Определение № 3836 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3146/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата П. Д. П. и по касационна жалба на ответника Н. К. Д. срещу въззивно решение № 2323 от 18.04.2024 год., постановено по в. гр. дело № 10503/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ въззивен брачен състав, с което, като е отменено решение № 8588 от 27.07.2022 год., постановено по гр. дело № 15344/2022 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 117 с-в, на основание чл. 127, ал. 2 вр. с чл. 59, ал. 2 СК упражняването на родителските права по отношение на детето К. Н. Д. е предоставено на майката П. Д. П., при която е определено и местоживеенето на детето; определен е на основание чл. 127, ал. 2 вр. с чл. 59, ал. 2 СК режим на лични отношения на бащата Н. К. Д. с детето К. Н. Д., през който бащата има право да вижда и взема детето, както следва: всяка първа седмица от месеца /първа е седмицата, в която всички дни са от съответния месец/ от 18.00 ч. в петък, а когато детето е на училище – след края на учебните занятия, до 18.00 ч. в петък на непосредствено следващата /втора по ред от месеца/ седмица, с преспиване /летният режим изключва приложението на този/; всяка трета седмица от месеца от 18.00 ч. в петък, а когато детето е на училище – след края на учебните занятия, до 18.00 ч. в неделя, с преспиване /летният режим изключва приложението на този/; тридесет дни през лятото по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката П. Д. П., които могат да бъдат разделени на два пъти по петнадесет дни, като майката е длъжна до 30 април на съответната година да уведомява писмено бащата кога ще ползва платения си годишен отпуск през лятото, а ако не направи това в посочения срок, бащата има право да определи дните, през които ще вземе детето, като уведоми писмено майката до 31 май на съответната година; през четните години по време на Великденските празници от 10.00 ч. на Разпети Петък до 18.00 ч. на Светлия Понеделник, с преспиване, както и за част от Коледната ваканция, включваща и Новогодишните празници, за времето от 10.00 ч. на 29 декември до 18.00 ч. на последният ден от Коледната ваканция с определена продължителност от Министерство на образованието и науката за съответната година; както и за периода на есенната ваканция на детето, така както тя я определена от Министерство на образованието и науката за съответната учебна година, за времето от 18 часа на последния учебен ден преди тези ваканции до 18 часа на последния ден от тях; през нечетните години по време на Коледните празници и за част от Коледната ваканция, определена от Министерство на образованието и науката за съответната година, за времето от 10.00 ч. на 24-ти декември до 18.00 ч. на 28-ми декември, с преспиване; както за пролетната ваканция, определена от Министерство на образованието и науката за съответната учебна година, за времето от 18 ч. на последния учебен ден преди тази ваканция до 18 ч. на последния ѝ ден; рождения ден на детето /31.08/ всяка нечетна година от 10.00 ч. на 31.08 до 19.30 ч. на 31.08, а ако този ден детето посещава учебни и/или извънучебна дейност след приключване на съответните занятия за три часа; всяка година на рождения ден на бащата /05.10/ от 10.00 ч. до 19.30 ч., а ако този ден детето посещава учебни и/или извънучебна дейност след приключване на съответните занятия за три часа; Н. К. Д. е осъден да заплаща на малолетното си дете К. Н. Д., чрез неговата майка и законен представител П. Д. П., на основание чл. 127, ал. 2 вр. с чл. 143 СК месечна издръжка в размер на 300 лв., считано от 01.01.2023 год. до настъпване на законна причина, изменяща размера й или прекратяваща издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане; отхвърлен е предявения от П. Д. П. срещу Н. К. Д. иск с правно основание чл. 149 СК за заплащането на месечна издръжка в размер на 300 лв. за периода от 24.03.2021 год. до 24.03.2022 год. Ищцата обжалва въззивното решение в частта му относно определения режим на лични контакти на малолетното дете с бащата Н. К. Д., а ответникът – в частта му, в която упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете е предоставено на майката, определен е режим на лични отношения на детето с бащата и последният е осъден да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 300 лв., считано от 01.01.2023 год. до настъпване на законна причина, изменяща размера й или прекратяваща издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното изплащане. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК – по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата на ищцата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че определеният от въззивния съд режим на лични контакти на детето с бащата е прекалено разширен и противоречи на най-добрия интерес на детето, като в тази връзка не били съобразени данните за упражнено от ответника домашно насилие, че същият е осъден за престъпление по чл. 343б НК – управление на МПС след употреба на алкохол, а освен това бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 144, ал. 3 НК – закана с убийство спрямо ищцата, като му била определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да определя разширен режим на лични контакти с бащата, противоречащ на най-добрия интерес на детето, ако бащата създава риск за правилното развитие на детето при прекомерно често общуване с детето и съществува ли риск за правилното развитие и възпитание на детото ако прекарва точкова често врме при баща си? 2/ Налице ли е приоритет на задължението на съда, визирано в чл. 10 ГПК, за установяване на истината и осигуряване на страните на възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за рещшаване на делото, предвидено като основно начало в гражданския процес? Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Н. К. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната от ищцата част. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето /ЗЗакрД./. По делото било установено, че и двамата родители имат желанието и разполагат с необходимия родителски капацитет да се грижат за детото. Въззивният съд не бил взел предвид обстоятелството, че майката е възпрепятствала осъществяването на лични контакти на детето с бащата. Нямало пречка родителските права да бъдат разпределени поравно между страните по делото, да се упражняват самостоятелно, не съвместно – за период от 15 дни от единия родител и за период от 15 дни от другия родител. В тази връзка въззивният съд не бил съобразил изразеното мнение от вещото лице Й., че „най-удачният режим с неотглеждащия родител е да е поравно виждането“ и допусвал нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Производствата по Закона за защита от домашното насилие били инициирани от ищцата, като в нито едно от тях не било установено ответникът да е упражнил насилие по отношение на детето. Въззивният съд не бил обсъдил изцяло събраните гласни доказателства, а изводите му били необосновани, предвид приетото, че родителите разполагат със съпоставим родителски капацитет. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Кои обстоятелства съдът следва да прецени при предоставянето на родителските права върху малолетно дете, родено по време на фактическо съжителство? 2/ Как съдът следва да установи интереса на децата, как и кои обстоятелства следва да прецени и съпостави, за да се произнесе относно предоставянето на родителските права и режима на лични отношения с другия родител? 3/ При решаването на спор относно родителски права, длъжен ли е въззвният съд в изпълнение на чл. 235, ал. 3 ГПК да съобрази фактически твърдения, въведени в хода на устните състезания от едната страна и потвърдени от другата страна, относими към предмета на спора или следва да основе решението си единствено на факти, установени по делото с писмени и гласни доказателства? 4/ Изключва ли разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване разделно и равновременно на двамата родители /поотделно на всеки родител за определен период/? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/1974 год., решение № 214 от 15.10.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1665/2013 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 70 от 02.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4628/2022 год., ІІІ г. о., ГК, а останалите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба П. Д. П. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната от ответника част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че П. П. и Н. Д. са родители на детето К. Н. Д., [дата на раждане] год., както и че те живеят разделено. Като е посочил, че ръководен фактор при определянето на родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще, е най-добрият интерес на децата /т. 1 на ППВС № 1 от 12.11.1974 год. и § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД/,въззивният съд е приел, че този интерес е конкретен, касае винаги интерес на отделна и самостоятелна личност, включва пакет от разнородни обстоятелства, които се преценяват през призмата за най-добро, щадящо и всестранно развитие на детето, и подлежи на изследване във всеки конкретен случай. При разпределяне на родителската отговорност следва да се държи сметка за грижите и отношението на родителите към децата като под грижи за децата се разбират личните усилия на родителя във връзка с отглеждането им, надзора и възпитателските похвати по изграждането личността на всяко от децата, като не е полагане на грижи угаждането и разглезването на децата, създаването у тях на отрицателни възгледи към труда в семейството и обществото, за живот в излишество и лентяйство. Съдът взима предвид и желанието на родителите да отглеждат децата, привързаността на децата към родителите, като привързаността е налице, когато са се развили чувства на детето поради сериозността и авторитета на родителя, а не поради угаждане и разглезване. В тази връзка е посочил, че според заключението на вещото лице, най-подходящо в настоящия случай би било детето да може да контактува с родителите си по равно, но във въззивното производство не е постигнато споразумение за споделено отглеждане на детето от двамата родители. Като се е позовал на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСГК, според която разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им, въззивният съд е формирал извода, че родителските права следва да бъдат предоставени за упражняване само на единия от двамата родители. Въззивният съд е отчел, че и двамата родители имат способности и възможности да отглеждат детето си. И двамата познават особеностите и предпочитанията на сина си. Те изразяват желание и готовност да упражняват родителските права по отношение на малолетното дете К. и притежават съпоставим родителски капацитет, който е добър. Както майката, така и бащата могат да участват активно в неговото отглеждане. При нито един от тях не се констатират преки или косвени данни за рискови фактори за неговото отглеждането. Не се наблюдава конфликт на лоялност и родителско отчуждение при детето, като на този етап емоционалналната връзка между детето и родителите е съхранена. Като проблемна област се явява липсата на директна комуникация между родителите, мнителност и подозрителност относно ответната страна, което пряко рефлектира върху психическото и емоционално развитие на детето. Счел е за неоснователни доводите на ищцата, като ненамиращи опора в доказателствения материал, че бащата не полага грижи за детето К. и не се съобразява с неговите желания – като се е позовал на показанията на свидетелската К., от които се установява, че и той е водел и взимал детето от детска градина, контактувал е с възпитателите относно състоянието на сина си, както и за наличието на действия от страна на бащата, поставящи в опасност и застрашаващи здравето на детето К. – алхоколна зависимост и други вредни навици, които да се отразяват неблагоприятно върху детето К. и да поставят същото в риск, както и да влияят върху способността на бащата да се грижи за сина си. Посочил, че по делото е безспорно, че ответникът е осъден с влязла сила присъда за престъпление по чл. 343б НК – управление на моторно превозно средство след употреба на алкохол, но това осъждане не представлява диагноза за алкохолна зависимост, а същевременно според заключението по съдебно-психологическата експертиза при ответника няма клинични данни за употреба на ПАВ, респективно на зависимост от ПАВ, няма регистрирани невротични, тревожни или депресивни реакции, изискващи психиатрично лечение. Във връзка с доводите на ищцата, че при детето К. е налице психична травма, породена от поведение на баща му спрямо бабата по майчина линия, както и че детето се страхувало от баща си, въззивният съд е приел, че в действителност има подобни констатации в социалните доклади, както и подобни твърдения в показанията на свидетелката Д., но емоционалната привързаност и психичното състояние на детето са предмет на изследване на допусната и изготвена съдено-психологична експертиза по делото, като от заключението на експерта, което е кредитирал, е доказано, че при детето не се констатират последици от травматични преживявания и то е емоционално привързано и към двамата си родители. А и в последните социални доклади са залегнали констатации, че детето прекарва време с баща си и споделя, че „баща му му е доказал, че го обича“. Посочил е, че по делото са несъмнено установени конфликтни отношения между родителите, за което свидетелствали обстоятелствата, че на ответника е повдигнато обвинение за престъпление по по чл. 144, ал. 3 НК, по което ищцата е пострадала, че бащата на ответника подал сигнал за ненасен спрямо него побой от ищцата и фактическия й съжител и производствата по Закона за защита от домашно насилие. Въззивният съд е намерил, че невъзможността родителите да комуникират помежду си, изразяваща се в депозиране на различни сигнали до Прокуратурата на Република България и от двамата, както и завеждане на производства по ЗЗДН, сочи на родителски дефицит и при двамата. Това е така, тъй като липсата на нормална комуникация между тях чрез диалог за постигане на взаимни решения по въпроси, касаещи възпитанието и отглеждане на детето, рефлектира пряко върху неговото психическо и емоционално състояние. Това обстоятелство се установява и от заключението на съдено-психологичната експертиза, съгласно което наличието на тревожност при К. е свързано с конфликта и неразбирателството между родителите му, който оказва негативно влияние на емоционалното и психичното състояние на детето. Изключително важно е този проблем да бъде осъзнат, както от майката П., така и от бащата Д. и те да предприемат необходимите постъпки за разрешаване на съществуващия конфликт помежду си, за да гарантират израстване на детето К., което е все още на 7-годишна възраст, в стабилна среда, в която той може да изгради адекватни способи за разрешаване на конфликти и да съхрани емционално-психическото си здраве. Въвеждане на нормална комуникация между двамата във връзка с отглеждане