Определение № 4938 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2406/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на П. Ц. П. срещу решение № 34/20.01.2025 г. по в.гр.д. № 782/2024 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което се потвърждава решение № 640/10.04.2024 г. по гр.д. № 2099/2023 г. на Районен съд Велико Търново в обжалваната му част, с която на основание чл.422 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, се приема за установено спрямо касатора, че дължи на ищеца „Медик консулт“ ООД сумата 6500 лева по договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава, считано от 10.04.2023 г. до изплащането. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилна интерпретация на събраните доказателства и необоснован отказ да бъде уважено възражението му за прихващане с дължими и неизплатени суми по договори за правна помощ и съдействие. В изложение към жалбата се поддържа, че е разрешен материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателни решения и Постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а разглеждането на делото е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да е формулиран конкретен правен въпрос. Касаторът не се позовава на съдебна практика и не излага аргументи в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но излага подробни съображения по съществото на спора, във връзка с твърденията за необоснованост на обжалваното решение. Отделно се твърди, че е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От „Медик-консулт“ ООД, чрез адвокат М. М. от АК – Велико Търново, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество е неоснователна и претендира сторените разноски за адвокатска защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че дружеството-ищец с преводно нареждане от 11.07.2018 г. превежда по сметка на ответника 6500 лева, на основание „заем до 30.09.2018 г.“ Съдът е установил, че с нотариална покана, получена на 10.08.2021 г., ответникът е поканен да върне сумата в 14-дневен срок, а след изтичането му дружеството е поискало и му е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1079/2023 г. на РС Велико Търново. След възражение на ответника, ищецът е предявил иск за съществуване на вземането по чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК, по което е направено възражение за прихващане със сумата 7780 лева – за неизплатени адвокатски хонорари, които ответникът иска да бъдат компенсирани с вземането на ищеца. Според въззивният съд, предявеният иск е процесуално допустим, а по делото се установява сключването на неформален договор за заем за потребление между страните. Направените от ответника възражения, обаче, че получената сума погасява дълг на ищеца към него, както и за прихващане с негово вземане за неизплатени хонорари от ищеца, съдът е приел за недоказани, поради липсата на доказателства по първото възражение и извършено прихващане в други съдебни производства срещу ответника. Като неоснователно е отхвърлено и направеното възражение за погасяване на вземането по давност, доколкото към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 10.04.2023 г. не е изтекъл 5-годишен давностен срок от датата на паричния превод - 11.07.2018 г. Договорът за заем е реален и се счита за сключен с предаване на паричната сума на заемателя, което е съществен елемент на договора и доказва сключването му. При съвкупната преценка на доказателствения материал по делото, съдът е приел, че е налице валиден договор за заем, но паричната сума не е върната в уговорения срок, с оглед на което предявения иск по чл.422 ГПК е основателен. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с преценка на доказателствата, въз основа на които може да се уважи иск за съществуване на вземането, на основание чл.422, ал.1 ГПК. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното решение е израз на правораздавателната компетентност при решаването на конкретния правен спор от съда и съдържат неговата преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на представените доказателства, всъщност, преповтарят оплакванията му в касационната жалба, т.е. представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и в този смисъл не обосновават допускането на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената защита. При липсата на конкретно формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда и по отношение на който да е обоснована някоя от допълнителните предпоставки за допустимост на касационния контрол, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на релевираните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно задължителните постановки на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, т.1, като израз на диспозитивното начало, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. В този смисъл, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това. Отделно от изложеното, в случая липсват надлежни аргументи по отношение на релевираните основания – не се посочва относима съдебна практика, нито са изложени съображения обосноваващи необходимостта от осъвременяването ѝ поради изменения в законодателството или обществените условия, респ. за тълкуването на конкретна разпоредба от закона поради непълнота, неяснота или противоречие в нормативната уредба. От „Медик-консулт“ ООД, чрез адвокат М. М. от АК – Велико Търново са поискали сторените разноски за адвокатска защита, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 29.05.2025 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение