Определение № 861 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2843/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Б. С. Б. - С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 154 от 28.04.2024 г. по гр.д.№ 97/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 3328/ 2022 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Л. С. Б. – М. и С. С. К. искове за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата 12 682 лева и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.59 ЗЗД, да бъде осъдена ответницата Л. С. Б. – М. да заплати на ищцата сумата от 9 600 лева, с която се е обогатила неоснователно, със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда и е разпределена отговорността за направените разноски по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката формулира процесуалноправния въпрос „За правомощията на въззивната инстанция в хипотеза, че искът има друга правна квалификация, а не тази дадена от първоинстанционния съд?“ и материалноправния въпрос „За фактическия състав на иска по чл.12 ал.2 от ЗН и за съотношението между този иск и исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, чл.61 ЗЗД и за подобрения по чл. 72-74 ЗС“, за които поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Л. С. Б. – М. оспорва жалбата като поддържа, че по формулираните въпроси обжалваното решение съответства на практиката на ВКС, а евентуално излага доводи по същество за неоснователност на жалбата. Ответната страна С. С. К. поддържа, че въпросите в изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани точно и ясно, както и че не обуславят решението, а би обусловил решението единствено въпрос, свързан с началото на течението на срока за погасителната давност за вземане по чл.12 ал.2 ЗН. Евентуално поддържа, че само първия от поставените въпроси е обуславящ, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, а за втория счита, че има хипотетичен характер. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че е сезиран с главен иск за заплащане на подобрения извършени от държател, в чужд имот и против приобретателя на подобрения имот, имащ качеството на наследник по закон на прехвърлителя /негов низходящ/ с посочено правно основание от ищеца по чл.12 ал.2 ЗН, предявен първоначално в делбено производство. Твърденията били, че приживе на наследодателите С. А. и Ц. А. с тяхно знание и съгласие, и със свои средства и труд ищцата направила в двуетажна масивна жилищна сграда /2МЖС/, изградена в УПИ *-*, кв.* по плана на [населено място], през 1991 г. тухлена зидария за ограждане тераси и стълбище 3 кв.м. - 330 лв; стоманобетонна плоча, греди и колони 3,25 куб.м. - 800 лв; през 1992 г. остъкляване с ъглово желязо и орнаментно стъкло на 2 етажа – 980 лв; циментова мозайка по подове и стая 30 кв.м. – 280 лв; облицовка с керамични плочи вътрешни стъпала, площадки и под на остъкление 30 кв.м. – 950 лв; през 1993 г. - лампени и контактни излази по стени и тавани 7 бр. -150 лв; през 1996 г. - външна вароциментна мазилка по стени 189 кв.м. – 2 050 лв.; външна гладка бяла мазилка 112 кв.м. – 580 лв; корниз под стреха 23 кв.м. – 85 лв; корниз около прозорци и врати 53 кв.м. – 175 лв; външен цокъл по стени, мазилка, каменна облицовка и мита мозайка 24 кв.м. – 395 лв; двукратно боядисване фасади с акрилатни бои 112 кв.м. – 980 лв; дървена покривна конструкция, обшивка и покриване с керемиди 48 кв.м. – 1 850 лв или общо 9 600 лв. Молбата, с която се искало заплащане на тези подобрения от ответниците, била депозирана от на 26.06.2018 г. по образувано между същите страни и Т. М. делбено дело. След отделянето й за разглеждане в самостоятелно производство, ищцата уточнила с молба от 05.12.2022 г. по новообразуваното гражданско дело, че претенцията й е против Л. М. и С. К. за сумата от 9 600 лв, с която се е увеличила стойността на имота 2МЖС в УПИ *-* в кв.* вследствие направените от нея подобрения по цени, включващи материали и труд, към момента на подаване на исковата молба от 26.06.2018 г. Наследодателите на страните знаели за подобренията и не се противопоставяли, дори одобрявали действията на Б. Б. С. и се ползвали от техния резултат. Съдът установил, че страните са наследници по закон /деца/ на Ц. И. А., починала на 23.09.2009 г. и на С. Б. А., починал на 24.03.2011 г., като ищцата Б. С. С. е родена през 1960 г., Л. С. М. е родена през 1953 г. и С. С. К. е родена през 1958 г. На 10.06.2009 г. с нотариален акт за продажба на недвижим имот №*, том III, рег.№ 4292, н.д.№ 462/ 2009 г. на нотариус рег.№ *, наследодателите С. Б. А. лично и като пълномощник на Ц. И. А. продали на дъщеря си Л. С. Б.