Определение № 2601 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5144/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. В. П., чрез адв. И. К., срещу решение № 4847 от 19.09.2023 г., постановено по гр. д. № 13020/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №20148953/30.06.2021г., постановено по гр.д. №27395/2019г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен искът на Х. В. П. за солидарно осъждане на ответниците М. А. Д. и Ж. К. Г. да й заплатят сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за извършен деликт на 30.12.2013г. в [населено място], на [улица], в непосредствена близост до клон на „Алфа банк“ АД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 15.05.2019г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 3 000 лв., представляваща законна лихва за забава за периода 16.05.2016г. до 14.05.2019г.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Представлява ли противоправно поведение бездействието на ответника Г., с което той не се е разграничил от противоправните действия на първия ответник Д., и с което поведение той е поддържал у ищцата и нейните близки вече изграденото от М. Д. заблуждение, че сумата от 10 000 лв. ще бъде преведена по банков път на „Маршал Кредит Груп“ ООД от двамата?

2. Представляват ли противоправно поведение действията на ответника Г. по получаване на процесната сума съвместно с другия ответник, придружаването на ответника М. Д. до банката за извършване на превод, без двамата ответници да извършат такъв, както и задържането и невръщането на сумата от 10 000 лв. от двамата?

3. От значение ли е за ангажиране на деликтната отговорност в каква степен всеки от деликвентите със своето противоправно поведение е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат или това е от значение единствено и само в техните вътрешни отношение по повод възникналата солидарна отговорност?

4. Каква форма на противоправно поведение е поведението на ответника Г., посочено във въпроси 1 и 2 — действие или бездействие?

5. Възможно ли е бездействие да представлява форма на противоправно поведение, която да обуславя възникването на деликтна отговорност? Сочи се противоречие с решение № 444 от 24.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1952/2008 г., ll г. о.; решение № 532 от 7.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 90/2008 г., I. г. о.; решение № 945 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3026/2008 г., IV г. о.; решение по гр. д. № 4857/2017 г. на I г.о. и решение по гр. д. № 3201/2017 г. на IV г.о.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка?

7. За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, достатъчно ли е съдът механично да изброи в мотивите към решението си събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо основава правни и фактически изводи на част от тях, а другите игнорира напълно?

По горните два въпроса се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/1953г.; Тълкувателно решение №1/2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС; Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №127/2011 г. по гр.д №1321/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение №212/2012г. на ВКС, II т.о.; решение № 223 по гр.д. № 1006/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 338 по гр.д. № 1383/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение №98/2020г на ВКС, I т.о; решение №22/2015 г. по гр. д № 4581/2014 на ВКС; решение №97/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939 / 2021 г. на ВКС, III г.о.; решение №317/12.02.2019 г. на ВКС, II т.о. по т.д. №796/2018 г.; решение № 149/03.07.2012г. на ВКС, I г.о. по гр. д. № 1084/2011 г.; решение № 200/02.01.2018 г. на ВКС, I г.о. по гр. д. № 350/2017 г.; решение № 210/09.02.2018 г. на ВКС, I т.о. по т. д. № 1115/20178 г.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр. д. № 4744/2008 г.; решение № 35/23.05.2019 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1499/2018 г.; решение № 63/29.07.2019 г. на ВКС, II т.о. по т. д. № 1528/2018 г.; решение № 77/25.06.2019 г. на ВКС, II г.о. по гр. д. № 2332/2018 г.; решение № 23/02.02.2018 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 920/2017 г.; решение № 221/08.02.2016г. по гр.д. № 1453/2015г. на ВКС, I г.о.; решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о.; решение № 60326 от 14.12.2021 г. по гр. д. № 623 / 2021 г. на ВКС, IV г.о.

8. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивираме на въззивното решение, респективно освобождава ли въззивния съд от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните? Сочи се противоречие с решение №13 от 12.02.2021г. на ВКС по т. д. № 2896/2019г., II т.о.; решение №34 от 26.02.2015г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014г., II г.о.; решение №40 от 4.02.2015г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014г. IV г.о.; решение №46 от 14.06.2019г. на ВКС по гр. д. № 1913/2018г., I г о.; решение №47 от 19.06.2019г. на ВКС по гр. д. № 1012/2018г., II г.о.; решение №50 от 22.05.2019г. на ВКС по гр. д. № 1441/2018г., I г.о.; решение №68 от 24.04.2013г. на ВКС по т. д. № 78/2012г., II т. о.; решение №94 от 28.03.2014г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013г., IV г.о.; решение № 96 от 18.06.2019г. на ВКС по т. д. № 962/2018г., II т.о.; решение №114 от 15.05.2010г. на ВКС по гр. д. № 4232/2008г., IV г.о. и решение №102 от 20.01.2021г. на ВКС по гр. д. № 4451/2019г., I г.о.

Ответниците по жалбата М. А. Д. и Ж. К. Г., чрез адв. М. А., оспорват касационната жалба, като твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 10 000 лв.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен. Въззивният съд, предвид събраните по делото доказателства, е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ищцата е била в договорни отношения с дъщеря си и зет си за предоставяне на парична сума, с която те да погасят задълженията си по ипотечен кредит. В тази връзка съдът е посочил, че от показанията на свидетелите И. П. и Г. С. се установява, че процесната сума от 10 000 лв. е била предназначена за погасяване на задължения по договор за кредит, обезпечен с ипотека, с кредитополучатели И. П. - дъщеря на ищцата и И. П. - съпруг на И. П., но сумата не е била предадена на И. П. на основание договорно правоотношение. Съдът е посочил, че от свидетелските показания са изяснени обстоятелствата по предаване на сумата и това е станало на среща, проведена на 30.12.2013г., на която са присъствали ищцата, двамата ответници, И. П. и лицето Г. С.. Ответникът Д. с действията си преди и по време на срещата е поддържал у ищцата, дъщеря й и зет й убеждението, че сумата е нужна за погасяване на задължение по договор за кредит, обезпечен с ипотека. Сумата е била предадена по разпореждане на ищцата на ответника Д., като обстоятелството, че преди това сумата е била предадена на И. П. за преброяване, не променя този извод. Направен е извод, че по отношение на ответника Д. са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД.

За основателно е счетено направеното от ответника Д. възражение за изтекла погасителна давност. Изложени са мотиви, че съгласно чл.114, ал.3 от ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. В случая самоличността на ответника е била известна на ищцата към момента на извършване на деянието - 30.12.2013г., като съобразно твърденията на ищцата на 03.01.2014г. същата е разбрала, че никакви суми не са постъпвали за погасяване на задълженията по договора за кредит, поради което към датата на подаване на исковата молба - 15.05.2019г., е изтекла предвидената петгодишна давност.

Въззивният съд е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника Ж. Г., доколкото не е установено да е налице противоправно поведение на същия. Изложени са мотиви, че от събраните гласни доказателства се установява, че Г. е присъствал на проведената на 30.12.2013г. среща, но сумата е била предадена на ответника Д., а не на ответника Г. и не е установено по делото той да е извършил противоправни действия, с които да въведе ищцата в заблуждение.

С оглед тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване по първия, втория и четвъртия въпрос, тъй като същите не са правни с оглед разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са фактически и отговорът им изисква анализ на събраните по делото доказателства и произнасяне относно това дали от тях се установяват действията или бездействията, конкретно описани от касатора в първия и втория въпрос и дали те са противоправни, което по съществото си съставлява преценка на правилността на решението, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по третия въпрос, защото по него въззивният съд не се е произнасял. Въззивният съд не е приел, че вредата е причинена от повече от едно лице и съответно не е излагал и мотиви дали в такава хипотеза за ангажиране на деликтната отговорност има значение в каква степен всеки от деликвентите е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат или това е от значение само във вътрешните им отношения. В обжалваното решение е прието, че вредата е причинена от първия ответник, като не е установено да е налице противоправно поведение на втория ответник.

Петият въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, също не е правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а е теоретичен. Въпросът не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, който не е приел, че е установено бездействие, което да е противоправно и в резултат на него за ищцата да са настъпили вреди и въпреки това да е отхвърлил иска с мотив, че противоправното поведение може да бъде само действие, а решаващият извод е, че не са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника Г., доколкото не е установено да е налице негово противоправно поведение.

Шестият и седмият процесуалноправни въпроси, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, като е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че ищцата е била в договорни отношения с дъщеря си и зет си и че процесната сума е била предадена на нейния зет на договорно основание. Искът против ответника Д. е отхвърлен поради основателност на възражението за изтекла погасителна давност, а по отношение на ответника Г. съдът е приел, че от събраните гласни доказателства е установено, че той е присъствал на срещата на 30.12.2013г., но на него не му е предадена сумата от 10 000 лв., като от свидетелските показания не е установено да е извършил противоправни действия, с които да въведе ищците в заблуждение. Т.е. съдът е изложил конкретни мотиви за отхвърляне на иска по отношение на всеки един от ответниците. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът не сочи кои конкретни доказателства са останали необсъдени и по кой довод съдът не се е произнесъл.

По осмия въпрос, касаещ приложението на чл. 272 ГПК, не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е препращал към мотивите на първата инстанция.

Поискано е допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Не са налице и останалите основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение