Определение № 789 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1174/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Държавата, представлявана по закон от министъра на туризма (чл.8, ал.1, т.7 от Закона за устройство на Черноморското крайбрежие) и по пълномощие от процесуален представител юрисконсулт, и на „Даймънт Ивент“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] - чрез процесуален пълномощник адвокат, срещу решение № 31 от 17.01.2024 г., постановено по в. т. д. № 446/2023 г. на Апелативен съд - София. С касационната жалба на Държавата е обжалвана частта от въззивното решение, с която е потвърдено решение № 260087 от 14.02.2023 г. по т. д. № 128/2021 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на Държавата да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД на „Даймънт Ивент“ ЕООД сумата 10 025.48 лв. - платена наемна цена за периода от 01.11.2017 г. до 04.07.2018 г. по договор № Т-РД-29-129/05.07.2016 г., подлежаща на връщане поради отпадане на основанието за задържане на наема след прекратяване на договора със споразумение от 01.11.2017 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 805.39 лв. В жалбата се излагат оплаквания, че в обжалваната част решението на въззивния съд е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел за осъществено основанието по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като към момента на плащане на наемната цена договорът е бил в сила и плащането е извършено на валидно правно основание, а прекратяването на договора занапред, както и липсата на изрична уговорка за връщане на платения за времето след прекратяването наем, изключват възможността платената сума да бъде претендирана и присъдена в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на осъдителния иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се сочат следните въпроси: „При възникнал спор в съдебното производство относно приложението на две равни по сила норми, приложими в конкретния казус, по какъв начин се определя законосъобразното произнасяне на съда; В конкретния случай коя е приложимата норма на ЗЗД - чл.20а ЗЗД или чл.55, предл.3 ЗЗД; Предвид разпоредбата на чл.20а ЗЗД, че договорът има силата на закон между страните и по силата на договора за наем, и по време на действието му, е внесена авансово годишна наемна цена, като между страните не е уговорено връщане на цената при прекратяване на договора, същата възстановява ли се на наемателя и основателно ли е заплатената авансово по време на действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД“. Касационната жалба на „Даймънт Ивент“ ЕООД е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по т. д. № 128/2021 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявените от дружеството против Държавата иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор № Т-РД-29-129/05.07.2016 г. за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, представляващ „морски плаж“ в [населено място], общ. Царево, поради сключването му от страните в противоречие с чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, и иск с правно основание чл.34 ЗЗД за осъждане на Държавата да върне на „Даймънт Ивент“ ЕООД платената в изпълнение на договора наемна цена за 2016 г. и 2017 г. в размер на 29 751.39 лв. В касационната жалба са развити оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд, че с договора за наем е предоставен за ползване имот - „морски плаж“, а не посоченият в договора поземлен имот 44094.501.294, представляващ според кадастралната карта и общия устройствен план „Нарушена територия“, „Скали“ и „скалист бряг“. Наведени са и оплаквания, че при постановяване на решението не са съобразени съществени за спора факти и доказателства и е приложен неправилно материалният закон, уреждащ спорното правоотношение. Предвид оплакванията в жалбата, е формулирано искане за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на исковете с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК: „Съобразено ли е с императивните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.2 от ЗДС отдаването под наем на имот - публична държавна собственост, за ползването му с предназначение „морски плаж“, в случай че отдаденият под наем имот съставлява (обхваща) поземлен имот, чието предназначение според кадастралната карта и общия устройствен план не е „морски плаж“, или в този случай договорът за наем е нищожен на основание чл.26, ал.1, предложение 1 от ЗЗД поради противоречие със закона, изразяващо се в нарушаване на императивно заложените в чл.16, ал.1 и ал.2 от ЗДС забрани за използване и отдаване на имот - публична държавна собственост, за използване не по предназначение; Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички събрани доказателства в процеса и наведени твърдения от страните и да се обоснове кои обстоятелства счита за доказани и кои не“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по втория въпрос - на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1/2013 на ОСГТК на ВКС. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори на касационните жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Даймънт Ивент“ ЕООД против Държавата иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за признаване нищожност на договор № Т-РД-29-129/05.07.2016 г. поради противоречие със закона - чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е направил извод, че договорът не е нищожен на твърдяното от дружеството - ищец основание (отдаване под наем на поземлен имот с идентификатор 44094.501.294 с предназначение към датата на сключване на договора „Нарушена територия“ и начин на ползване „скали“ за ползване като защитена територия - „морски плаж“), тъй като при сключването му не са нарушени императивните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че със сключения на 05.07.2016 г. договор № Т-РД-29-129 Държавата, представлявана от министъра на туризма, е предоставила на „Даймънт Ивент“ ЕООД за временно възмездно ползване обект - изключителна държавна собственост, индивидуализиран в чл.1.1 като „морски плаж [населено място]“, находящ се в [община] и обхващащ поземлен имот с идентификатор 44094.501.294, с активна плажна площ в размер на 5 864 кв. м., с функционално предназначение за рекреационна дейност, за срок от 5 години, считано от подписване на договора, срещу заплащане на уговорена наемна цена, подлежаща на индексация за всяка година съгласно Методика за определяне на минималния размер на наемната цена на морски плажове по реда на чл.8, ал.2 и ал.3 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие (ЗУЧК), приета с ПМС № 9/19.01.2015 г. В изпълнение на поето с клаузата на чл.4 задължение ищецът - наемател заплатил на Държавата на 17.06.2016 г. сумата 3 049.19 лв. - депозит за участие в търг, на 04.07.2016 г. сумата 11 827 лв. - наем за плаж, и на 16.02.2017 г. сумата 14 875.20 лв. - наем на морски плаж. Със споразумение от 01.01.2017 г. страните постигнали съгласие договорът за наем да бъде прекратен на основание клаузата на чл.7.1.3, считано от датата на споразумението, поради невъзможност отдаденият под наем обект да се използва съгласно уговореното предназначение, за която наемателят не носи отговорност. При разрешаване на спора за действителност на договора въззивният съд е съобразил, че с разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС е установена забрана за използване не по предназначение на имоти - публична държавна собственост, освен чрез отдаването им под наем по реда на чл.19 ЗДС за срок от 10 години при условие, че се използват съобразно предназначението им и не се възпрепятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени за управление. Предвид поддържаното основание за нищожност на договора, въззивният съд е преценил, че от съществено значение за правилното разрешаване на спора е изясняването на постигната при сключване на договора действителна обща воля на страните относно обекта на наемното правоотношение, т. е. относно конкретния имот - публична държавна собственост, който е предоставен за възмездно ползване на ищеца - наемател. За целта въззивният съд е изходил от отбелязаното в титулната част на договора, че същият е сключен на основание чл.7, ал.5 от специалния ЗУЧК (обн. ДВ бр.48/15.06.2007 г., в сила от 01.01.2008 г.), съгласно който морските плажове или части от тях, които не са предоставени на концесия, се управляват от министъра на туризма чрез отдаването им под наем по реда на Правилника за прилагане на ЗДС за срок до 5 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да извърша задължителните дейности. С оглед препращането към чл.7, ал.5 ЗУЧК въззивният съд е анализирал съдържащите се в чл.6, ал.2 ЗУЧК и в § 1, т.5 ДР на ЗУЧК дефиниции на понятията „морски плаж“ и „активна плажна площ“, като е съобразил посоченото в чл.1 на договора, че предмет на наемното правоотношение е активната площ на морския плаж в размер на 5 864 кв. м., която е с функционално значение за рекреационна дейност (разбирана - според тълковния речник, като дейност, свързана с възстановяване силите на човека, изразходени в трудовия процес, с укрепване на здравето и духа на човека чрез почивка и наслаждение). Въз основа на съдържанието на договора, след съобразяване на терминологичното значение на използваните в него понятия, въззивният съд е достигнал до извод, че при сключване на договора страните са постигнали съгласие ищецът - наемател да осъществява съответните дейности, за целите на които е създадено наемното правоотношение, в рамките на предоставената му под наем активна плажна площ с размер 5 864 кв. м. Аргумент в подкрепа на този извод е изведен и от договорните клаузи на чл.6.1.10, 6.1.11 и 6.1.12, в които са уговорени задължения за наемателя да осигури на морския плаж изброените в § 1, т.1 ДР на ЗУЧК задължителни дейности по водно спасяване, обезопасяване на прилежащата акватория, здравно и медицинско обслужване, санитарно - хигиенно поддържане, както и права в негова полза да предоставя възмездно на посетителите на плажа необходимите им плажни принадлежности, развлекателни, медицински и рехабилитационни услуги, като определя свободно цената на услугите. Според въззивния съд, съдържащите се в договора уговорки сочат категорично, че при неговото сключване страните са постигнали съгласие да се предостави на ответника под наем обект с характеристиките на морски плаж, който съгласно чл.6, ал.4, т.1 ЗУЧК е публична държавна собственост и представлява обособена част с площ 5 864 кв. м. от крайбрежната плажна ивица, която съставлява („обхваща“) поземлен имот с идентификатор 44094.501.294 [населено място], общ. Царево; Предназначението, с което е трябвало да се използва наетият имот, е извършване на задължителни дейности на морския плаж по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗУЧК и разнообразен кръг дейности, свързани с осигуряване на посетителите на нормални и привлекателни условия за физически отдих и възстановяване. В заключение съдът е формирал извод, че към момента на сключване на договора индивидуализацията на предоставения под наем имот и уговореното от страните предназначение за ползването му са съобразени с императивните разпоредби на чл.16 ЗДС и на специалния ЗУЧК, поради което договорът не е нищожен на поддържаното от ищеца основание. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения защо не приема защитната теза на ищеца, че обект на наемното правоотношение е целият поземлен имот с идентификатор 44094.501.294, посочен на кадастралната карта с площ от 10 619 кв. м., чието предназначение и статут според действащите по време на сключване на договора кадастрална карта и общ устройствен план на [община] е „Нарушена територия - скали“, а не защитена територия - „морски плаж“. Посочил е, че тази теза е резултат от погрешно и напълно превратно отъждествяване на предмета на договора с целия поземлен имот, като не се отчита обстоятелството, че правният статут на имота е „крайбрежна плажна ивица“, дефинирана в чл.6, ал.1 ЗУЧК като „обособена територия, съставена от отделни морски плажове, представляваща част от морския бряг към прилежащата му акватория“; Морският плаж е обособена част от крайбрежната плажна ивица, а съгласно чл.1.3 от договора наемателят следва да упражнява правата и задълженията си именно върху „активната плажна площ“ по смисъла на § 1, т.5 ДР на ЗУЧК в размер на 5 864 кв. м., която е предмет на договора за наем. Обстоятелствата, че така индивидуализираният предмет (обект) на наемното правоотношение е съществувал реално в действителността при сключване на договора и че е могъл да се използва от наемателя с предназначението, за което е отдаден под наем - осъществяването на дейност, свързана с осигуряване на посетителите на нормални и привлекателни условия за физически отдих и възстановяване, са определени от въззивния съд като безспорни в процеса. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за наем поради противоречие с императивните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, както и на съединения с него евентуален иск с правно основание чл.34 ЗС за осъждане на Държавата да върне на „Даймънт Ивент“ ЕООД сумата 29 751.39 лв., претендирана като платена по силата на нищожен договор наемна цена за 2016 г. и 2017 г. Въззивният съд е преценил като основателен евентуалния иск на „Даймънт Ивент“ ЕООД за връщане на сумата 10 025.48 лв., представляваща част от авансово заплатената на 16.02.2017 г. наемна цена, дължима за втората година от действието на договора. Въззивният съд е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска - чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Споделил е и извода на първоинстанционния съд, че с прекратяване занапред на договора за наем като последица от подписаното на 01.11.2017 г. споразумение е отпаднало основанието, на което ищецът - наемател е дължал плащане на наем и поради това авансово платената за времето след 01.11.2017 г. до 04.07.2018 г. наемна цена, възлизаща на 10 025.48 лв. (изчислена на база наемна цена за един ден - 40.75 лв.), подлежи на връщане като платена без основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият поставен от касатора - ищец въпрос, с който е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съдържа твърдение, че с договора за наем е предоставен за ползване като „морски плаж“ имот - публична държавна собственост, чието предназначение според кадастралната карта и общия устройствен план не е „морски плаж“, и по този начин са нарушени императивните забрани на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС. Посоченото твърдение е въведено с исковата молба като основание (по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК) на отхвърления от инстанциите по същество установителен иск по чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД. При осъществяване на решаващата си дейност съобразно правилата на чл.269 ГПК въззивният съд е достигнал до извод, че твърдението на ищеца относно предмета на сключения с Държавата договор за наем не кореспондира със съдържанието на договора, в който е обективирано постигнатото при сключването му общо съгласие на страните да се предостави под наем обект - публична държавна собственост, чието предназначение е „морски плаж“, без да се нарушават императивните забрани на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС. Въззивният съд е изходил от съдържащите се в договора конкретни уговорки, които разкриват действителната обща воля на страните по отношение на обекта на наемното правоотношение. Въз основа на тези уговорки съдът е приел за несъмнено, че волята на страните по време на сключване на договора не е била да се предостави за ползване срещу заплащане на наем целият посочен в договорната клауза на чл.1.1 поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта 44094.501.294 и площ 10 619 кв. м., респ. че страните са постигнали съгласие да се предостави под наем само посочената в чл.1.2 част от имота, съвпадаща с активната площ на морския плаж в [населено място], общ Царево, с размер 5 864 кв. м. и „функционално значение за рекреационна дейност“, върху която наемателят да осъществява присъщите за експлоатацията на морските плажове дейности (в т. ч. и задължителните дейности по § 1, т.1 ЗУЧК). В съответствие с така изведената обща воля на страните въззивният съд е формирал и решаващия си извод, че договорът за наем не е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД поради противоречие с императивните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, установяващи забрани за използване (включително чрез отдаване под наем) не по предназначение на имоти - публична държавна собственост. Формулираният в изложението въпрос отразява становището на касатора за неправилност на изводите, до които е достигнал въззивният съд след осъществената решаваща дейност като инстанция по съществото на спора. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд в обжалваното решение са правилни - обосновани и законосъобразни. Поради това, с оглед значението на въпроса за правилността на обжалваното решение, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора - ищец въпрос е и отсъствието на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от цитираното тълкувателно решение. Разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС са ясни и не е необходимо да бъдат тълкувани, за да се изведат установените в съдържанието им правила и забрани относно използването на имоти - публична държавна собственост. Доводът на касатора, че е налице неяснота при тълкуване на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС относно това, дали отдаването под наем на имот за ползване с предназначение „морски плаж“ е съобразено с предвидените в чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС забрани в случай, че отдаденият под наем имот съставлява (обхваща) поземлен имот, чието предназначение според кадастралната карта и общия устройствен план не е „морски плаж“, не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на въпроса дали са съобразени разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС не е предпоставен от тълкуване на разпоредбите, а зависи от конкретното съдържание на всеки отделен договор, с който се отдава под наем имот - публична държавна собственост, с предназначение за използване като „морски плаж“. В конкретния случай, изхождайки от съдържанието на сключения между страните договор, въззивният съд е приел, че не са нарушени разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, тъй като отдаденият за ползване под наем като „морски плаж“ имот - публична държавна собственост, е с предназначение за „морски плаж“. Тълкуването на разпоредбите на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС не би довело до извод, различен от този, до който е достигнал въззивният съд след преценка на съдържанието на договора, а самото тълкуване не би имало за последица даване на правно разрешение, общовалидно за всички правни спорове, възникнали по повод отдаване под наем на имоти - публична държавна собственост, за ползване с предназначение „морски плаж“. По изложените съображения не може да се приеме, че са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия формулиран в изложението въпрос. Процесуалният въпрос, посочен от касатора - ищец в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - дали въззивният съд е длъжен да обоснове решението си като обсъди всички събрани доказателства и твърдения на страните и като посочи кои обстоятелства приема за доказани/недоказани, има принципно значение за делото, но не удовлетворява специфичния за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителен селективен критерий, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От мотивите към обжалваното решение се установява, че въззивният съд е обсъдил твърденията, на които касаторът - ищец е основал иска си за нищожност на договора за наем поради противоречие с императивните разпоредби на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, както и преценените за относими към тях доказателства по делото. Тезата на касатора, че въззивният съд не е обосновал извода си, че предоставеният за ползване имот представлява „морски плаж“, не се е произнесъл по твърденията и доводите във въззивната жалба относно предназначението и правния статут на поземлен имот с идентификатор 44094.501.294, отразени в кадастралната карта и в общия устройствен план към момента на сключване на договора, и не е обсъдил представените по делото доказателства - копие от кадастрална карта и извадка от общия устройствен план, не кореспондира със съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви по чл.236, ал.2 ГПК. Въззивният съд не е игнорирал кадастралната карта и общия устройствен план, но е приел, че съдържащата се в тях информация за правния статут и предназначението на целия поземлен имот не води до извод за нарушение на забраните на чл.16, ал.1 и ал.2 ЗДС, доколкото по волята на страните за ползване срещу заплащане на наем е предоставена само част от имота, която съвпада с активната плажна ивица, притежава правните белези на „морски плаж“ и е функционално предназначена да служи за извършване на дейности, предвидени в специалния закон - ЗУЧК, за целите на използването на морските плажове. При разрешаване на спора въззивният съд не се е отклонил от задължителните постановки в Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с дължимия от въззивната инстанция обем на правораздавателна дейност при действието на чл.269 ГПК, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора - ищец процесуален въпрос. Дали изводите, които е направил въззивният съд, са обосновани и законосъобразни, е въпрос на правилност на решението, а тя не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Неоснователно е искането на касатора - ищец за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, уредена като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, която може да бъде установена пряко от мотивите на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ГПК проверка за наличие на касационни основания по чл281, т.3 ГПК. Решението на въззивния съд ще е очевидно неправилно, когато при постановяването му са допуснати видимо тежки нарушения на закона - материален и/или процесуален, а също и когато въззивният съд е формирал решаващите си изводи в грубо противоречие с правилата на логиката. В конкретния случай от мотивите към обжалваното решение не се установява нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а доводите, с които е обоснована очевидната неправилност, се припокриват с развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на решението поради наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК не би могло да се допусне. Касаторът - ответник е аргументирал искането си за допускане на касационно обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, посочвайки като значим за изхода на делото въпрос, по който въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи. За да уважи предявения като евентуален осъдителен иск за сумата 10 025.48 лв., представляваща авансово платена цена за втората година от действието на договора за наем, въззивният съд е приел, че основанието, на което е платена сумата, е отпаднало като последица от споразумението между страните за прекратяване на договора преди изтичане на срока, за който е сключен, и поради това тя подлежи на връщане в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД - като получена на отпаднало основание. Преценката на съда за наличие на елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД не е обусловена от съпоставяне на разпоредбите на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл.20а ЗЗД, тъй като задължението за връщане на авансово платената наемна цена е счетено за закономерна последица от преждевременното прекратяване на договора, в изпълнение на който е извършено плащането, без възникването му да се поставя в зависимост от предварителна уговорка между страните. Присъждането на претендираната с иска сума на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД е съобразено със специфичната за спора особеност, че в договора за наем страните са уговорили авансово плащане на наемната цена в началото на всяка една година от предвидения 5-годишен срок на действие на договора, и е обусловено от извода на съда, че с прекратяване на договора преди изтичане на втората година е отпаднало основанието, по силата на което ищецът е заплатил предварително (авансово) наемната цена за времето от датата на прекратяването до края на съответната година. Правилното приложение на разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД към фактите по делото не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и становището на касатора - ответник, че посочената разпоредба е неприложима към спорното правоотношение, не предпоставя допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По изложените съображения решението по в. т. д. № 446/2023 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски и юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат, тъй като поради недопускане на касационно обжалване страните нямат право на разноски във връзка с подадените от тях касационни жалби, а в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е реализирана защита и не са претендирани разноски и юрисконсултско възнаграждение по повод жалбата на насрещната страна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,