-М. масивна жилищна сграда с площ от 64 кв.м. и РЗП от 123 кв.м. и мазе от 5 кв.м., масивен гараж от 50 кв.м., лятна кухня на площ от 40 кв.м., полумасивна /второстепенна/ сграда на 24 кв.м. и паянтова плевня /навес без оградни стени/ на площ от 60 кв.м., ведно с 1/2 ид.ч. от имота, в който са построени сградите, съставляващ УПИ *-* в кв.* по плана на [населено място], обл.Пазарджик за сумата от 11 700 лв. Към момента на продажбата претендираните от ищцата подобрения били реално извършени, на обща стойност 9 554,53 лв без ДДС и печалба към месец юни 2009 г. и на стойност 9 772,71 лв без ДДС и печалба към месец юни 2018 г. Въз основа на така установеното от експертно заключение, прието по делото, размера на предявения иск бил увеличен със сумата от 3 082 лв до размер 12 682 лв, с включени ДДС и печалба. С решение № 458/ 18.04.2018 г. на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 634/ 2014 г. били допуснати до делба незастроения УПИ *-* с площ от 1 340 кв.м. в кв.* и УПИ *-* в кв.* с площ от 2 552 кв.м., но не и сградите в УПИ *-*. Във фазата по извършване на делбата и в първото по делото заседание проведено на 26.06.2018 г., била депозирана молбата, с която е заявено искане за подобренията в 2МСЖ. Възражение за погасяване на претенцията по давност не била въведена към този момент в делбеното производство, но понеже в делбения процес тази молба било недопустимо да се разгледа, възражението за давност не било преклудирано след отделяне на материалите в отделно и самостоятелно исково производство, различно от делбеното, и с последвалото уточняване на исковата претенция. Съдът посочил, че според ищцата правната квалификация на иска е чл.12 ал.2 ЗН, но че в действителност правната квалификация на главния иск е по чл.61 ЗЗД вр. чл.68 ал.2 ЗС, а на евентуалния иск - по чл.59 ЗЗД. Приел, че първата група подобрения, извършени в периода 1991 - 1992 – 1993 г. на обща стойност 4 312,41 лв не се доказва да са платени от ищцата. Те били извършени по време, когато тя току-що завършила следването си като редовна студентка в гр.Варна. Започнала работа от 01.01.1994 г. и нямало данни откъде е имала средствата, вложени в твърдените подобрения, извършени през първата фаза. При липса на категорични данни през този период ищцата да е имала сигурен и висок по размер доход или да реализира доходи от други източници, какъвто е имала след 01.01.1994 г., тя нямала възможности да отделя такива финансови средства, с които да извърши подобрения в процесия имот. Такива възможности имали родителите на ищцата, които реализирали доходи от отглеждането, прираст и продажбата на свине за доугояване и от крави чрез млеконадой, предоставен за изкупуване от държавата. Затова нямало основание да се признае за подобрения извършени от ищцата приживе на родителите в техния жилищен имот за посочения период. Основателна била обаче претенцията на ищцата по отношение на втория етап от извършване на подобренията, а именно извършени през 1996 г на стойност 5 242,12 лв без ДДС и печалба. Логично било ищцата да е натрупала достатъчно финансов ресурс, а този на родителите да се е изчерпал по една или друга причина. Фактът, че ищцата сключила лично от свое име граждански договор от 04.04.1996 г. за осъществяване на посочените в него СМР, съвпадащи с претендираните, и наличието им понастоящем, сочел, че тези дейности са реализирани и заплатени от ищцата със знанието и съгласието на родителите й, собственици на процесната жилищна сграда. Вземането на ищцата за тази сума обаче било погасено по давност. Извършването на подобрения в чужд имот със знанието и без противопоставянето на собственика, и без подобрителят да оспорва собствеността означавало, че той държи вещта за собствениците, а не като владелец. Като държател подобрителят нямал право на обезщетение за извършените от него подобрения, такова право имал само владелецът. Началният момент на погасителната давност при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения започвал да тече от момента на извършването им, за държателя не били приложими разпоредбите на чл.72 - чл.74 ЗС. Затова правната квалификация на иска не била по чл.12 ал.2 ЗН, нито по чл.72 или чл.74 ЗС нито по чл.30 ал.3 ЗС. Отношенията между държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, и собственика, за добивите, получени от имота, се уреждали в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилото на чл.93 ЗС за добивите, правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл.61 ЗЗД и неоснователно обогатяване - за подобренията - чл.59 ЗЗД. И по двата иска /основен и евентуален/ претенцията била погасена по давност защото от момента на извършване на подобренията настъпила изискуемостта за претендирането им и давността изтекла още през 2002 г., поради което исковете следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни. По отношение на ответницата С. К. съдът допълнил, че тя не била пасивно легитимирана да отговаря по иска, тъй като нито се е обогатила по някакъв начин от подобренията, нито е приобретател на подобрения имот. Няма основание така мотивираният въззивен съдебен акт да бъде допуснат до касационен контрол по формулираните правни въпроси. Те са обуславящи /вторият - частично/, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. По процесуалноправния въпрос съдът е съобразил, че произнасянето по предмет, за който липсва сезиране или определянето на предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал или уважаването на искане, каквото не е било направено, води до недопустимо произнасяне /решение № 50116/ 07.10.2022 г. по т.д.№ 2366/ 2021 г., ІІ т.о./, но тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост /решение № 60138/ 26.01.2022 г. по гр.д.№ 723/ 2021 г., ІІ г.о., ВКС/. Въззивната инстанция прави собствени правни и фактически изводи, въз основа на които преценява основателността на иска. Като съд по съществото на спора не обсъжда правилността на фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, а само съпоставя своето заключение по материалния спор с това на по-нисшата по степен съдебна инстанция, като прилага и относимата материалноправна норма към конкретния спор. Следователно въззивният съд може да преквалифицира претенцията и сам, защото става реч за нарушение на материален закон и да се произнесе съобразно приложимата правна норма, ако намери, че първоинстанционният съд е сгрешил /решение № 107/ 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446/ 2017 г., ІV г.о./. Когато въззивният съд прецени, че се касае до неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материално правна норма, при събрани по делото доказателства в рамките на заявените искания и тези на страните по спора, той следва да се произнесе по съществото на спора /като това може да стане и без да дава нови указания и събира нови доказателства/. Фактите, такива каквито са установени от страните в рамките на проведеното на две инстанции спорно производство, се подвеждат под друга правна норма. Когато променя правната квалификация и приема, че се касае до друг фактически състав, от който произтича спорното право, въззивният съд следва или да отмени обжалваното решение и да постанови ново, или да потвърди постановения акт, ако е налице съвпадане на крайният резултат /решение № 50/ 16.05.2018 г. по гр.д.N 2104/ 2017 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/. Обжалваното решение е съобразено с тази практика, затова по процесуалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. То не е налице и по материалноправния въпрос. Той обуславя обжалваното решение само доколкото изисква съпоставка между фактическия състав по чл.12 ал.2 ЗН /претендираната от ищцата квалификация на спорното право/ и чл.61 ЗЗД /дадената от въззивния съд квалификация/, защото съпоставката с други разпоредби остава извън предмета на делото. И в това отношение обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС. Решението по гр.д.№ 3439/ 2016 г., ІІ г.о., на което се позовава жалбоподателката, разглежда съотношението между двата иска в хипотеза, когато подобреният имот е останал в наследство, а не в хипотеза, когато след подобряването му, но преди откриване на наследството, той е отчужден /какъвто е настоящия случай/. За последната хипотеза е релевантна практиката, обективирана в решение № 13/ 29.03.2018 г. по гр.д.№ 1015/ 2017 г., ІІ г.о., според която фактическият състав по чл.12 ал.2 ЗН включва материален принос на един наследник, довел до уголемяване имуществото на наследодателя преди откриване на наследството. Увеличението трябва да е изразено в някаква форма - постройка, посаждения, изплащане на дълг и да е налице към момента на откриване на наследството. Когато приносът е под формата на подобрение на недвижим имот, е от значение подобренията да са извършени приживе на наследодателя от евентуален негов наследник и да са довели до увеличаване стойностния израз на наследството. В настоящия случай последната предпоставка не е налице. След като по поставените въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По изложените съображения и доколкото не са налице съмнения по валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд