Определение № 3024 от 20.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1713/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. В. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Р. М., срещу решение № 125/26.03.2024г. постановено по в.т.д. №56/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, Т.О., 3ти състав, в частта му, с която е отменено решение № 289 от 17.08.2023 г. по търг.дело № 239/2022 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъден да заплати на В. В. В. обезщетение в размер над сумата от 35 000 лв. до размер от 60 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, в резултат на ПТП, настъпило на 20.09.2021 г., и е отхвърлен искът по чл. 432 КЗ за разликата над сумата от 35 000 лв. до пълния предявен размер.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че правилно съдът е възприел, че вина за настъпилото ПТП има единствено водачът, застрахован при ответното дружество, както и че в резултат на инцидента са му причинени сериозни телесни наранявания. Излага подробни доводи във връзка с получената фрактура на ляв глезен и наложилото се обездвижване, лечение и преживени болки и страдания в резултат на счупването на медиалния израстък на долния край на голямата подбедрена кост. Поддържа, че възстановителният период е продължил повече от 7 месеца, а освен това бил получил и остра стресова реакция, довела до временно разстройство в адаптацията. Твърди, че неприятните последици още не са отшумели. С оглед изложеното счита, че неоснователно Пловдивският апелативен съд е намалил обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд от 60 000 лв. на 35 000 лв., без да анализира целия доказателствен материал. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му и уважаване на иска му в пълен размер.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, и по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?“;

2. „Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост?“

3. „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в пункт II на ППВС 4/68г., и да анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението за справедливост?“

4. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката?“

5. „Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий, наред с всички останали за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?“;

6. „Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?“

7. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?“

8. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/68г.?“

9. „Следва ли съдът да обсъди приетите по делото експертизи, наред с всички доказателства по делото?“.

Касаторът поддържа, че въпроси от 1 до 8 са разрешени в противоречие с описаната практика на ВКС, обективирана в реш. №31/25.03.2014г. по т.д.№1203/2013г.,2 т.о., реш. № 1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г., 2 т.о., реш. №121/09.07.2012г. по т.д.№60/2012г. на 2т.о., реш. № 151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г.,2 т.о. и др. изброени, а по въпрос № 9 – в противоречие с реш. 58/13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г.,1 г.о., реш. № 57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г., 2 г.о.; реш. №108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на 4 г.о.

Ответникът по касационната жалба – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в подадения писмен отговор чрез процесуалния си пълномощник –юриск. А. С., и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Пловдив е приел, че ищецът при челен удар при ПТП на 20.09.2021 г. е получил травматични увреждания на левия долен крайник в областта на глезенната става. Въззивният съд е счел, че основният спор в производството пред него се отнася до приноса на ищеца за настъпилите увреждания, изразяващ се в отказ от хоспитализация непосредствено след ПТП и избор на лечение, довел до настъпили артрозни промени на глезенната става в зоната на фрактурата. Апелативният съд е счел въз основа на медицинската документация, че на ищеца е поставена диагноза – фрактура малеоли медиалис тибие синистре - счупване на медиалния израстък на долния край на голямата подбедрена кост, характеризираща се с трайно затрудняване на движенията на долния ляв крайник, продължителна болкова симптоматика и дискомфорт, без опасност за живота на пострадалия, като периодът на лечение е повече от 30 дни, и това покрива критериите за средна телесна повреда. Възприел е, че за лечението на травмата има два метода, като при правилно консервативно лечение възстановителният процес би продължил 6 месеца, а при оперативно лечение / с открито наместване на фрактурата и фиксация с метални тела / възстановителният процес би продължил 4-5 месеца. Въззивният съд е отчел, че пострадалият е избрал консервативно лечение, като е направена репозиция и гипсова имобилизация, но след снемане на гипсовата имобилизация и рентгеново изследване е установено, че фрактурата не зараства в нормални срокове, и се е преминало към оперативно лечение, като ищецът е хоспитализиран на 18.01.2022 г. и опериран. Апелативният съд е посочил, че ищецът е провел индивидуална рехабилитация в домашни условия, като общият период на лечение е 7 месеца и след това е прекратено издаването на документи за временна нетрудоспособност. АС - Пловдив е отчел, че и към момента ищецът изпитва все още болки в глезена при натоварване на крака, при качване и слизане по стълби, при студ, провлачва си левия крак, като прогнозно до 1, 2 години най-вероятно ще изчезнат, но в по-далечно бъдеще се очаква напредване на артрозния процес.

Апелативният съд е приел, че от констатациите на вещото лице се установява, че отказът от хоспитализация и извършване на оперативно лечение още в началото на травмата, е довел до забавяне на оздравителния процес, като настъпилите артрозни промени в лявата глезенна става са в резултат на това. Счел е, обаче, че не може да се направи извод, че ищецът е съпричинил за вредоносния резултат, отказвайки хоспитализация и оперативно лечение непосредствено след ПТП, тъй като при съществуването на два метода на лечение за травми, които отговарят на добрата медицинска практика, както и на възможността за избор на пациента в конкретния случай /травмата не е била животозастрашаваща, при която лекуващият екип следва да вземе решение за лечението, не може да се приеме, че с избора си на метод, той е съпричинил за забавеното срастване на фрактурата и настъпилите артрозни процеси в лявата глезенна става. С оглед горното е приел, че действията на ищеца във връзка с вземане на решение и избиране на метод за лечение не са противоправни и не е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, а именно съпричиняване на вредоносния резултат.

При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката С. В., която е съпруга на ищеца, и отчел сочените силни болки при настъпване на ПТП, лечението и обгрижването, което е поел сина на ищеца, както и посочения стрес, довел и до напускане на работа, макар че към момента вече пак работел ищецът. Обсъдил е и показанията на свидетеля В. В.. Апелативният съд е възприел, че от съдебно-психологическата експертиза се установява, че ищецът е бил в състояние на емоционален шок или т.нар. остра стресова реакция, което е нормален стресов отговор /защитен механизъм/, а не патологична реакция, но към момента състоянието е отзвучало. Апелативният съд е посочил, че от медицинската експертиза следва да се заключи, че ищецът е получил в резултат на ПТП фрактура на вътрешния ляв глезен и артрозни промени, но не е получил ексостоза на лява петна кост в резултат от злополуката, т.е. установяват се първите две от посочените от ищеца увреждания в исковата молба. АС – Пловдив е посочил, че при преценката на вида на уврежданията, техният интензитет, лечебният процес, времето на оздравяване, изпитаните болки през това време, пълното възстановяване на ищеца от счупването, но с напредващ артрозен процес, възрастта и работоспособността му, момента на ПТП, нормативно определените лимити на застрахователните компании, социално икономическите и обществени условия в страната към този момент, подходящото обезщетение за неимуществени вреди в конкретния случай е сумата от 35 000 лв. С оглед горното е отменил решението на първоинстанционния съд за присъдено обезщетение в размер на 60 000 лв. за разликата над 35 000 лв. / или за сумата от 25 000 лв./, за която е отхвърлил исковата претенция, като е оставил в сила решението в частта за присъждане на обезщетение в размер на 35 000лв. за неимуществени вреди и за 334,62 лв. за имуществени вреди, в която част актът е влязъл в сила.

При преценка на основанията за допускане до касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси от първи до осми включително са взаимосвързани, а именно относно критериите и начина на определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което съставляват общо основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като постановеното решение в атакуваната му част следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразена задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и трайната съдебна практика на ВКС.

С оглед горното следва да се допусне касационно обжалване по следния обобщен и уточнен въпрос: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?“. Същият отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (да е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на съда), така и на допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – следва да се прецени разрешен ли е в противоречие със задължителната практика на ВКС (ППВС № 4/1968 г.) и практика на ВКС. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК за цялото производство с определение на ОС – Стара Загора от 23.06.2022г., поради което не дължи внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба и делото следва да се докладва за насрочване.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.