Определение № 36 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 45/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. Д. И., чрез процесуалния му пълномощник по делото адв. Ю. М., срещу определение № 583/20.10.2022 г., постановено по частно възз. гр. дело № 495/2022 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното разпореждане № 261035/12.09.2022 г. по гр. дело № 492/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е върната частната жалба с вх. № 265230/05.09.2022 г. в частта ѝ, подадена от жалбоподателя И. Д. И. срещу определение № 260232/08.08.2022 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по същото първоинстанционно гр. дело. За да постанови обжалваното определение № 583/20.10.2022 г., въззивният съд е установил, че с определение № 260232/08.08.2022 г. първоинстанционният съд се е произнесъл по исканията на П. С., С. Б. и жалбоподателя И. Д. И., инкорпорирани във въззивните им жалби срещу първоинстанционното решение № 260007/25.03.2022 г. – за изменение на същото в частта му за разноските. Установил е също, че това определение е съобщено лично на жалбоподателя И. Д. И. на 16.08.2022 г., а частната жалба срещу него е изпратена по пощата на 02.09.2022 г., т.е. – след изтичането на преклузивния срок за обжалване. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че е без значение дали адв. Ю. М. е бил упълномощен да осъществява процесуално представителство и на жалбоподателя, тъй като последният е бил уведомен в по-ранен момент и срокът за него тече оттогава. Приел е също, че пропускането на срока за обжалване има за последица връщане на жалбата, както правилно е постановил първоинстанционният съд. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна по делото, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснати процесуални нарушения. В изложението към частната касационна жалба, подадено също чрез адв. М., се сочи, че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправен въпрос, който разрешил в противоречие с практиката на ВКС. Такъв процесуалноправен въпрос обаче не е формулиран в изложението, а вместо това са цитирани решения на ВКС, като са преповторени и част от оплакванията за допуснати процесуални нарушения, изложени в частната касационна жалба. Насрещната страна Т. И. И., в отговора си на частната касационна жалба, подаден чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. Н. Б., излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като от страна на жалбоподателя не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; при условията на евентуалност са наведени и доводи за неоснователност на жалбата. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно, и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва и от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на ясно и точно формулирани в изложението на касатора, правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване и касационните оплаквания на жалбоподателя за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Настоящият съдебен състав на ВКС в случая не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване, в която и да било от хипотезите на чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение