Определение № 4355 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4295/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК.

Обжалвано е определение № 1895/04.08.2022 г. по ч.гр.д. № 1834/2022 г., с което Окръжен съд – Пловдив е потвърдил определение №6392/14.06.2022 г. за отказ за освобождаването на ищеца К. С. С. от внасяне на държавна такса по гр.д. № 2012/2022 г. на Районен съд – Пловдив.

Определението се обжалва от К. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първия, втория и четвъртия – материалноправни, а третия – процесуалноправен):

1. Необходимо ли е в производството по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да извърши съпоставка между доходите на страната-физическо лице и дължимата държавна такса?

2. Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на страната-физическо лице, направила искането по чл. 83, ал. 2 ГПК?

3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата срещу отказа на първата инстанция по чл. 83, ал. 2 ГПК? и

4. Длъжен ли е съдът да разгледа всички обстоятелства, изясняващи материалното състояние на страната, направила искането по чл. 83, ал. 2 ГПК – не само активите, но и пасивите?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол). По първите три обосновава допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с доводи, че въззивният съд е решил първия в противоречие с определение № 577/15.09.2014 г. по ч.гр.д. № 176/2014 г. ВКС, II-ро ТО; втория – в противоречие с определение № 206/17.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2434/2013 г., ВКС, II-ро ГО, определение № 573/12.07.2011 г. по ч.гр.д. № 230/2011 г. на ВКС, II-ро ТО, определение № 40/01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/2013 г. на ВКС, II-ро ТО, а третия – в противоречие с конкретни решения на ВКС по прилагането на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По четвъртия обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол с довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Счита, че е очевидно неправилно определението, с което въззивният съд: 1) е приел, че правото по чл. 83, ал. 2 ГПК не принадлежи на физическо лице със здравословни проблеми, което не полага труд; 2) е приел, че здравословното състояние на лице, което няма решение на ТЕЛК, е без значение в производството по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК и 3) не се е произнесъл по въпроса дали освобождаването от държавна такса не представлява нарушение по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба с допустим предмет. Въззивният съд е решил по същество въпроса за правото по чл. 83, ал. 2 ГПК, а делото е по иск на потребител с цена над 5 000 лв. Частната жалба е от надлежно легитимирана страна. Въззивният съд е отрекъл правото на касатора (ищец по делото) по чл. 83, ал. 2 ГПК. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че правото по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса от 438.11 лв. (първоначалната пропорционална по исковата молба на К. С./ сега касатор) не принадлежи на физическо лице, което притежава два леки автомобила, жилище на 67 кв.м. в [населено място] и други градски имоти, както и 14.600 кв. м. земеделски земи, а обратния извод не следва от събраните доказателства (включително служебно), че към искането по чл. 83, ал. 2 ГПК ищецът и неговата съпруга нямат доходи, а неговото здравословно състояние налага медикаментозно лечение с разходи от по 100.00 лв. месечно.

Поставените въпроси относно предпоставките за освобождаване от разноски по делото и моментът, към който следва да са налице и относно дължимата от съда проверка в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са значими за изхода на делото и са обусловили крайните изводи на съда. Предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса и релевантния момент, към който съдът ги преценява в охранителното производство по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК са изяснени в практиката на ВКС (определение № 73/05.04.2019 г. по ч.гр.д. № 723/2019 г., ІІ-ро ГО, о пределение № 141/01.04.2019 г. по ч.гр.д. № 4354/18 г., ІІІ-то ГО, определение № 69/12.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4354/2018 г., ІІІ-то ГО, определение № 399/06.11.2018 г. по ч.гр.д. № 3281/2018 г., ІІІ-то ГО, о пределение № 342/10.08.2018 г. по ч.гр.д. № 1790/2018 г., ІІІ-то ГО и много други). Прието е, че в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК- страната разполага ли с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги е конкретна, т.е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Тази преценка се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. Когато първоинстанционният съд е пропуснал да събере служебно доказателства или да даде указания на молителя за възможността да представи в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивната инстнация следва да отстрани този пропуск. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответната дължима за производството държавна такса и разноски, и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя.

В този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС - искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.

Следователно повдигнатите от касатора въпроси са включени в предмета на обжалване, т.е. обуславят въззивното определение в смисъла на общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща. Начинът, по който въззивният съд им е отговорил обаче не противоречи, а съответства на трайно установената практика на Върховния касационен съд. Изключена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, а и тази по т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава, включително със съображение, че практиката на ВКС, цитирана от него, също съответства на константната практика по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК.

Касационният контрол не следва да се допуска и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Начинът, по който касаторът обосновава довода за очевидна неправилност, се свежда до детайлизиране и възпроизвеждане на касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК, подробно мотивирано в частната касационна жалба. В настоящия етап за селектиране на частната касационна жалба Върховният касационен съд не разглежда касационните основания - т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, която се прилага поради препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 3 ГПК, а определението съдържа необходимите мотиви и логически разсъждения на въззивния съд, осуетяващи извода за очевидна неправилност на определението в смисъла на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

При тези мотиви, съдът