и възпитание на общото им дете, при необходимост чрез използването на социални услуги, ще спомогне родителите да взимат отговорни решения, без намеса на различи институции, респективно без обременяване на детето К. с техните конфликтни отношения или с нови съдебни процедури. Въпреки съпоставимия родителски капацитет и на двамата родители, въззивният съд е счел, че родителските права следва да бъдат предоставени на майката, тъй като именно тя е родителят, който към приключване на съденото дирене пред въззивната инстанция полага основни грижи за детето и при когото то живее, като е налице промяна в обективното състояние към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, когато родителите са полагали съвместно грижи за К.. Независимо от изхода на производството по реда на ЗЗДН, така издадената заповед за незабавна защита е послужила за ограничаване на контактите между детето и бащата. Според социалните доклади контактът на бащата бил ограничен от м. декември 2022 год. до края на 2023 год., когато той отново бил възобновен. Въпреки наложеното ограничение във връзка със заповедта за незабавна защита, не се е стигнало до родителско отчуждение, който факт следва да бъде съобразен при разписване на режим на лични отношения между К. и баща му. Същият следва да бъде такъв, че да способства не само за запазване на взаимоотношенията между баща и син, но и да е възможно чрез него те да се развиват, задълбочават, укрепват. Въззивният съд е посочил, че установените по делото доходи на страните им позволяват без затруднения да покрият собствените си и на детето материални нужди. Същите разполагат с подходящи за отглеждане на малолетното дете битови условия. Следва да бъде отчетено обстоятелството, че в дома на майката детето К. разполага със собствена стая, а в дома на баща му – той дели една стая с двете деца на партньорката на баща му – момичета на седем- и петгодишна възраст. Всяка от страните живее във фактическо съжителство с друг партньор, като по делото не се констатират рискове за детето К. при общуването с тях. Родителите на майката живеят на територията на [населено място] и разполагат с възможност да я подкрепят при необходимост в грижите за детето. Бащата също може да разчита на помощ от своята майка, макар и тя да не живее на територията на [населено място]. В обобщение, въз основа при съвкупното разглеждане на всичките обстоятелства по чл. 59, ал. 4 СК, съблюдавайки най-добрия интерес на детето К., включващ в най-широк смисъл добруването и благоденствието му и с оглед конкретните обстоятелства по делото, въззивният съд е формирал извода, че местоживеенето на детето следва да бъде при неговата майка П. Д. П., която да упражнява родителските права. При определяне на конкретния режим на личните отношения на детето с бащата, въззивният съд е взел предвид добрия му родителски капацитет, съхранената емоционална връзка между баща и син, нуждаеща се не само от поддържане, но и от развитие, намерението и желанието на бащата да се грижи за К. и фактически полаганите от него грижи в предходен период, добрите условия и възможности за отглеждане на детето, поради което е счел, че режимът на личните им контакти следва да бъде по-разширен, при редуване между родителите относно официалните и личните празници, както и ваканциите на детето. Посочил е, че необходимостта детето да поддържа по-чест контакт със своя баща е обусловена от изграждане и поддържане у детето на чувства за бащина подкрепа, обич, грижа и авторитет. Укрепването на отношенията между баща и син са абсолютно задължителни и с оглед бъдещо емоционално и личностно развитие на малолетния К.. Режимът на лични отношения с бащата не трябва да пречи на училищните и извънучилищни занимания на детето, а да го подпомага. Режимът отчита необходимостта майката същото да разполага с време, което да прекарва с детето през неприсъствените дни от седмицата. Въззивният съд е посочил, че следва да определи и дължимата на детето издръжка, която се следва на детето и от двамата родители, независимо при кого то живее. Отглеждащият родител е нужно да поеме по принцип по-малък дял от издръжката в пари, с оглед даваната от него издръжка в натура при съвместното живеене с детето и посрещането на разходите на домакинството, част от които са и в негова полза. По тази причина бащата следва да поеме по-висок размер на паричната издръжка на детето в сравнение с тази, дължима от въззивника, която ще упражнява родителските права и при която преимуществено ще живее детето. При определяне размера на дължимата месечна издръжка е съобразил нуждите на детето, които не надхвърлят обичайните за неговата възраст, с възможностите на бащата и доходите на майката – детето е на 7-годишна възраст, като към настоящия момент конкретните нужди на детето касаят закупуване на дрехи, обувки, храна, финансовите средства за учебни пособия и извънкласни занимания, за нравствено, социално и културно развитие на детето, средства за посрещане на битови разходи. Поради това е приел, че общият размер на необходимата издръжка възлиза на 500 лв., от която бащата /с доход от 4 000 – 4 500 лв./ следва да заплаща 300 лв., считано от 01.01.2023 год., доколкото страните са полагали съвместно грижи за К. до декември 2022 год., когато контактите между баща и син са били ограничени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е налице поддържаното от касатора-ответник основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието му не се установява наличието на хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или изводите на съда да са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Първите два въпроса, поставени в изложението на ответника, които са свързани и се свеждат до това дали въззивният съд следва да се ръководи от най-висшия интерес на детето при разрешаването на спор за упражняване на родителските права, местоживенето на детото, режима на лични отношения и неговата издръжка и до критериите, които следва да възприеме при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай, както и първият поставен от ищцата въпрос, който се отнася до критериите за определяне на разширен режим на лични контакти на детето с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, са от значение за изхода от спора. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС № 1 от 12.11.1974 год. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, когато съдът преценява какъв е най-добрият интерес на детето, за който следи служебно, от значение са не отделните обстоятелства, а съвкупността от тях. Съдът следва да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, след анализ и оценка на релевантните факти, съобразявайки най-висшия интерес – интересът на детето. Това важи особено в случаите /като настоящия/, при които и двамата родители имат съпоставим родителски капацитет. Родителските права, обаче, могат да бъдат предоставени само на единия от тях и затова преценяващият съд е длъжен да обоснове изводите си във връзка с определянето на родителя, който еднолично ще упражнява в бъдеще родителските права. Правото на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителски права, е установено с цел да обезпечи и гарантира в интерес на детето нуждата от общуване и с другия родител и за да може последния, макар и да не упражнява родителските права, да участва във възпитанието на детото, а то да възприема от него благотворно влияние. По отношение на режима на лични контакти с другия родител съдът следва да отчете интереси и обстоятелства, но приоритет има интересът на детето, за който съдът следи служебно – за се определи подходящ по време и начин такъв. Практиката на ВКС определя като общ този режим, който принципно изхожда от равна възможност на двамата родители при поделянето на тяхното и на детето време за почивка /годишен отпуск на родителите, празнични дни, учебни ваканции на детето, почивни дни в края на седмицата/, което е необходимо условие за поддържане на естествената емоционална връзка между родителите и детето с оглед правилното му развитие /решение № 176 от 30.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3993/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 131 от 14.06.2016 год. по гр. дело № 4490/2015 год., III г.о., ГК/. Законът – чл. 59, ал. 3 СК, позволава личните контакти с другия родител да бъдат осъществявани и по „друго време“, като преценката за това е на съда. Поради това, доколкото липсват данни за обстоятелства, застрашаващи здравословно и емоционално детето, режимът на личните контакти трябва да бъде определен от съда, с оглед особеностите на всеки случай, така че да осигури в максимална степен възможността детето да се развива под грижата и с подкрепаната и на двамата родители, да предоставя оптимално възможност за общуване и осъществяване на пълноцонни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включтелно да подпомага комуникацията на детето с другия родител. В разглеждания случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е анализирал установените обстоятелсва и е посочил на кои от тях следва да даде превес и защо. Обсъдил е всеки един от примерно изброените в ППВС № 1/1974 год., чл. 59, ал. 4 СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД критерии: възпитателските и моралните качества на родителите, социално обкръжение, възрастта и полът на детето, изразената готовност на родителите да го отглеждат и възпитават, помощта на трети лица, жилищно-битови и други материални условия на живот. След като въззивният съд е посочил, че двамата родители разполагат с добър капацитет /като дефицит в родителския капацитет и на двамата е отчел недобрата комуникация между тях и неразбирателството/, той е извел крайния си извод за предоставяне на родителските права на майката, приемайки за решаващо обстоятелството, че именно тя е родителят, който е полагал основни грижи за детето в периода от м.декември 2022 год. до края на 2023 год., тъй като контактът на бащата е бил ограничен поради издадените срещу него заповеди за незабавна защита, т.е. съобразил е, че запазването на фактическото положение ще внесе сигурност и стабилност в живота му. В мотивите на обжалваното решение се съдържа комплексна преценка на всички обстоятелства, които са от значение за определянето на родителя, на когото да се предоставят родителските права. Определеният разширен режим е обоснован и достатъчно конкретизиран – чрез него се създава нормална обстановка за поддържане на отношения на детето и с двамата родители, което при съпоставимите им родителски качества – предвид липсата на поведение на бащата, което създава рискове за правилното развитие на детето, и доказана грижа за детето, е в негов интерес. Преценката на всички установени обстоятелства с оглед комплекса критерии, обуславящи най-добрия интерес на детето, не е в полза на ответника, но нейната правилност не може да проверявана в производството по чл. 288 ГПК. При формирането й са спазени указанията, дадени в обвързващата съдебна практика, поради което по поставените от касатора-ответник въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид наличието на установена съдебна практика по първия поставен от ищцата въпрос, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това същата не е обосновала – не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовала на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Третият поставен от касатора-ответник въпрос осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Практиката на ВКС, обективирана в решение № 202 от 02.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 2/2009 год., I г.о., ГК, решение № 362 от 03.10.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1420/2011 год., IV г.о., ГК, решение № 108 от 25.06.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1538/2019 год., IV г.о., ГК и др., приема, че при установяването на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за стграната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 ГПК. В частност въззивният съд не е игнорирал признанието на ищцата, че към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство контактите между детето и бащата са възобновени /за което обстоятелство изрично е посочил, че има информация в изготвените социални доклади/, а отчитайки интереса на детето при установения привес на майката по критериите, възприети в ППВС № 1/74 год., е приел, че на нея следва да се предостави упражняването на родителските права и е определил разширен режим на лични отношения /тъй като няма обективни пречки за осъществяването му/ и дължимата от бащата издръжка. Четвъртият въпрос в изложението на касатора-ответник обуславя изхода от спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС – т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 03.07.2017 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСГК, решение І 50079 от 05.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2347/2022 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 15 от 16.01.2025 год. по гр. дело № 368/2024 год., III г.о., ГК, решение № 51 от 08.07.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4140/2019 год., III г.о., ГК, решение № 110 от 26.02.2025 год. на ВКС по гр. дело № 757/2024 год., III г.о., ГК, според която разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им. Определянето на равна продължителност на времето, което детето ще прекарва при двамата родители, а не преимуществено да е установено при единия от тях за ежедневното осъществяване на родителските права, на практика е равнозначно на съвместно фактическо упражняване на родителски права, в който случай липсва необходимост от определяне на режим на лични отношения с другия родител и издръжка, които логически и систематично са свързани с предоставянето на родителските права за упражняване от единия родител по смисъла на чл. 59, ал. 2 СК, приложим според изричното препращане и в споровете по чл. 127, ал. 2 СК. В случая въззивният съд е констатирал, че не е постигнато споразумение за равновременно отглеждане на детото, поради което е приел, че родителските права следва да бъдат предоставени за упражняване само на единия от двамата родители – майката. Наличието на установена практика по повдигнатия въпрос изключва осъщестявването на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е и обосновано от касатора. Вторият формулиран в изложението на ищцата въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на конкретното дело. Същият касае правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата /в т.ч. заповеди за защита срещу Н. Д./ и произтичащите от нея изводи за разширен режим на лични контакти на малолетното дете с бащата, доколкото поведението на последния не крие рискове за здравето, живота и цялостното правилно развитие на детето, която е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия на селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Отделно от това въпросът не кореспондира с изложените в касационната жалба доводи /в същата липсва позоваване на допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд