Определение № 2301 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1725/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ищеца „ДДД Експерт България“ ЕООД и ответника Т. К. срещу въззивно решение на Апелативен съд - Велико Търново.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд частично е уважил предявения иск по чл. 145 ТЗ, като е осъдил ответника да заплати обезщетение за причинена имуществена вреда, отхвърляйки иска за разликата до пълния предявен размер. По жалби на двете страни въззивният съд е потвърдил решението.

I. По касационната жалба на ищеца по отношение на отхвърлената част от иска.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не са налице предвид пълната липса на изложени от страна на жалбоподателя аргументи за обосноваване на очевидна неправилност на въззивното решение, респ. за значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе. Също задължение на жалбоподателя е да обоснове и наличието на някоя от разяснените в т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК предпоставки: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. Извън позоваването на разпоредбите на чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК конкретни доводи в тази насока не са изложение.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите:

• предпоставка ли е в производството по предявен иск по чл. 145 ТЗ за търсене на имуществената отговорност на управител да има реално предаване на пари на управителя от предходния, за да бъдат същите приети за налични в сметка 501 „Каса“;

• при липса на формално предаване на стоково-материални ценности/парични средства в дружеството от предходния управител на новия управител чия е отговорността за нанесени имуществени вреди - на предходния управител или на действащия управител в процесния период;

• при безспорно установена липса на основание за извършено плащане/грешно плащане, следва ли в производството по предявен иск по чл. 145 ТЗ за търсене на имуществената отговорност на управител да не му бъде търсена отговорност за извършеното плащане, дори и при липса на счетоводно отразяване.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка въпросите са не правни, а фактически, доколкото се отнасят до установяването на фактите по спора въз основа на събраните по делото доказателства (наличието и размера на касова наличност към съответния момент). Освен това третият въпрос не съответства и на изложените от въззивния съд съображения, според които за сумата 12 000 лв. е установено, че е заплатена на трето лице по банков път, поради което не е била включена като приход в касата на дружеството, респ. не е от значение за определянето на размера на процесната липса, каквото е основанието на предявения иск.

II. По касационната жалба на ответника.

Допускането на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с доводите, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, съдържаща противоречиви и взаимно изключващи се твърдения на ищеца. Освен подробното възпроизвеждане на разпоредбите на ГПК и практиката на ВКС относно изискванията за редовност на исковата молба, задълженията на въззивния съд при наличие на такава нередовност и последиците при неизпълнение на тези задължения, не са посочени обаче конкретни нередовности на исковата молба. Такива не се установяват и при извършената служебна проверка за данни за вероятна недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В исковата молба ясно и непротиворечиво са изложени обстоятелствата, на които е основан искът, а именно, че след освобождаването на ответника като управител на дружеството е установена липсата на парични средства в касата на дружеството в общ размер 72 005,26 лв., каквато сума следва да е налична съобразно счетоводните записвания и при липсата на разходни документи, и за която липса отговаря ответникът като управител. С оглед на това основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 не е налице.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай изложените в тази насока доводи се свеждат до оплаквания за неправилно установяване на фактите по делото и неправилно приложение на материалния закон, като се поддържа по същество теза за недоказаност на релевантните за отговорността на ответника факти с оспорване на правилността на доказателствените и фактическите изводи на въззивния съд и обоснованите с тях правни изводи. Така изложените оплаквания не съответстват на установеното в съдебната практика и посочено по-горе съдържание на основанието очевидна неправилност, доколкото не се сочи нито нарушение на правилата на формалната логика, нито приложение на несъществуваща/отменена норма, респ. приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Проверката за основателност на тези оплаквания предполага проверка на доказателствата по делото и на обосноваността на фактическите изводи, съответно правилността на правните изводи, на въззивния съд, поради което същите представляват единствено касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основания чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1) какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 145 ТЗ и следва ли всички те да са налице кумулативно, за да бъде уважена исковата претенция;

2) може ли да бъде уважена претенция по чл. 145 ТЗ при неустановено по делото кумулативно наличие на всички елементи от фактическия състав на управленския деликт;

3) при положение, че презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД е надлежно оборена от ответника по иск по чл. 145 ТЗ, следва ли ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на субективния елемент от фактическия състав на управленския деликт - вината на управителя, за да бъде ангажирана отговорността на последния;

4) при преценка на вредата като елемент от фактическия състав на чл. 145 ТЗ следва ли да се направи безспорен извод дали счетоводството на дружеството е водено редовно и дали то отговаря на действително осъществените стопански операции;

5) при положение, че са правени само счетоводни записвания по отношение на касовата наличност в дружеството, като те не съответстват на установените действителни парични потоци, може ли да се приеме, че е налице действително намаление на имуществото, съответно претърпяна вреда;

6) допустимо ли е въззивно решение, постановено по нередовна искова молба;

7) може ли съдът да постанови акт по същество на спора и да даде защита на спорно материално право, което не е надлежно, ясно и непротиворечиво посочено от ищеца;

8) какви са правомощията на въззивната инстанция при констатирана в хода на въззивното производство нередовност на исковата молба;

9) допустимо ли е въззивният съд да се произнесе с решение по същество по нередовна искова молба, без да е процедирал по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК;

10) при констатирането на нередовности на исковата молба длъжен ли е въззивният съд да процедира по начина, указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като даде на ищеца указания за отстраняване на констатираните нередовности;

11) когато нередовността на исковата молба е по чл. 127, ал. 1. т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде изрични указания на ищеца за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за нейната редовност, след което да даде на ответника нов срок за отговор на база направените от ищеца уточнения;

12) длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право съгласно дадената правна квалификация на предявения иск;

13) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора;

14) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденият и възраженията, с които ответникът провежда защитата си срещу иска;

15) длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи;

16) длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи;

17) може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като неотносими и/или недостоверни;

18) процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен извод на съда;

19) за да се установи вредата като елемент от фактическия състав на чл. 145 ТЗ следва ли да се установи дали счетоводството на дружеството е водено редовно и дали то отговаря на действително осъществените стопански операции.

По така формулираните въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно същите да са от правно естество, да са конкретни, включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на въззивния съд. Така първите три въпроса, свеждащи се до предпоставките за основателност на иска по чл. 145 ТЗ, отразяват поддържаната по същество теза на жалбоподателя за недоказаност на спорните по делото факти от значение за отговорността му по чл. 145 ТЗ, поради което са с фактическо, а не правно естество. Същото се отнася и до четвъртия, петия и деветнадесетия въпроси, произтичащи от оспорването на доказателствената стойност на счетоводните записвания и свързаната с това теза за неправилност на фактическите изводи на въззивния съд по отношение наличието на процесната липса. Въпросите от шести до единадесети се свързват с твърдяната нередовност на исковата молба, поради което за тях са изцяло относими съображенията, изложени по-горе по основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Останалите въпроси от дванадесети до осемнадесети, независимо от многобройността и привидно различната формулировка, се свеждат до задълженията на въззивния съд при постановяването на решението по съществото на спора, като, извън подробното възпроизвеждане на практика на ВКС, значението им за спора е конкретизирано с довода, че въззивният съд не е обсъдил конкретно посочените в касационната жалба писмени доказателства (счетоводни документи). С така направената конкретизация въпросите не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви, според които представените от ответника писмени доказателства са съобразени на база извършения от счетоводната експертиза анализ на същите, заедно с останалата счетоводна документация.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на касационното производство направените от страните разноски във връзка с касационните жалби (държавни такси и заплатено от ищеца възнаграждение за адвокат) не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените от последния конкретно за защита срещу касационната жалба на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 10 800 лв. От страна на ответника доказателства за други разноски, извън държавната такса, не са представени.

С тези мотиви съдът