на спора, което е довело до това, че както основното, така и допълнителното решение са постановени в противоречие на задължителната и трайна съдебна практика /определение №616/27.04.2011г. на ВКС, Четвърто ГО по гр.д.№1781/2010г. по въпроса длъжен ли е съдът в производството по чл.108 ЗС да обсъди в мотивите си и да съобрази диспозитива на решението си с влезлите в сила съдебни решения за имота и всички приети по делото доказателства и длъжен ли е съдът да мотивира отказа си да приеме дадено доказателство. Поставя също така и въпроса за правните последици от успешно проведения иск по чл.7 ЗВСОНИ /в случай прекратен поради липса на вещнотранслативна сделка с участие на държавата/ и допустимо ли е да не се зачетат последиците от иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ.

В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по така подадената касационна жалба Л. В. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените разноски.

В изложението към подадената от Н. В. Т.-А. касационна жалба с вх.№108291/18.06.2016г. касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ТР №1/2013г. по въпросите:

1.Допустимо ли е допълване на решение по гражданско дело, което подлежи на обезсилване поради това, че е постановено по непредявено основание на иска, срещу починало в хода на производството лице и срещу юридически лица, страни по делото, които са заличени от търговския регистър и спрямо лице без документи за самоличност, обявено за международно издирване;

2.Допустимо ли е съдът да разглежда и да се произнася по молба за допълване на основното решение преди да е възстановил по делото липсващите документи, на които е основал произнасянето си в диспозитива на решението;

3.Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата и да изиска и приложи решението и цялото дело, към решението по което се позовава в диспозитива, за да прекрати дело по силата на пресъдено нещо в решението си.

В изложението към подадената от С. В. Т. и Н. В. Т. касационна жалба с вх.№57701/02.05.2017г. се поддържа, че доколкото постановеното на 06.03.2017г. от СГС, IV „Г“ въззивен състав решение изцяло преповтаря основното решение по делото от 01.02.2016г. с изключение на подчертания текст с имената на ответника В. Д., то са налице същите основания за допускане на касационното обжалване, които вече са изложили при подаването на касационата жалба срещу основното решение. Поддържат също така, че решението е недопустимо, тъй като постановеното срещу починало лице основно решение следва да се обезсили и не е допустимо процесуалното нарушение да се отстранява по друг начин. Излагат и съображения, че обжалваното решение е нищожно, тъй като в него не е посочена датата на смъртта на В. Д., а по делото има лице В. Д., починало през 1945г. и лице В. Д., починало през 2013г., не е посочено и ЕГН на В. Д., няма документ за наследниците му по закон и по завещание, което прави невъзможен касационния контрол. Считат, че след като са подали касационна жалба срещу основното решение и срещу допълнителното решение съдът не може сам да измени вече постановеното от него и обжалвано решение, което прави решенето за поправка на очевидна фактическа грешка недопустимо. Поддържат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса допустимо ли е въззивно решение, с което чрез поправка на ЯФГ в диспозитива на първоинстанционното решение по инициатива на съда се заменя жив ответник с негови наследници и представлява ли това действие на съда нарушение на диспозитивното начало и причина ли е за обезсилване на решението изцяло, както и допустимо ли е чрез производство по чл.192, ал.2 ГПК за поправка на ЯФГ във въззивното производство да се извършва поправка и в първоинстанционното решение на съда без да има основание за това и да се сменя името на починалото по време на въззивното производство лице с наследниците му и в решенията на първоинстанционния съд, постановени докато лицето е било живо.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът по така подадената касационна жалба Л. В. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

По касационна жалба с вх.№ 36441/17.03.2016г.:

Н. В. Т. и С. В. Т. са предявили по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на втори надпартерен етаж от сградата на [улица] [населено място] с твърдението, че този имот е отчужден по реда на ЗОЕГПНС по преписка №3158/1949г. от техния наследодател С. Д.-Т., която е придобила през 1933г. /н.а.№57, том X., регистър 2370, дело 2176/ сграда, нанесена в плана от 14.07.1933г. като двуетажна, както и ½ идеална част от дворното място и надстроила след това втори надпартерен етаж, а след извършено през 1937г. придаване по регулация и до извършване на отчуждаването е собственик на цялото дворно място и жилищната сграда, като сградата съществува без промени и към настоящия момент. Твърдят, че сградата в същото дворно място, описана в н.а.№50/1927г. на името на Х. Д., е разрушена от бомба през 1944г. и единствената сграда в това дворно място към извършеното по реда на ЗОЕГПНС отчуждаване е тази на техния наследодател С. Д.-Т., но в отчуждителната преписка липсват документи, а друга част от документите са били подправени, вследствие от което наследниците на П. Д. /брат на тяхната наследодателка С. Д.-Т./ през 1975г. са се снабдили с протокол от съдебна спогодба по дело №862/1975г. на СНС, представяйки пред съда н.а.№50/1927г. за погиналия имот на Х. Д., за която спогодба твърдят, че е нищожна поради неучастието им в производството.

Предявени са по реда на чл.97, ал.4 ГПК/отм./ и искове за признаване за установено наличието на престъпни обстоятелства по гр.д.№1759/1970г., реализирани от П. В. Д., представляващи представяне по делото на неистински документи от отчуждителната преписка на С. Д.-Т., а именно декларация по преписка №5666/1948г., неавтентично писмо от 1935г. и други документи, използване на документите за погиналата втора къща в дворното място, издадена през 1933г., а не по действащия план на [населено място], съставени от него преписи от завещания без тези завещания да съществуват и в резултат на които престъпни действия е създал невярна представа по посоченото гражданско дело, че цялата сграда на [улица] била собственост на общите наследодатели Х. Д. и В. П. Д., след като е знаел, че те не са собственици на сградата и да се признае за установена недействителността на съдебната спогодба, постигната по гр.д.№862/1975г. като извършена въз основа на нотариален акт, издаден за погинал имот, неистинска скица и неистински завещания, както и извършена не между съсобствениците на имота.

С обжалваното решение е прието, че първо съдът следва да се произнесе по предявените по реда на чл.97, ал.4 ГПК/отм./ искове като обуславящи произнасянето по претенцията за защита на твърдяното право на собственост.

Така предявените по реда на чл.97, ал.4 ГПК/отм./ искове са приети от въззивния съд за неоснователни.

Посочено е, че в тежест на предявилите иска лица е да установят наличието на всички елементи от фактическите състави, които покриват заявените престъпни обстоятелства /чл.316 вр. чл.308, ал.1 НК вр. чл.309, ал.1 НК/. Прието е, че по делото не са ангажирани доказателства, които да установят твърдението на ищците за авторството на извършването на престъпленията, а именно, че изброените в исковата молба документи са били представени по гр.д.№1759/1970г. именно от общия наследодател на ответниците В. Д. и З. Д. – П. В. Д.. Посочено е, че по настоящето дело е представено единствено влязлото в сила на 16.04.1971г. решение по това дело от 10.02.1971г., с което е бил отхвърлен като недопустим поради липса на правен интерес /т.е. по същество оставен без разглеждане/ положителният установителен иск, предявен от П. В. Д., наследодател на ответниците В. Д. и З. Д., срещу наследодателя на ищците В. К. Т., с предмет правото на собственост върху процесния втори надпартерен /трети/ етаж/. Взето е предвид и обстоятелството, че от представеното по настоящето дело решение №680/26.06.1992г. на ВС на РБ, IV ГО, с което е оставена без уважение молбата на В. К. Т. и Н. В. Т. за отмяна по реда на надзора на влезлите в сила решения от 10.02.1971г. по гр.д.№1759/1970г. на Софийски народен съд и от 16.04.1971г. по гр.д.№1436/1971г. на Софийски градски съд, е видно, че част от процесните документи са били представени по гр.д.№1759/1970г., но не се установява да са били представени именно от П. В. Д..

Прието е също така, че ищците в съответствие с носената от тях доказателствена тежест не са ангажирали доказателства по установения в ГПК/отм./ ред, които да установят твърдяната от тях подправка и неистинност на документите, като изрично е посочено, че ангажираните от тях съдебно-графологични експертизи, изготвени по други дела, не могат да бъдат ценени като доказателство по настоящето дело, тъй като не са допуснати и събрани по установения в ГПК ред при спазване на основния принцип за непосредственост при събиране на доказателства в гражданския процес. Взето е предвид и обстоятелството, че с решение от 28.01.2003г. по гр.д.№936/2000г. на СРС, 42 състав, влязло в сила на 27.04.2011г., е отхвърлен предявеният от С. Т. и Н. Т. срещу В. Д. и З. Д. по реда на чл.97, ал.3 ГПК/отм./ иск за установяване неистинността на процесното писмо от 1935г., изходящо от С. Д.-Т., както и исковете с правно основание чл.97, ал.4 ГПК /отм./ за установяване на престъпни обстоятелства, представляващи съставянето и подправката от страна на П. Д. на процесната декларация от 18.05.1948г., изходяща от С. Д.-Т. и контролен лист по отчуждителна преписка, което съдебно решение според въззивния съд е задължително за ищците и ответниците В. Д. и З. Д. и следва да бъде зачетено на основание чл.220, ал.1, вр. чл.221, ал.1 ГПК/отм./.

Така изложените от въззивния съд съображения за значението на представените по настоящето дело съдебно-графологични експертизи, приети в други производства, съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на тричленни състави на ГК на ВКС, според която за да бъдат прецени от съда доказателствата, събрани в друго производство /освен в производство по обезпечаване на доказателства – чл.207-209 ГПК и в хипотезата на чл.232 ГПК/ те трябва да бъдат събрани отново от съда, който разглежда делото с участието на страните по това дело /в този смисъл решени №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г. на Четвърто ГО на ВКС и решение №231/01.11.2016г. по гр.д.№1614/2016г. на Трето ГО на ВКС/. В настоящия случай, както е прието и в обжалваното решение, подобна хипотеза не е налице, тъй като въпреки дадените от въззивния съд указания в определение от 05.12.2014г. /лист 900 от гр.д.№982/2007г. на СГС/ с подадената на 22.12.2014г. молба вх.№153556 касаторите са заявили, че желаят графологичната експертиза да бъде приета като доказателство по делото, но не са изразили воля такава да бъде изслушана в производството.

В съответствие с практиката на ВКС /решение №223/16.11.2016г. по гр.д.№1626/2016г. на Първо ГО на ВКС и др./ въззивният съд е приел, че страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване, като в определени случаи, когато страната не разполага с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност освен осъществяването на факта. В настоящия случай обаче е прието, че и такова доказване не е проведено.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси №5 и №6 от изложението към касационна жалба с вх.№36441/17.03.2016г., които касаторите отнасят към онази част от въззивното решение, с която съдът се произнася по предявените по реда на чл.97, ал.4 ГПК/отм./ искове. Така формулираните въпроси според съдържащото се в изложението уточнение е израз на поддържаната от касаторите теза, че при разрешаването на спора по настоящето дело следва да бъдат съобразени мотивите, съдържащи се в решението, постановено по гр.д.№2012/1987г. по описа на СРС, 39 състав. В съответствие със задължителната практика на ВКС, вкл. становището, изразено в т.18 от ТР №1/2000г. от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че при разрешаването на спора по чл.97, ал.4 ГПК/отм./ следва да бъдат взети предвид само онези влезли в сила съдебни решения, с които е бил разрешен със сила на пресъдено нещо спорът за неистинността на документите, за които в настоящия процес е поискано установяване на престъпни обстоятелства, както и спорът за установяване факта на подправянето и съставянето на документи, а именно влязлото в сила решение по гр.д.№936/2000г. на СРС, 42 състав. А доколкото решението, постановено по гр.д.№2012/1987г. на СРС, 39 състав се ползва със сила на пресъдено нещо само досежно нищожността на договор от 24.01.1983г., с който Б. РНС е продал на В. Д. таванска клетка в сградата на [улица], но не и досежно истинността, респ. авторството на представените в производството писмени доказателства, то събраните в производството по гр.д.№2012/1987г. на СРС, 39 състав доказателства, вкл. и експертизи, както и мотивите на съда за доказателственото значение на същите като документи, не са задължителни за съда, разрешаващ към настоящия момент спора за наличието на престъпни обстоятелства, свързани с представяне на тези документи в производството по гр.д.№1759/1970г.

За неоснователни са приети и исковете за признаване правото на собственост и предаване владението върху процесния втори надпартерен /трети/ етаж от сградата.

Изложени са съображения, че фактическият състав на нормата на чл.108 ЗС изисква установяването при условията на пълно и главно доказване от ищцовата страна правото на собственост върху процесния имот, придобито на заявеното основание и упражнявано от ответната страна владение върху него, а по предявен положителен установителен иск ищците следва да докажат притежанието на правото на собственост на заявеното правно основание.

В случая е прието, че от събраните по делото доказателства не се установява основателността на твърдението на ищците, че са собственици на процесния втори надпартерен /трети/ етаж от триетажната сграда, находяща се в [населено място], [улица] на заявеното правно основание – наследяване от С. Д.-Т. и реституция по ЗВСОНИ.

За безспорно между страните е прието, че ищците са наследници по закон на С. В. Т. /Д./, починала на 24.03.1969г. като нейни низходящи по права линия от втора степен /внучки/. Прието е обаче, че не се установява основателността на твърдението им, че наследодателката е била собственик на процесния втори надпартерен /трети/ етаж от сградата.

Въз основа на н.а.№50, том 9, н.д.№1624/1927г. е прието, че Х. /Х./ В. Д. е закупила от П. Х. В. едноетажна сграда заедно с дворно място, находящо се в [населено място], [улица], след което с договор за покупко-продажба, сключен на 06.07.1933г. /н.а.№57, регисътър 2370, н.д.№2176/1933г./ е прехвърлила на С. В. Д. ½ ид.част от дворното място, като видно от съдържанието на нотариалния акт към датата на сключване на договора през 1933г. в дворното място в нейната цялост вече е била изградена триетажна сграда – в т.4 от нотариалния акт продавачката е декларирала, че С. Д. е построила със собствени средства два от етажите на новата триетажна сграда, а именно партерен етаж и първи етаж. С оглед на това въззивният съд е приел, че с договора за покупко-продажба през 1933г. продавачът Х. Д. е прехвърлила на купувача С. Д. единствено ½ ид.част от дворното място, без да е прехвърлила собствеността върху изградената към датата на сключване на договора триетажна сграда, представляваща отделен самостоятелен обект на право на собственост, която към този момент вече е била построена, като фактът на построяване на сградата е приет за установен и от приетата по делото СТЕ, според която сградата е нанесена в действащия към 1933г. застроителен план на основание писмо от общината от 14.07.1933г. И тъй като сградата е била построена в дворното място, което на основание договор за покупко-продажба от 1927г. е било изключителна собственост на Х. Д., въззивният съд е приел, че по силата на приращението и съгласно приложимата към този момент норма на чл.78 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, Х. Д. е притежавала и собствеността върху триетажната сграда, като съдържащото се в н.а.№57/1933г. признание на обстоятелството, че партерният и първият етаж /втори надпартерен/ са построени със средства на С. Д.-Т. няма твърдяната от ищците вещно-правна последица на придобиване на собствеността върху тези етажи, доколкото липсва изрично заявената воля на титуляра на правото на собственост Х. Д. собствеността върху тези етажи да премине в патримониума на С. Д.-Т.. С оглед на това е прието за недоказано твърдението, че наследодателката С. Д.-Т. се легитимира като титуляр на правото на собственост върху процесния втори надпартерен /трети/ етаж от сградата към 1948г., който да е бил отчужден от нея по реда на ЗОЕГПНС.

Взето е предвид и обстоятелството, че от представения по делото съдебно-спогодителен протокол от 18.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. на СРС, Б. район, 6 състав, представляващ официален документ по смисъла на чл.148 ГПК/отм./, се установява, че процесният втори надпартерен /трети/ етаж от сградата е завещан от Х. Д. на нейния син П. В. Д. и по силата на постигната спогодба между наследниците на последния е поставен в дял на Л. И. Д.. С оглед на това е прието, че С. Д.-Т. не се легитимира и като титуляр на идеална част от процесния етаж на основание наследяване по закон от Х. Д., тъй като наследяването по закон е изключено от оставеното от Х. Д. завещание в полза на П. В. Д., с оглед на което за неоснователно е прието и възражението за нищожност на делбата като извършена без участието на наследниците по закон на С. Д.-Т..

Прието е, че ищците не са представили доказателства, които да установят твърдяната от тях неистинност на съдебния протокол като официален писмен документ, вкл. в частта, в която е отразено представянето по делото и наличието на завещание, касаещо втория надпартерен етаж и легитимиращо единствено страните по гр.д.№862/1975г. като собственици на този имот.

Прието е, че обстоятелството, че в нотариална служба при СРС не са открити данни за депозирани завещания от Х. Д. и В. Д. не опровергава съдържанието на съдебния протокол от 18.02.1975г., като са изложени съображения, че в нотариалните регистри се подреждат и съхраняват единствено завещанията, изготвени в нотариална форма по чл.24 ЗН /чл.61 ЗН-отм./, но не и саморъчните завещания по чл.25, ал.1 ЗН /чл.60 ЗН-отм./, а в случая ищците не установяват Х. Д. да е оставила именно нотариално завещание, за да се направи извод, че при липсата на такова в нотариалните регистри то не съществува и не е оставяно от наследодателката. По отношение на обявяването на саморъчното завещание са изложени съответстващи на трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата съображения, че има само оповестително значение и не се отразява на съществуването и валидността на самия завещателен акт и дори да не е било обявено, то поражда целяното правно действие. С оглед на това е прието, че съдържанието на съдебно-спогодителния протокол от 18.02.1975г. отговаря на обективната истина, вкл. досежно оставеното от Х. Д. завещание, както и че не е доказано по делбеното дело да е представен документ за собственост на общата наследодателка Х. Д. върху друг имот-едноетажната къща, за която страните по настоящето дело не спорят, че е разрушена през 1944г., а напротив за установено е прието, че по гр.д.№862/1975г. са представени строителен протокол №57/24.03.1933г., позволителен билет №183/23.05.1933г., които касаят именно триетажната сграда, както и актуална скица №1313/11.02.1975г.

Така изложените от въззивния съд съображения по основателността на предявените по реда на чл.91, ал.1 ГПК/отм./ и чл.108 ЗС искове за признаване правото на собственост и предаване владението върху втори надпартерен /трети/ етаж от сградата, находяща се в [населено място], на [улица] не обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси.

На първо място по причина, че основното съображение на въззивния съд да приеме, че предявените искове са неоснователни е основано на констатацията, че по делото не се установява процесният имот да е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС от тяхната наследодателка С. В. Д.-Т., нито от нейния брат П. В. Д. – с решение на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС имотът е освободен от отчуждаване. Именно с оглед липсата на отчуждаване съдът е приел, че не се доказва да е осъществено посоченото в исковата молба придобивно основание, а именно възстановяване по реда на ЗВСОНИ на имот, отчужден по реда на ЗОЕГПНС. И доколкото само в хипотеза, при която един имот е бил отчужден по посочените в чл.1 ЗВСОНИ закони съдът ще следва да извърши преценка при спор между претендиращите права върху имота по чл.3, ал.1 изр. трето ЗВСОНИ кой е притежавал правото на собственост върху имота към момента на влизане в сила на ЗОЕГПНС, поставените от касаторите въпроси /№№1, 2, 3, 4/ касаещи установяване правото на собственост на тяхната наследодателка към 1948г. следва да се приемат за ирелевантни за настоящия процес.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос №3, касаещ доказване издаването на А. №1986/1949г. Трайна и непротиворечива е практиката на съдилищата за начина на доказване издаването и съдържанието на документ, който е изгубен или унищожен не по вина на страната, която желае да се ползва от него – ако унищожаването, респ. изгубването на документа е установено /а установяването на това обстоятелство е в тежест на страната, която желае да се ползва от фактите, чието осъществяване документът установява/ съдържанието на документа може да бъде установено с всички доказателствени средства, вкл. и със свидетелски показания / решение №550/04.08.2010г. по гр.д.№314/2009г. на І ГО на ВКС/. В случая по делото не са били представени такива доказателства за установяване съдържанието на А. №1986/1949г., които да не са били приети от съда, респ. събирането на такива доказателства не е било отказано, поради което не може да се приеме, че така поставеният въпрос би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване-пред въззивния съд въпрос за начина на установяване съдържанието на унищожения, респ. изгубен документ не е бил поставян.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос №11 /спазил ли е съдът задължението да приложи чл.188 ГПК/отм./ при обсъждане на релевантните към спора доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразно доводите на страните и довело ли е това до нарушаване на материалния закон и до произнасяне по непредявено основание на иска – собственост към 1933г./.

Както вече беше отбелязано, този въпрос би бил относим към спора само ако по делото беше установено, че процесният имот е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС. При недоказаност на този факт обстоятелството, че въззивният съд е обсъждал и преценявал принадлежността на правото на собственост върху имота към 1933г., а не към 1948г. е ирелевантно. По същите съображения следва да се приеме, че не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване и въпроси №№10 и 12, доколкото и тези въпроси са концентрирани основно около тезата на касаторите за извършени поправки в декларациите по ЗОЕГПНС от 1948г., за неистинност на завещанията на наследодателите Х. и В. Д. и на изходящото от наследодателката С. В. Д.-Т. писмо от 1935г. След като по делото е установено по категоричен начин, че процесният втори надпартерен /трети/ етаж от сградата е освободен от отчуждаване /контролен лист от 02.03.1949г. по преписка №7454 на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС; удостоверение №1453/04.01968г., издадено от отдел „Държавни имоти“ при Б. РНС/ и истинността на съдържащите се в тези официални документи не е опровергана по предвидения в ГПК ред от оспорилите ги лица, не може да се приеме, че тези въпроси биха могли да обосноват наличие на поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване. Още повече, че в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.78 ЗИСС/отм./-решение №173 от 04.03.2010г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№221/2009г., съдът е приел, че по отношение на процесния апартамент на втори надпартерен етаж от сградата установената в тази разпоредба презумпция не е опровергана, този имот е останал в патримониума на общата наследодателка Х. Д., която се е разпоредила с него чрез завещание в полза на сина си П. Д..

Предявеният по реда на чл.97, ал.1 ГПК/отм./ иск за установяване недействителност /нищожност/ на съдебната спогодба от 18.02.1975г. е приет за недопустим от въззивния съд в частта по отношение на ответниците В. Д. и З. Д., тъй като с влязло в сила решение на СРС, 51 състав от 12.12.1985г. по гр.д.№9752/1985г. е отхвърлен предявеният от В. К. Т. срещу В. П. Д., Л. П. Д. и З. П. Д. иск за обявяване нищожността на съдебната спогодба, постигната по гр.д.№862/1975г., което решение на основание чл.220, ал.1 ГПК/отм./ е задължително за ищците като наследници на В. К. Т.. Изложени са също съображения за неоснователност на така предявения иск, основани на липсата на доказателства за притежавани вещни права върху имота от наследниците на С. Д.-Т., както и на обстоятелството, че дори да се установи твърдяната неистинност, респ. несъществуване на представени по гр.д.№862/1975г. документи, това не би имало за правна последица нищожността на делбата.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайната и непротиворечива практика на съдилищата, според която влезлите в сила съдебни решения са задължителни както за участвалите в производството по делото страни, така и за техните правоприемници. Поради това и поставеният от касаторите въпрос дали е допустим иск за нищожност на спогодба от трето лице, което не е участвало в спогодбата при наличието на влязло в сила решение, с което предявеният от В. К. Т., наследодател на касаторите С. В. Т. и Н. В. Т., иск за прогласяване нищожността на спогодбата от 18.02.1975г. е отхвърлен, не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Още повече, че в частта по предявения срещу Българската държава и Столична община иск за прогласяване нищожността на спогодбата производството по делото не е прекратено и съображения за наличие на сила на пресъдено нещо в обжалваното решение не се съдържат.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали въззивният съд е изпълнил задължението си да следи служебно за правния интерес на ищците от самостоятелен иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ и от произнасяне по предявения иск по чл.26 ЗЗД в производството по чл.108 ЗС. Въпросът е поставен във връзка с поддържаната от касаторите теза, че в обективиращия спогодбата протокол липсват подписите на спогодилите се лица, както и на съдията, която е одобрил спогодбата, която не съответства на данните по делото. На първо място по причина, че доводите касаят заверен препис, изготвен на пишеща машина по стандартите към 1975г., а не ксероксно копие, което към 1975г. обективно не е могло да бъде направено, и който препис не би могъл поради тази причина да съдържа подписите на спогодилите се лица и на съдията, одобрил спогодбата. Освен това в кориците на делото се съдържа и изготвено впоследствие ксероксно копие, от което може да се установи, че спогодбата е била подписана както от съсобствениците, така и от съдията /лист 1000 от гр.д.№982/2007г. на СГС/.

Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за недопустимост на постановеното на 01.02.2016г. въззивно решение, основана на твърдението, че същото е постановено по отношение на починало лице /починалия в хода на въззивното производство В. П. Д./, по отношение на заличени от търговския регистър еднолични търговци и лице без издаден документ за самоличност.

На първо място следва да се отбележи, че след като С. В. Т. с молба от 18.09.2014г. е уведомила съда, че ответникът В. П. Д. е починал на 27.08.2013г., с определение от 10.10.2014г. съдът е заличил същия от списъка на лицата за призоваване и на основание чл.120 ГПК/отм./ е конституирал в неговото процесуално качество наследниците му по закон Н. К. Д., Л. В. Д. и П. В. Д., които до този момент са участвали в производството по делото и на самостоятелно основание. След тази дата В. П. Д. не е бил призоваван по делото, поради което и не може да се приеме, че съдът е постановил спрямо него съдебно решение, както и че не е постановил решение спрямо неговите наследници по закон. Освен това следва да се вземе предвид и обстоятелството, че с обжалваното решение въззивният съд не е постановил самостоятелен диспозитив, в който да е посочил, че отхвърля предявените искове по отношение на починалия. Сочената от касаторите практика на ВКС касае случаи, в които до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция съдът не е разполагал с информация за смъртта на участваща в производството страна и не е конституирал на мястото на починалия наследниците му по закон, каквато хипотеза по настоящето дело не е налице. С оглед вида на постановения диспозитив не може да се приеме недопустимост на решението и по причина заличаване от търговския регистър на едноличен търговец. По отношение на лице без документ за самоличност съмнение за недопустимост на решението също не би могло да съществува, доколкото не е установено това лице фактически да не съществува като правен субект.

По касационни жалби вх.№97230/18.07.2016г. и №108291/18.08.2016г.:

С постановено на 17.06.2016г. решение въззивният съд е приел за неоснователна молбата на С. Т. за допълване на постановеното на 01.02.2016г. въззивно решение чрез посочване в каква точно част исковата молба е върната и кое решение е зачетено от въззивния съд по реда на чл.224 ГПК/отм./ в тази връзка, като са изложени съображения, че изрично в мотивите на постановеното на 01.02.2016г. въззивно решение е прието, че следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на решението на СРС, 51 състав от 12.12.1985г., постановено по гр.д.№9752/1985г. между посочените страни В. Т. като ищец срещу ответници В. Д., Л. Д. и З. Д., по което предмет на разглеждане е бил предявен иск за обявяване нищожността на съдебната спогодба, постигната по гр.д.№862/1975г. и зачитайки силата на пресъдено нещо на това съдебно решение по реда на чл.220, ал.1 ГПК/отм./, вр. чл.224, ал.1 и чл.221, ал.1 ГПК/отм./ е прието, че предявеният иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ от Н. Т. и С. Т. срещу В. П. Д., починал в хода на процеса, и З. Д., с предмет установяване нищожността на съдебната спогодба за делба по протокол от 08.02.1975г. по гр.д.№862/1975г. е недопустим, тъй като е налице влязло в сила съдебно решение, с което е разрешен спорът досежно действителността на тази съдебна спогодба със сила на пресъдено нещо. Посочено е, че в съответствие с така формираната от съда воля в мотивите на решението и в диспозитива изрично е посочено, че се обезсилва постановеното първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен посоченият иск и същият е върнат като недопустим, съответно е прекратено производството по него.

По изложените по-горе съображения досежно необходимостта от допускане на касационното обжалване за проверка допустимостта на въззивното решение следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения в изложението към касационните жалби с вх.№№97230/18.07.2016г. и 108291/18.06.2016г. въпрос дали е допустимо решение на съд да бъде постановено по отношение на починало в хода на производството лице или срещу лице, което не се подчинява на правораздавателната власт на съда, както и срещу юридическо лице, което е заличено от търговския регистър и срещу лице, което няма документ за самоличност, както и дали е допустимо да се допълва решение, което подлежи на обезсилване като постановено по отношение на починало лице, юридическо лице, което е заличено от търговския регистър или лице без документи за самоличност, обявено за международно издирване. Само за пълнота на изложението и в допълнение на вече изложените в тази насока съображения по този въпрос следва да се отбележи, че едноличният търговец не извършва търговска дейност под организационна форма на юридическо лице.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали е допустимо съдът да разглежда и да се произнася по молба за допълване на основното решение преди да е възстановил по делото липсващите документи, на които е основал произнасянето си в диспозитива на решението, както и длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата и да изиска и приложи решението и цялото дело, към решението по което се позовава в диспозитива, за да прекрати делото по силата на пресъдено нещо.

На първо място по причина, че по делото липсват доказателства за образувано към датата на постановяване на това решение производство за възстановяване на изгубени съдебни книжа-липсва акт на административния секретар на съда, въз основа на който единствено такова производство би могло да бъде образувано. Прилагането на делата, решенията по които имат значение за правния спор пък винаги се извършва по преценка на съда, каквато е трайната и непротиворечива практика на съдилищата и по никакъв начин не може да бъде свързано с допустимостта на производство по допълване на съдебно решение. В непротиворечивата към настоящия момент съдебна практика се приема, че сила на пресъдено нещо формира влязлото в сила съдебно решение, а не производството по делото, нито пък представените в това производство доказателства и доколкото по гр.д.№982/2007г. по описа на СГС решенията, с оглед на които съдът е приел молбата за допълване на основното решение за неоснователна, са представени и приети като доказателства, то следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по така подадените касационни жалби срещу постановеното на 17.06.2016г. въззивно решение.

По касационна жалба с вх.№57701/02.05.2017г.:

С постановеното на 06.03.2017г. решение в производство по чл.192, ал.2 ГПК/отм./, образувано по почин на съда, е прието, че в диспозитива на решението от 01.02.2016г. е допусната очевидна фактическа грешка като погрешно е вписана в него починала страна – В. П. Д., лично и в качеството му на ЕТ с фирма „Е.-В. Д.“, въпреки че в хода на процеса е констатирано с определение, постановено в закрито заседание на 10.10.2014г. настъпилото на основание чл.120 ГПК/отм./ правоприемство между починалата страна В. П. Д. и наследниците му по закон Н. К. Д., Л. В. Д. и П. В. Д.. Взето е предвид, че с това определение е постановено починалата страна В. П. Д. да бъде заличена от списъка на лицата за призоваване. Прието е, че това разминаване между действително формираната воля на съда адресат на решението да бъдат наследниците на починалата страна и отразяването в диспозитива на решението на заличената починала страна представлява по своята правна същност очевидна фактическа грешка, която следва да бъде поправена по реда на чл.192, ал.2 ГПК/отм./.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на непротиворечивата практика на ВКС, според която очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната от съда воля и отразената такава в писмения текст на решението, която представлява източник на силата на пресъдено нещо (в диспозитива на решението съгласно терминологията, ползвана в съдебната практика) / решение №256/21.05.2010г. по гр.д.№175/2010г. на ІІ ГО на ВКС; решение №141/21.05.2014г. по гр.д.№488/2010г., І ГО на ВКС/. Приема се, че производството по поправка на очевидна фактическа грешка е възложено в компетентност на съда, постановил решението, като предвиден в закона способ за изправяне на порочното процесуално действие по постановяване на решението (чл. 192, ал. 2 ГПК, а сега чл. 247 ГПК). Законодателят е отчел, че е възможно съдът да допусне грешка в писмения документ на решението, когато изявява своята воля как разрешава правния спор. Когато порокът на такова решение по съществото на делото се изразява именно и само в такава грешка, решението е валидно, допустимо и правилно. Поправянето на грешката в нарочното производство не представлява изменение или отмяна на волята на съда. Следователно очевидна фактическа грешка в такова решение има, когато: 1) в писмения текст на документа е проявено (обективирано) несъответствие между формираната и изявена воля на съда и 2) несъответствието засяга онази част на решението, която разрешава правния спор и представлява източник на силата на пресъдено нещо. И. на силата на пресъдено нещо е онази част от решението, с която съдът се произнася по съществуването на спорното субективно право (източник, страни и съдържание), а по изключение - и по възраженията за прихващане и подобрения.

Обжалваното решение съответства и на практиката на ВКС по въпроса допустимо ли е по реда на чл. 247 ГПК да се отстрани ОФГ при грешно посочване в мотивите на решението на името на страна по делото, в хипотеза, при която диспозитивът не съдържа данни за името на същата - решение №64/01.08.2017г. по гр.д.№3004/2016г., Второ ГО на ВКС.

И тъй като по поставените от касаторите въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на съдилищата, както и със задължителната практика на ВКС, следва да се приеме, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на настоящето производство по реда на чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по касационна жалба Л. В. Д. следва да бъде присъдена сумата 200лв., представляваща направените в настоящето производство разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение