Определение № 1287 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 655/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „С. хаус къмпани“ ООД, [населено място], А. Х. Д. и Й. Д. Й. срещу определение № 1145 от 25.01.2024 г. по ч. гр. д. № 14133/2023 г. на Софийски градски съд, ГО. С него след отмяна на определение № 44382 от 12.12.2023 г. по гр. д. № 66010/2023 г. на Софийски районен съд, ГО, 177 състав е допуснато обезпечение на предявения от И. И. Й.-Т. и П. Д. Т. срещу „С. хаус къмпани“ ООД, [населено място], А. Х. Д. и Й. Д. Й. иск по чл. 265, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за солидарното им осъждане да поправят недостатъци в отводнителна и канализационна система на изградена от тях по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот със задължение за извършване на строителство и въвеждане в експлоатация от 08.04.2021 г. сграда, представляваща жилищна сграда № 3 в поземлен имот с идентификатор 68134.1971.2106 по КККР на [населено място], изразяващи се в неизградени изгребни и инфилтрационни съоръжения за имота, отводнително съоръжение по одобрен архитектурен проект и проход за водооттичане на дъждовни води по наклона на терена на имота и поставяне на дренажни, отходни и дъждовни тръби от другите къщи в имота към ползваната от тях дворна част от същия, чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху дружествените дялове на А. Х. Д. и Й. Д. Й. в „С. хаус къмпани“ ООД срещу внасяне на гаранция в размер на 1200 лева. Частните касационни жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е недопустимо в частта, с която е допуснато обезпечение на иска срещу „С. хаус къмпани“ ООД, тъй като ищците не са направили искане за такова. Излагат доводи за неправилност на атакувания акт поради нарушение на закона и необоснованост. Твърдят, че не са налице предпоставките по чл. 391, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение, тъй като представените писмени доказателства не удостоверяват вероятната основателност на иска. Считат, че ищците не са обосновали обезпечителната си нужда и допуснатата обезпечителна мярка се явява напълно неадекватна на тази нужда. Релевират оплаквания, че размерът на определената от съда гаранция е занижен. Молят обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване жалбоподателите основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК. Като значими за изхода на делото формулират следните въпроси: „1. Какви са критериите за определяне на една обезпечителна мярка като подходяща?; 2. Какви са критериите за определяне на размера на гаранцията, при внасяне на която се допуска обезпечение? При определяне на гаранцията следва ли да се вземе предвид размерът на вредите, които ответникът може да претърпи при неоснователно допускане на обезпечение или следва да се вземе предвид обемът на претендираните от ищеца права по обезпечения иск и евентуалната продължителност на процеса? Има ли право съдът да определя размера на гаранцията, без да е съобразил тези критерии?; 3. Може ли да се уважи молба за обезпечение на бъдещ иск, без да е конкретизирана цената му? Следва ли да се уважи молба за обезпечение на бъдещ иск, ако от начина на излагане на обстоятелствата от молителя съдът не може да установи какъв ще е размерът на иска?; 4. Внасянето на парична или имотна гаранция в определения размер съгласно чл. 180 и чл. 181 ГПК достатъчно условие ли е да се допусне обезпечение на иска?; 5. Следва ли определената като подходяща обезпечителна мярка действително да гарантира осъществяването на претендираните права при уважаване на иска?“ Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовават: по въпроса по т. 1 – на определения по ч. гр. д. № 198/2016 г., І г. о., ч. т. д. № 479/2017 г., І т. о., ч. гр. д. № 3999/2013 г., ІV г. о., по въпросите по т. 2 – на определения по ч. т. д. № 1832/2015 г., ІІ т. о., ч. т. д. № 812/2011 г., І т. о., ч. гр. д. № 111/2009 г., ІV г. о. и ч. гр. д. № 4669/2015 г., І г. о., по въпросите по т. 3 – на определение по ч. гр. д. № 541/2010 г., ІV г. о., по въпроса по т. 4 – на определение по ч. гр. д. № 1548/2022 г., ІV г. о. и на въпроса по т. 5 – на определение по ч. т. д. № 801/2015 г., І т.о. Ответниците по частната касационна жалба И. И. Й.- Т. и П. Д. Т. изразяват становище за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, прие следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния едноседмичен срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на СГС е съобразил, че И. И. Й. - Т. и П. Д. Т. са предявили срещу „С. хаус къмпани“ ООД, А. Х. Д. и Й. Д. Й. иск по чл. 265, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за солидарното им осъждане да поправят недостатъци в отводнителна и канализационна система на изградена от тях по възлагане с договор сграда, представляваща жилищна сграда № 3 в поземлен имот с идентификатор 68134.1971.2106 по КККР на [населено място]. Преценил е, че предявеният осъдителен иск, който е оценяем, е редовен и процесуално допустим, предвид приетата от първоинстанционния съд цена от 2000 лева и липсата на друга определена от сезирания съд приблизителна цена на същия съгласно чл. 70, ал. 3 ГПК. Счел е, че представените писмени доказателства съответстват на изложеното за обосноваване на исковата претенция, но към момента на произнасяне не водят до извод за вероятната основателност на предявения иск, тъй като за установяване вида и обема на недостатъците на изпълнената работа са необходими специални знания, ползването на които е възможно съгласно чл. 195 и сл. ГПК само чрез допускане на експертиза по производството. Изложил е съображения, че вероятната основателност на иска в случая обаче се извежда от заявената от ищците готовност да представят гаранция. Съставът на Софийски градски съд е намерил, че исканата от ищците обезпечителна мярка - „запор върху дружествени дялове“, е подходяща и съответна на обезпечителната им нужда по предявения иск. Счел е, че допускането на обезпечението следва да сторено след представяне на гаранция в размер на сумата от 1200 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която съдът е допуснал обезпечение на предявения от И. И. Й. - Т. и П. Д. Т. срещу „С. Х. Къмпани“ ООД иск за проверка неговата допустимост. При съобразяване на искането, отправено до първоинстанционния съд от ищците, и съответното на него произнасяне на СРС за отхвърляне на искането на ищците за допускане на обезпечение на иска за осъждане на ответниците А. Д. и Й. Й. чрез налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху дружествените дялове, притежавани от тях в „С. хаус къмпани“ ООД, следва да се приеме, че атакуваното определение в частта за допускане на обезпечение на предявения иск срещу „С. хаус къмпани“ ООД е постановено в отклонение от диспозитивното начало на процеса и е недопустимо. Поради това в посочената недопустима част определението на въззивния съд, както и издадената обезпечителна заповед следва да бъдат обезсилени. Неоснователни са доводите за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението в частта, с която е допуснато обезпечение на предявения иск срещу ответниците физически лица чрез налагане на запор върху дружествените им дялове в „С. хаус къмпани“ ООД. Въпросите по т. 1 и 5 от изложението на частните касационни жалбоподатели отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за делото, доколкото въззивният съд е направил извод, че обезпечителната мярка „запор върху дружествени дялове“ е подходяща и съответна на обезпечителната им нужда по предявения иск. По тези въпроси не е обоснован допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В константната практика на ВКС се приема, че обезпечителната мярка следва да бъде адекватна на субективното материално право, което ще защитава, подходяща по естеството си на обезпечителната нужда. Тя не може да засяга неоправдано правната сфера дори на ответника по обезпечавания иск, на още по-голямо основание правната сфера на трети лица и следва да е от такъв характер, че при положителен за молителя изход на спора да се поглъща от решението, тоест след постановяването му да не се налага отмяната й, без да съвпада напълно с правните последици на решението - определение № 318 от 27. 07. 2009 г. по ч. гр. д. № 255/2009 г. на ВКС, II г. о., определение № 516 от 30. 07. 2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 165 от 3. 04. 2017 г. по ч. т. д. № 479/2017 г., I т. о. В постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 188 от 4. 03. 2014 г. по ч. т. д. № 4705/2013 г. на ВКС, I т. о. и определение № 223 от 16. 04. 2014 г. по ч. гр. д. № 2209/2014 г. на ВКС, I т. о. се дават разрешенията, че при налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка, като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи“ обезпечителни мерки, по смисъла на чл. 397, ал. 1 ГПК, законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка, с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, тоест обезпечителна мярка, реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. При постановяването на атакуваното определение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил мотиви, че в случая предмет на иска е притезателно право, произтичащо от некачествено изпълнение на възложена с процесния договор работа, като удовлетворяването му може да бъде осъществено чрез действия както от длъжника, така и от трето лице. Аргументирал е становище, че именно този характер на задължението за заместима престация, която има своя паричен еквивалент, изразяващ се в необходимите за отстраняване на недостатъците на изпълнената работа разходи за материали и труд, прави възможно неговото принудително изпълнение при евентуално позитивно решение и чрез оправомощаване на кредитора да извърши действията по тяхното отстраняване за сметка на длъжника, включително чрез внасяне предварително на сумата, която е необходима за извършване на действието- чл. 526 ГПК. Като е приел, че предложените обезпечителни мерки са адекватни на обезпечителната нужда, доколкото гарантират съхраняването на имуществото в патримониума на длъжниците с цел осигуряване на възможност за осъществяване на дължимото/те действие/я, въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС по поставените въпроси. Не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория релевантен въпрос, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС относно критериите за определяне на размера на гаранцията. Съгласно формираната по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС, обективирана в цитираните от частните касатори актове, размерът на гаранцията по чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК следва да бъде съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по обезпечавания иск права и евентуалната продължителност на процеса. В настоящия случай, въззивният съд при определяне на размера на паричната гаранция е отчел цената на иска /приблизително приетата от СРС цена от 2000 лв. и необходимостта съгласно чл. 70, ал. 3 от определянето на действителната такава, която по представения акт за СМР може да достигне сумата от 23 400 лв./ и евентуалните вреди, които ответниците могат да претърпят в резултат на обезпечението, съответно с изяснените в практиката на ВКС критерии. Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК въведените въпроси по т. 3 от изложението, тъй като от една страна в случая се касае до обезпечаване на предявен иск, а от друга – въпросите не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното определение са изложени съображения, че искът има за предмет задължение за заместимо действие, той е оценяем и цената му представлява паричната оценка на разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действието/ята, като съгласно чл. 70, ал. 3 ГПК в момента на предявяване на иска тя се определя приблизително, а впоследствие съдът определя действителна такава, включително и въз основа на експертиза, необходима за определяне не само на дължимата такса, но и за родовата компетентност на сезирания съд. Както вече бе посочено, съдът е отчел приблизително приетата от първоинстанционния съд цена на иска от 2000 лв. и възможността действителната цена на иска да достигне 23 400 лв. Въпросът по т. 4 също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не държи сметка за аргументите на съда за съществуването на предпоставките за допускане на обезпечение на иска. Съставът на съда не е формирал извод, че основателността на иска се опровергава от представените от ищците писмени доказателства, а е извършил преценка, че доказателствата съответстват на обстоятелствата, на които е основан искът, но към момента на произнасянето не водят до извод за вероятната му основателност, доколкото е необходимо събирането на експертиза. Извън това, въззивният съд е допуснал поисканата обезпечителна мярка в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 5 на Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно /чл. 391, ал. 3 ГПК/. По тези съображения касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд в частта, с която е допуснато обезпечение на предявения срещу А. Д. и Й. Й. иск чрез налагане на запор върху дружествените им дялове в „С. хаус къмпани“ ООД не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение