Определение № 5624 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4905/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от В. Н. Н., приподписана от адвокат Д. И., срещу въззивно решение № 146/21.07.2023 г. по в.гр.д. № 19/2023 г. на Апелативен съд - Варна.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да се уважи. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и се твърди очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България, оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационното обжалване с писмен отговор чрез пълномощник юрк. К. А., претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения от В. Н. Н. срещу Прокуратурата на Република България иск на основание чл.49, в. чл.45 ЗЗД, за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева за неимуществени вреди - напрегнатост и отчаяние, накърнено чувство за справедливост, вследствие на постановление от 16.12.2021 г. на ВРП с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, с което на извършителя на престъпление срещу ищеца по ДП № 348/2018 г. ПП ОД МВР Варна, пр.пр. № 7170/2018 г. на ВРП, не е повдигнато правилното според ищеца обвинение за умишлено престъпление, ведно със законната лихва от 16.12.2021 г. до окончателното плащане.

Въззивният съд е приел, че не е било спорно между страните, и се установява от доказателствата по делото, че ищецът е пострадал велосипедист при ПТП на 04.06.2018 г. По ДП № 348/2018 г. ПП ОД МВР Варна, са били извършени следствени действия, включително и СТЕ относно механизма на ПТП. На обвиняемия М. С. И. е повдигнато обвинение по чл.343 ал.1 б.Б, пр.2, вр. с чл.242 ал.1 пр.3 от НК, като на 16.12.2021 г. прокурор при ВРП е издал Постановление с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание на извършителя.

При така установените обстоятелства, решаващият съд е формирал правните си изводи. Квалифицирал е иска като такъв с основание чл.49 от ЗЗД, доколкото твърдяната отговорност за вреди излиза извън приложното поле на ЗОДОВ, и по иска ПРБ е надлежен ответник като възложител на работа за вреди, причинени при или по повод изпълнението на тази работа, в рамките на обезпечително- гаранционна функция, която не произтича от вината на възложилия работата. Изхождайки от така дадената правна квалификация на иска, съдът е подложил на преценка дали по делото са доказани предпоставките от нормата на чл.49 ЗЗД, а именно: противоправно поведение на служител на ответника, вреди, причинна връзка между вредите и противоправното поведение на физическото лице и вина, като вината се предполага до доказване на противното, а оборването на презумпцията по чл.45 ал.2 от ЗЗД е в тежест на ответника. Прието е, че по делото не е доказано противоправно поведение от страна на прокурора при ВРП, издал Постановление от 16.12.2021 г. с предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, тъй като не се установява в процеса да е нарушена конкретна правна норма, а издаването на акта на прокурора е в рамките на законово определената функция на Прокуратурата да ръководи разследването и да привлича към отговорност лицата, извършили престъпления, както и да поддържа обвинението по дела от общ характер. Приел е още въззивният съд, че преценката на прокурора може да бъде контролирана по реда на чл.143 от ЗСВ чрез обжалване на акта пред горестоящата прокуратура, като при евентуална отмяна на прокурорски акт по този ред, същият би бил неправилен, но не и - противоправен, доколкото е издаден в рамките на законовите правомощия на Прокуратурата и съответния прокурор.

На второ място, въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства и относно вида и характера на претърпените вреди, което доказване - засягането на съответното благо и всяко свое негативно преживяване, настъпили в резултат от противоправното поведение, е в негова тежест. Така е формиран решаващ извод, че поради липсата на доказани вреди и противоправно поведение, не са налице предпоставки за възникване на отговорността на ответника, предявеният иск следва да бъде отхвърлен, а обжалваното решение - потвърдено.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, са формулирани следните въпроси: 1. Допустимо и правилно ли е съдът да променя, изменя, наглася оплакването на страна в гражданското производство и разглеждането на делото, да се произнесе с решението си въз основа на това и представлява ли това действие на съда съществено нарушение на процесуалния закон ?,

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните? – противоречие с ППВС 1/53 г, ППВС 7/65 г, ППВС 1/85 г, ТР 1/2001 г, и др.,

3. Следва ли въззивният съд с оглед задължението си по чл.12, вр.235 ГПК да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства, или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, и следва ли да се произнесе по порочност в първоинстанционното решение, и следва ли да потвърди очевидно неправилно, незаконосъобразно, порочно решение ?,

4. Допустимо и правилно ли е при доказан иск с доказателства за противоправното поведение, причинените ми вреди и причинноследствената връзка между двете, съдии да твърдят, че искът ми е недоказан и да го отхвърлят, и въззивната инстанция да потвърди това?.

По всички поставени въпроси общо се сочи в изложението, че това са въпроси от значение за крайния резултат, и които са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС, с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, и са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, попадащи в основанията за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличието на противоречива съдебна практика при ангажиране на отговорност за вреди от неправилни действия и бездействия на прокуратурата, без посочване на конкретни решения, обективиращи такова противоречиво произнасяне.

В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът се позовава на нарушаване на чл. 56, чл. 57, ал. 2, чл. 58, ал. 1 и чл. 117 КРБ, във връзка с Решение № 22/10.12.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 14/1996 г. и Решение № 17/16.12.1999 г. по конст. д. № 22/1999 г. за принципа на правната сигурност, както и на правото на ЕС и на даденото от Съда на ЕС тълкуване на правото на ефективна съдебна защита по чл.2, ал.3 от ДЕС.

Отделно се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение- основание по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения:

Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специфични) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми.

Поставените от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на горецитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, ВКС, и по тях не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Въпроси 1 до 3 са израз на оплакване на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, което, освен че не може самостоятелно да доведат до допускане касационното оплакване- защото нямат характер на правни въпроси, и не кореспондира с данните по делото и мотивите в обжалваното решение. Съответно въпрос 4 също не е правен въпрос, а израз на собственото разбиране на касатора за изхода на спора, и е предпоставен от твърдение за доказаност на противоправно поведение, което не съответства на мотивите на въззивния съд, който именно е изключил противоправност на прокурорското поведение в случая.

Не е налице недопустимост на въззивното решение като постановено по изменен от съда предмет на делото, в каквато насока има оплакване на касатора, а и за допустимостта на въззивното решение касационната инстанция следи и служебно. В случая въззивният съд, като съд по същество на спора, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, е дал правилна квалификация на иска- чл.49 ЗЗД, и е изследвал дали по делото са установени предпоставките от диспозицията на тази приложима норма, с което е изпълнил задълженията си като съд по същество на спора, както е изяснено с ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият мотив на въззивния съд за липсата на противоправност, е че постановлението на прокурора, издадено в рамките на законовото правомощие на прокурора да привлича към наказателна отговорност лица, извършили престъпление, и поддържа обвинение за престъпление от общ характер, също и да ръководи разследването, не може да се счита за противоправно именно защото е израз на възложената му от закона функция, дори и да бъде отменен от горестоящ прокурор, като последното го прави само неправилен акт, но не и противоправен. Така въззивният съд не е подменил предмета на делото, произнесъл се е по предмета на иска и оплакването с въззивната жалба, защото е направил дължимата преценка дали прокурорското постановление в кръга на функциите на издалия го прокурор, е противоправно поведение, а доводът за обжалваемостта му е посочен като допълнителен мотив, че дори евентуалната отмяна на такова постановление от горестоящ прокурор, не води до извод за противоправност на същото.

Същевременно не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задълженията си като съд по същество на спора, като касаторът не е посочил кои доказателства не са били обсъдени или несъбрани, респ. кои негови доводи не са били обсъдени. Въззивният съд е анализирал относимите към спора доказателства, взето е отношение по наведените във въззивното производство от страните доводи и възражения относно наличието или липса на противоправност спрямо процесния акт на прокурора, съответно на твърдените от ищеца вреди, ясно и разбираемо са изложени съображенията на съда защо не са установени по делото тези две от кумулативните предпоставки за отговорността за обезщетяване вреди от деликт, а именно противоправно деяние и вреда, като липсата на всяко едно от тях самостоятелно води до неоснователност на иска, с което съдът е изпълнил общото задължение за мотивиране на съдебния акт, залегнало в задължителната практика на ВС и ВКС, сред която е и посочената от касатора (ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 2/1967 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС). Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда също не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба. Наличието на трайна съдебна практика за задължението на въззивния съд като съд по същество на спора, с която въззивният съд в случая се е съобразил, води до извод за липса на предпоставките както по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По формулираните от касатора въпроси, които не са с характер на правни такива, касаторът не е обосновал и специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3, с изключение на посочената практика на ВКС и ВС по втория въпрос, която вече бе обсъдена по-горе. Не е посочил конкретно решение/-я на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи, нито е посочил относима практика на Конституционния съд на РБългария към мотивите на възизвния съд. Цитираните от касатора решения на Конституционния съд - решение № 22/10.12.1996 г. по конст. д. № 24/1996 г. (погрешно посочено от жалбоподателя като номер на дело 14) и решение № 17/16.12.1999 г. по конст. д. № 14/1999 г. (погрешно посочено като номер на дело 22), в които е прието, че принципът на правовата държава, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власти, както и за всички правни субекти, нямат отношение към въпросите, които са обусловили мотивите на обжалваното въззивно решение. Твърди се и нарушаване на правото на ЕС, без обаче да са посочени и приложени конкретни актове на Съда на Европейския съюз. Ето защо не е налице нито общото, нито специалното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата й редакция.

Не е обоснована и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Относно задължението на въззивния съд е налице богата рактика на ВКС и ВКС, част от която е посочена по-горе в настоящето определение, която се споделя от настоящия касационен състав и която не се нуждае то осъвременяване или промяна, което и самостоятелно изключва наличието на специфичната предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице основание за допускане касационното обжалване и в контекста на соченото от касатора Н. основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Такива пороци не се констатират в случая. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти, искът е отхвърлен поради изводи за липсата на противоправност в поведението на прокурора, издал процесното постановление, и извод за липса на доказателства за претърпени от ищеца вреди. Оплакванията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора, с които се обосновава соченото основание, представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на преценка във фазата по чл.288 ГПК и самостоятелно не могат да обусловят преценка за очевидна неправилност.

Не се констатират при извършената служебна проверка нарушения, обуславящи вероятна нищожност на въззивното решение.

При този изход на спора, касаторът следва да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, разноски за защита от юрисконсулт в размер на 100 лв. за касационното производство.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК