Определение № 965 от 31.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1512/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Устра-Холдинг“ АД, [населено място], чрез адвокат Т. В., обжалва решение № 74 от 07.02.2025 г. по в.т.д. № 448/2024 г. на Апелативен съд - София, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 227 от 12.02.2024 г. по т.д. № 1244/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 15 състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ТЗ за сумата от 91 883,93 лв., представляваща имуществени вреди, настъпили от нарушаване на задълженията на ответника при сключването и изпълнението на споразумение от 09.07.2009 г. между „Устра - Холдинг“ АД и „М - Инженеринг“ АД за осъществяване на съвместна дейност чрез консорциум „Устра - Инженеринг БГ“ и анекс № 1 от 20.07.2009 г. към споразумението за участие на консорциума в обществена поръчка на кмета на Район „Изгрев“, Столична община за изграждане на пристройка към Централна детска градина № 165, [населено място]. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че не е участвал в изпълнение на договора № НВМОП-5- 20/2009 г. със СО, като не бил получил никакви суми, печалби или загуби. Ответникът не бил сключил разпределителен протокол, който да определя точно задълженията на дружеството „Устра холдинг“ АД в консорциума. Твърди съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не бил обсъдил всички доказателства по делото, които обосновавали извод, че изобщо няма нищо общо с изпълнение на договора за изработка. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК - обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Сочи и следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Въпрос за задължението на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички правни доводи - противоречие с: решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т.д. № 2156/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение №211 от 21.01.2021 г.по гр.д. № 64/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т.д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т.о.; решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр.д. № 811/2018 г., II гр.о. Ответникът по касационната жалба Н. Д. Н., чрез адвокат Н. П., оспорва подадената касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска на „Устра холдинг“ АД срещу Н. Д. Н., с правно основание чл. 240, ал. 2 от ТЗ, въззивният съд е приел, че между страните е бил налице сключен договор за управление, който има характеристиките на договор за поръчка. Предвид уговореното между тях, следвало изпълнителят-ответникът по иска, да даде отчет на възложителя за сключените сделки, в резултат на изпълнение на поръчката, което в случая, с оглед сключения договор за управление, означавало да се отрази в счетоводните книги на дружеството наличието на вземания и задължения. Това задължение, произтичало пряко от нормата на чл. 284 от ЗЗД. Прието е, че ответникът, като представител на ищеца на 09.07.2009 г. е сключил споразумение, от името на дружеството-ищец, с което е осъществил съвместна дейност чрез консорциум „Устра инженеринг“. Консорциумът имал характеристиките на договор за гражданско дружество, на основание чл. 357 от ЗЗД. Прието е, че това дружество се управлява от другия съдружник в гражданското дружество. Споразумението имало рамков характер, предвиждащ общо участие в консорциуми и търгове, обществени поръчки или директни договори. В това споразумение било предвидено, че преди всяко участие в обществена поръчка дружествата ще подписват подробни разпределителни договори за правата и задълженията на всяко от тях, с които ще уговорят своята част от съвместната работа и отговорността им за изпълнение на поетите задължения, като печалбите и загубите от дейността се разпределят между дружествата съобразно всеки подписан разпределителен договор, а при липса на такъв - поравно. Уговорени било участие 50 % за всеки от съдружниците. На 20.07.2009 г. ответникът е подписал от името на ищцовото дружество и анекс към споразумението за създаване на консорциума. С този анекс било уговорено участие на консорциума в обявена обществена поръчка за изграждане на пристройка към ЦДГ №165, [населено място], като в случай, че спечели търга, се възлага на управителя да подпише договор за изпълнение, като се организира изпълнението. На 09.09.2009г. между Столична община и консорциума е сключен договор № НВМОП-5-20/2009 г. за изграждане на пристройка към ЦДГ №165 срещу цена в размер на 718 171,81 лв. и уговорен шестмесечен срок за изпълнение. Ответникът не е отчел в ищцовото дружество сключването на споразумението от 09.07.2009 г. за създаване на Консорциум, анекса от 20.07.2009 г., договора от 09.09.2009 г. за изработка и резултатите от изпълнението на този договор. Прието е, че ищецът е бил уведомен на 18.05.2015 г. от Столична община за проявени в гаранционните срокове недостатъци в строежа, изпълнен по договор № НВМОП-5- 20/2009г., и е поканен в качеството му на участник в консорциума да отстрани недостатъците в изпълнение на задълженията му по договора. На 04.04.2016 г. е получил и препис от исковата молба, за образувано т.д. №6970/2015г. на СГС, ТО, VI-22 с-в, с която Столична община е предявила искове за солидарното осъждане на ищеца и участника в консорциума да заплатят сумата 116 438,35 лв. за отстраняване на проявени в гаранционните срокове недостатъци на строежа, извършен по договор № НВМОП-5-20/2009 г. С решението от 04.01.2019г. по т.д. № 6970/2015г. на СГС, ТО, VI-22 с-в, потвърдено с решение от 17.02.2020 г. по в.т.д. №1616/2019г. на САС, ТО, 11 с-в, двете дружества са осъдени да заплатят на общината разделно суми от по 58 219,17 лв. за отстраняване на недостатъци по договора, ведно със законната лихва от 05.11.2015г., като ищецът е бил осъден да заплати на общината и съдебни разноски по двете дела в общ размер 3 968,76 лв. По изпълнителното дело, образувано за събиране на присъдените вземания, е заплатил на Столична община суми за главници, лихви и разноски в общ размер 91 883,93 лв. С оглед основанието на предявения иск, чл. 240, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е приел, че релевантен към спора по делото е въпросът дали ответникът е изпълнявал задълженията си по управление на дружеството с грижата на добрия търговец, която била по-завишена от грижата на добрия стопанин. Предвид избора на ответника като член на съвета на директорите на ищеца, се предполагало професионално отношение към извършваната дейност, в интерес на дружеството и неговите акционери. Това обуславяло необходимостта да се дава отчет към дружеството за всички действия, в изпълнение на мандатното правоотношение. Въззивният съд е приел, че освен, че не е уведомил дружеството за сключения договор за консорциум, ответникът не бил сключил споразумение, предвидено в чл. 6, чл. 7, чл. 8 и чл. 15 от договора за консорциум относно разпределителни протоколи за съдружниците в „Консорциум Устра - инженеринг БГ“, чрез които да бъде ясно казано, че дружеството няма да е изпълнител на възложените СМР. Това е обусловило извод, че не е положена грижата на добрия търговец. Въззивният съд е споделил тезата на ищеца, че сочените факти, обуславяли наличието на противоправно поведение, за което решението на ОС по чл. 240, ал. 3 от ТЗ за дейността на СД през 2009 г. не водило до опрощаване на отговорността на ответника, тъй като ответникът не е предоставил никаква информация за сделката и за акционерите, тази сделка не е била известна. Прието е за установено, че имуществото на ищеца се е намалило със сумата от 91 883, 93 лв., събрана чрез проведеното срещу „Устра холдинг“ АД принудително изпълнение на решението по т.д. № 6970/2015 г., с което холдингът бил осъден да заплати обезщетение за причинените вреди на Столична община, на основание сключения договор за изработка между консорциума и общината. Прието е, че за отговорността, на основание чл. 240, ал. 2 от ТЗ е от значение неизпълнението на задълженията, предвидени в договора, устава, респ. в закона, предвидени за членовете на съвета на директорите. Решаващият извод на въззивния съд, че не следва да се ангажира отговорността на ответника, на основание сключения от него договор за управление, е обусловен от извода, че независимо от заплатеното обезщетение за вреди от лошо изпълнение на основание сключения договор за изработка, изразяващи се в процесиите разходи за отстраняване на недостатъците на строително - монтажните работи, то по силата на сключения договор било уговорено дружеството като изпълнител да получи цената на възложени СМР в размер на 718 171, 81 лв., без ДДС съгласно чл. 2.1 от договора. С оглед клаузите в договора за изработка и сключеното споразумение, съдът е прел, че при отсъствието на друга уговорка /разпоредителните протоколи/ не само загубите, но и печалбите се разпределяли по равно между съдружниците. Прието е, че сключеният договор за изработка представлява обичайна търговска дейност, която има стопански риск, като появата на скрити недостатъци от изработеното, представлява оправдан стопански риск. Въззивният съд е приел, че с оглед правото на възнаграждение от сключения договор, въпреки обезщетението, което е следвало да заплати, полученото възнаграждение на основание договора за изработка, изключва наличието на причинна връзка между вредите, намалението на имуществото на дружеството и поведението на ответника. Освен това е прието, че след като дружеството е узнало за договора и за претенцията за обезщетение от недостатъци на изработеното, е могъл да не увеличава разходите със стойността на лихвите и разходите принудителното изпълнение. Съдът е приел, че липсва причинна връзка между установената вреда и факта, че не били подписани разпределителни протоколи от ответника за съдружниците в „Консорциум Устра - инженеринг БГ“. Направен е извод, че противоправното поведение, изразяващо се в липсата на информация относно сключените договори, е в причинна връзка с невъзможността дружеството да реализира правата си да получи възнаграждение, на основание сключения договор за изработка. Прието е, че такъв иск липсва предявен, като само наличието на заплатеното обезщетение за недостатъци е прието, че не е в причинна връзка с претендираната вреда. Доколкото била налице вреда от противоправните действия на ответника, то тя би била в причинна връзка с пропуснатите ползи за дружеството, ако то не е получило възнаграждение по сключения договор за обществена поръчка /с какъвто иск по делото съдът не е бил сезиран/, но не и в заплащането на процесиите разходи на Столична община. По изложените съображения, въззивният състав е достигнал до извод, че предявеният иск е неоснователен, поради което е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Соченото основание за допускане на касационно обжалване, очевидна неправилност на въззивното решение, не се установява в случая. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. По отношение на формулирания правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е оглед оплакванията в касационната жалба, касаторът се позовава на неизпълнение на задължението на въззивния съд да прецени дали неподписването на разделителни протоколи за работата, приета от длъжниците в гражданското дружество спрямо възложителя Столична община, на основание сключения договор за изработка, т.е. кой от изпълнителите коя част от работата ще изпълни, би изключила отговорността на „Устра холдинг“ АД. Също така и липсата на поемане на задължение по договора за изработка със Столична община за изграждане на нова сграда в ЦДГ 165, [населено място], от „Устра холдинг“ АД, не било обсъдено с оглед твърдението на страната, че не е поемал такова задължение и не е участвал в изработката. Решаващият извод на въззивния съд е, че е налице договорно обвързване, включително изработване на сградата и данни за право на възнаграждение за изработеното от страна на „Устра холдинг“ АД като участник в консорциума. Въззивният съд приема, че дружеството-ищец е получило възнаграждение, съответно на частта му в дружеството за всички извършени строително-монтажни работи, то е участвало във всички дейности и отговорността му за обезщетение за вреди, основана на гаранционната отговорност, произтичаща от закона, е съответно на участието му в договора изцяло. Обобщен е извод, че наличието на право на вземане за възнаграждение, съответно на участието в консорциума, надхвърля отговорността за недостатъци. Прието е, че в основанието на иска не е включено отговорността за неполучено възнаграждение по договора за изработка. Основанието на иска било само твърдението за неизпълнение на договора за управление, с оглед настъпилата вреда - заплатеното обезщетение за недостатъци в строителството, с оглед гаранционната отговорност от сключения договор за изработка на СМР. Съдът е обобщил, че е налице поето задължение по договора за изработка и съответно изпълнение, което е довело и до извода, че въззивникът има право на възнаграждение, на основание договора за изработка. С оглед приетите и обсъдени писмени доказателства е направен този извод. Твърденията на въззивника в процеса, са приети за неоснователни, с оглед възприетия решаващ извод на въззивния съд, че е установено участието в строителството на детската градина на въззивника и изпълнението на задълженията е породило за него право на възнаграждение за изработеното. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение. В случая, при разрешаване на посочения правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от посочената задължителна и трайна практика на ВКС, така както е посочена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По изложените съображения ВКС